`Благодаря, Сан Антонио` от Тони Паркър

Тони Паркър направи прочувствено обръщение към феновете на Сан Антонио Спърс, след като се раздели с клуба, за да продължи кариерата си в Шарлът Хорнетс.

За 17 години в Тексас плеймейкърът натрупа куп отличия - пет шампионски пръстена, приз за най-полезен играч във Финалите през 2007 г., шест участия в Мача на звездите...

В дълго и емоционално писмо, публикувано в The Players Tribune, френският баскетболист си спомни за хубавите и лошите моменти с отбора, уважи големите имена на Сан Антонио Тим Дънкан и Грег Попович, като разкри и нечувани досега тайни свързани с двамата. Накрая, разбира се, той изказа и огромните си благодарности към клуба, феновете на тима и града, който нарича свой “дом”.

Ето го - "Благодаря ти, Сан Антонио", от Тони Паркър:

Добре, да си представим това: Предстои ти много важно интервю за работа. Цял живот си работил, за да стигнеш до подобно ниво. И то с  такава компания… за тази позиция, в тази индустрия? Трябва да е от най-добрите места за работа. Интервюто е на другия край на света, но ти нямаш нищо против. Качваш се на самолета и прелиташ през океана, за да се срещнеш с шефовете на фирмата.

Звучи обещаващо, нали?

Само че сега нещата се влошават. Може да е от умората от пътуването, може би е от нерви – но каквото и да е, когато стигнеш до интервюто не си на себе си. Дават ти някакви упражнения и, човече, тежко е. Защото колкото и да се опитваш, днес не си на ниво. Изглеждаш слаб и недостоен. И след 10 минути големият шеф казва, че е видял всичко, което му трябва. Това е. Ти приключи. Благодаря ти, че дойде.

Звучи като кошмар, а?

Както можете да предположите, тази история е моята история. Това беше първата ми тренировка с отбор от НБА преди Драфта през 2001 г. И беше бедствие. Бях под всякаква критика. И когато свърши, бях сигурен, че мечтата ми за НБА също е изчезнала. Но въпреки че познахте, че историята е моя, обзалагам се повечето от вас няма да познаят с кой отбор от Лигата е била тази тренировка.

Беше със Спърс.

Истина е – играх може би най-слабия баскетбол в живота си, в най-неподходящия момент, точно пред очите на Треньор Поп (Грег Попович) и всички други. Поп и Ар Си (Ар Си Бъфърд, генерален мениджър на Сан Антонио) бяха довели едно момче, казваше се Ланс Бланкс, бивш играч в НБА, за да ми е партньор в тренировката, и той просто ме смаза. Накара ме да изглеждам като… ами, като дете, тийнейджър, какъвто всъщност бях.

Разказвам тази история, защото доста хора мислят, че Грег Попович е от “трудните” характери. Но ще ви кажа нещо, смешно е: може би изобщо нямаше да играя в НБА, ако Поп не бе решил да ми даде втори шанс за първо впечатление. Той ме покани на още една тренировка и аз се погрижих да не разочаровам. Този път играх  доста по-добре срещу Ланс. Той пак ме предизвика, но този път и аз не му отстъпих. И този път мисля, че показах някои от нещата, които можех да правя на паркета. И беше невероятно. Защото в следващия момент гледах Драфта и чух: “С 28-я избор в НБА Драфта за 2001 г., Сан Антонио Спърс избират Тони Паркър от Расинг Клуб Париж, Франция.”

С други думи – получих работата.

И ето, че минаха 17 години – и аз още не мога да повярвам. Ето ме, същото 19-годишно хлапе. Само че сега, изведнъж, съм този 36-годишен зрял мъж . И напускам работата, за да отида другаде.

Но преди да продължа към следващата възможност в Шарлът се надявам, че никой няма нищо против да нахвърлям няколко думи.

Хората говорят за “културата на Спърс” много… толкова много, че понякога почти забравям какво значи тя. Но въпреки всичко, което е казано по темата, има моменти от престоя ми в Сан Антонио, които изпъкват – и те ми помагат да разбера каква е разликата, каква е огромната привилегия да вляза в Лигата като играч на Спърс.

Една от разликите да бъдеш избран като млад играч в обигран отбор, който вече е печелил първенството и има за цел да го спечели отново е, че нямаш същото място за грешки, колкото имаш, ако си избран в отбор от Лотарията (14-те отбора, пропуснали плейофите през миналия сезон попадат в Лотарията за Драфта, където разиграват 14-те първи избора), където могат да ти кажат: “Добре, не се притеснявай за нищо, ще се съсредоточим върху развитието ти тази година”. И да, вярно е: със Спърс бяхме изградени да побеждаваме. Печеленето беше най-важното нещо. Но това, което винаги ще помня, и за което завинаги ще бъда благодарен през тези години, е как въпреки тези приоритети, някакси развитието на младите никога не остана на заден план.

Ветераните ме поеха под крилото си от първия ден. Винаги намираха как да го направят – и нямам предвид крясъци от типа “зарежи всичко и научи френското хлапе какво е животът”. Просто така,  между другото: бърз урок тук, кратък разговор там.

Човек като Дейвид (Дейвид Робинсън, легенда на Спърс)… беше просто невероятно да се гледа. Пред теб е този сигурен член на Залата на славата, който е по средата на още един шампионски сезон – и той не ме забелязваше, бях младокът, взет по пътя, някаква тежест. С Дейвид и с другите ветерани в отбора винаги съм чувствал, че това е естественият начин на мислене. Всички очакваха да печелим титли. Но освен това, те имаха и друга отговорност, която ценяха не по-малко: да оставят отбора в по-добро състояние, отколкото са го намерили. И това е “културата на Спърс”: да сбъднеш собствените си очаквания, но все пак да намериш място за тази по-голяма отговорност към всички други.

Разбира се, основната причина “културата на Спърс” да съществува е много проста. Притежавахме един от най-добрите играчи в историята, в продължение на 19 години, в лицето на Тим (Дънкан). Но Тим не беше само най-великият играч, той беше и най-великият съотборник. Добре, това май звучи като клише. Но мисля, че хората не осъзнават колко много от “културата” на този отбор се дължи на това, че Тим беше просто Тим. Това е истината.

Ето един пример: хората питат как момчетата в отбора са толкова лесни за трениране – и как изглежда, че винаги изстискваме най-добрите възможни резултати от всеки играч, който мине през организацията. И как, когато някой нов дойде тук, сякаш магически става по-добър, или си преобразява начина на работа, или се отървава от чертата в характера, която не му позволява да се развие като играч. И аз винаги казвам на хората, че това не е магия. Казвам им, че имаме елитни ръководители, елитни треньори. Казвам им, че очевидно имаме уникален старши треньор, в лицето на Поп. Но знаете ли откъде идваше разликата в тези ситуации? Тими, човече. Наистина беше Тими. Толкова беше просто.

Ето какъв беше Тим. Дали е най-великият играч на всички времена?! Не знам, но е най-великият, с когото аз съм играл. Казвам това и позволявам на специалистите да разнищят думите ми. Но едно нещо ще ви кажа със сигурност: Тими беше най-лесният за трениране велик играч в историята.

Според мен, това винаги ни е било тайното оръжие. Виждаш този играч от световна класа, идеална петица на НБА, MVP на Финалите, MVP на Лигата и същият този слуша треньорите, сякаш се бори за място в състава. Беше нереално. И ако си мислите, че това е прекалено пасивно поведение за играч от такава класа? Ами, тогава не мислите на нивото на Тим. Защото той знаеше истината: и тя беше да се остави да бъде трениран по този начин… това е истинската харизма и това е истинската нахаканост. Той сякаш предизвикваше всички останали в залата: “Най-добрият играч в цялата лига оставя егото си на страна за доброто на отбора, а ти?”

И така ставаха нещата. Момчетата идваха в залата, оглеждаха се и накрая правеха това, което и Тим.

Това е “културата на Спърс”.

И ако Тим беше двигателят на програмата, която изградихме, то трябва да кажа, че Поп беше не по-малко важен.

Трудно е да се обясни какво правеше Поп толкова специален водач. Разбира се, нещата, които знаете: той е гениален в общуването, остроумен стратег, страхотен мотиватор и като цяло чудесен човек. Но това, което го прави уникален, според мен, са неговите правила: начинът, по който той положи основите и начинът, по който не ги промени оттогава.

Понякога тези правила са в твоя полза, те са това, което искаш да чуеш. Когато получих втората тренировка преди Драфта, въпреки че не играх добре първата… това беше Поп, който си спазваше правилата. Той беше решил, че в мен вижда добър играч и точка. И за него нямаше значение, че съм имал лоша тренировка – той нямаше да позволи на това да попречи на предчувствието му, което беше да ми даде още един шанс, а след това да ме избере. По същия начин по време на първата ми година, Поп започна да ми дава повече и повече игрово време във важните моменти – до момента, в който само Тим играеше повече от мен в плейофна серия срещу Лейкърс, с почти 40 минути на мач. И по същия начин и 5 години по-късно, когато Поп ни позволи да въртим нападението около мен – до момента, в който станах топ реализатор на отбора през 2006 г. И тогава, след като играта ми тръгна по време на плейофите през 2007 г., дори спечелих MVP на Финалите.

Но правилата на Поп си имат и обратна страна . Понякога същите тези идеи не са в твоя полза… и това може да е трудно за преглъщане. Така стана с мен по време на плейофите през 2003 г. През целия сезон аз бях титулярен плеймейкър, но след като малко забуксувах през плейофите, Поп вкарваше Спиди (Клакстън) и Стив (Кър) на мое място в края на мачовете. Същото стана и по-късно през лятото на същата година. Тогава, след като помогнах на отбора да стигне до своята втора (моята първа) титла на 21 години, се засилиха слуховете, че в трансферния прозорец преследваме Джейсън Кид - утвърден, звезден гард. И още едно тежко преживяване като млад играч за мен бяха Финалите през 2005 г.,когато спечелихме третата си (моята втора) титла, но Поп тогава реши да даде някои от отговорностите ми на Ману (Джинобили).

Виждате ли за какво говоря?

Ето какво значат всичките тези изживявания, и добрите, и лошите: всички те ме направиха по-добър играч, а освен това и по-добър човек. И това е ролята на Поп. Това го прави толкова специален. Не е глупост, когато ти говори окуражително… и не е глупост, когато ти говори с укор. Когато те слага в стартовата петица, когато те оставя на пейката, когато ти дава картбланш да водиш нападението или дори когато търси твой заместник в трансферния прозорец… пак получаваш същия Поп, действащ по същите правила всеки път. А правилото е: всичко, което става пред неговия поглед, става само по една причина. Доброто на отбора.

Как може да не уважаваш това?

И истината е, че освен, че го уважаваш – също така се учиш от него.

Мисля, че затова виждате как Спърс, като организация, е толкова добра с жонглирането с толкова много големи имена, с толкова много велики играчи по едно и също време. Защото, което и да е голямото име, няма значение – въпросът си стои. Поп винаги пита: “Какво ще стане тук, така че да е добре за Спърс?”.

Когато Тими мачкаше по време на Финалите през 2003 г., ние с Ману бяхме щастливи.

Ако Ману с неговата рошава прическа (Ману, защо си смени прическата?? Нямаше кой да го спре с рошавата прическа) доминираше по време на Финалите през 2005 г., тогава двамата с Тими бяхме щастливи.

Когато на мен ми вървеше през 2007-ма и влязох в зоната – тогава можете да се обзаложите, че Ману и Тими също бяха щастливи.

И дори да не е никой от нас, дори когато не е никой от оригиналната Света Троица, изведнъж се появява младата пушка Кауай, който доминира през Финалите 2014-та – никога не сте виждали такива големи усмивки у нас тримата с Ману и Тими, когато вдигнахме трофея.

В крайна сметка, всичко, което искахме, беше да печелим титли заедно. Само това имаше значение. Това беше начинът на Поп, следователно и нашият начин.

Следователно и начинът на Спърс.

Последното “решение на Поп” в кариерата ми беше доста показателно – защото сега имах чувството, че ролите са обърнати. Този път Дежонте (Мъри) играеше моята роля, като младия гард на Спърс, който ще получи добри новини. И тогава все едно аз бях в ролята на Поп, водейки разговора.

Един ден отидох при Поп и му казах какво мисля: на Дежонте му е време да стане титулярният плеймейкър на отбора. Не искам да създавам излишни драми или големи медийни заглавия, просто исках да го кажа – за доброто  развитие на Дежонте и за доброто на отбора. Поп се съгласи и ми благодари. И тогава отидох при Дежонте, с когото проведохме същия разговор. Той беше признателен.

Дали имаше горчивина?! Знаете ли, не искам да звуча като робот или нещо подобно, но наистина не беше. Мисля, че това е свързано с дисциплината. По такъв начин съм отгледан и така израснах като играч – винаги гледайки напред. Не ме разбирайте погрешно: от време на време с Ману и Тими се събираме на вечеря и тогава има време за малко носталгия. Няма как – прекарваме си страхотно, споделяйки тези страхотни спомени отново и отново. Но по време на сезона? Когато съм в работен режим? Когато си в работен режим в тази лига, мисля, че трябва да си доста дисциплиниран: в това да мислиш за настоящето и да оставиш спомените в миналото.

Така се опитах да се държа в онзи момент. Исках Дежонте да знае, че го е заслужил, но в същото време да знае, че решението е взето по една единствена причина: за доброто на Спърс.

Като цяло, мисля, че така исках да протече и лятото. След няколко години, когато се откажа, ще има време за носталгия. Но дотогава?! Подписах двугодишен договор с Шарлът и съм много развълнуван да си го изпълня. Ще бъде съвсем ново изживяване за мен със съвсем нова организация. И ако си търсите втори отбор, за който да викате, на Изток… можете да ни хвърлите едно око. Обещавам да се опънем на всички.

Но най-много просто искам да кажа благодаря.

Благодаря на организацията на Спърс, на всеки един в клуба, за най-невероятната възможност в живота ми – и за 17-те години от най-великата работа на Земята. Благодаря на феновете на Спърс навсякъде за това, че винаги бяхте тук, винаги бяхте шумни и абсолютно винаги бяхте зад мен. Благодаря и на града Сан Антонио, за това, че ми беше единственото нещо, което мога да го нарека сега: дом.

Истината е, че знам, че е невъзможно да обобщя какво значеше времето със Спърс за мен в подобно писмо.

Но предполагам, това е красотата на баскетбола, и до някаква степен на живота: как това става по-малко обобщение на нещата и повече колекция от моменти. Как ти просто… ставаш тези спомени, сещате ли се? Всички тези връзки, разговори, уроци и решения. Всички тези малки неща, които по някакъв начин ти влизат под кожата и започват да те оформят и накрая, ако си късметлия, дори те определят.

И докато аз няма да се опитвам да определям какъв съм станал през последните 17 години в едно писмо… едно мога да кажа със сигурност: за това трябва да благодаря на Спърс и на Сан Антонио.

И ще нося това в себе си с гордост.

Превод: Александър Лилов, стажант на BGbasket.com