Джентълменът на българския баскетбол


Джентълменът на българския баскетбол
(Снимка: gong.bg)
17-06-2019 14:39 | `Големите за баскетбола`, Надежда Богданова

Джентълменът на българския баскетбол - така е описван най-често Божидар Такев от съвременниците си. За да си припомним за неговия светъл образ, публикуваме материал от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол. В тях Богданова успява да събере разговори с по-добрите наши баскетболисти и треньори от звездното минало на България в този спорт.

 

Ако Косьо Тотев беше пръв аристократ сред играчите, Божидар Такев бе пръв джентълмен между треньорите. Изискан във всяко отношение – във външния си вид, в начина си на общуване, в баскетболния си почерк. Неговият „Академик” напомняше прочутите гоблени на шведския крал – за тях видна дипломатка в началото на века бе казала, че на обратната им страна не се забелязва никакво възелче.

 

През петдесетте и шейсетте години на нашия баскетболен терен се водеше непрекъсната война. Не между личности, а между идеи. Не само на терена, а и на практика. Такев оглавяваш проводниците на канализираната игра. За разлика от Темков, който натискаше везната на импровизациите. Отстоявайки философията си, Божидар Такев извая „Академик”. Извая го безупречно и записа името му три пъти в златната книга на българския спорт – световен студентски шампион през 1957г., финалист за КЕШ през 1958 и 1959г. Това са бисерите в короната на клубния ни баскетбол.

 

А в златната книга на международната федерация името на самия Такев е подчертано като доживотен почетен член. Той е единственият българин, удостояван с тази чест. За него Кольо Илов казваше: „Такъв човек, нищо друго да не върши, само пред чужденците да ни представлява, стига ни!”.

 

- Божидаре, много отдавна прочетох за тебе „елегантния баскетболист Такев”. Не стана ли „Академик” отпечатък на собствения ти игрови почерк? Ползувал ли си образец за своя елегантен тим?

- Мой отпечатък? Не, защото и времената бяха други, и хората различни. Само идеята... И точно образец не съм имал. Някакъв тласък вероятно ни даде един американски филм. Учебен филм. Авторът му – Ханк Айба, беше треньор на САЩ за мексиканската олимпиада и застъпваше игра, подчинена на строга система в действията на състезателите. Доколкото си спомням, взехме филма от делегацията на Щатите в София и го прожектирахме в салона на дружеството при съзаклятническа обстановка. Нямахме платно, използвахме направо стената. Обяснителният текст превеждах директно на глас... Сега Българската телевизия показва мачове от първенството на НБА, знаеш как баскетболистите се прехласват по играчите- виртуози. Така и ние се увлякохме от уроците на Айба. И поехме неговия път.

 

Нещо повече. На лагер с националния отбо в Панчарево предложих на старшия му треньор Людмил Катерински да приложим някои от комбинациите на прочутия американски „гуру”. Той  възприе идеята. Капитанът на тима Константин Тотев, тогава студент по архитектура, начерта пригредно схемите и сам стана проводник за усвояването им в тренировките и за изпълзването им в мачовете на националите. Косьо беше играч-мозък.

 

- Буби Панов казва, че „академиците” са били пълни аматьори и затова спрямо тях е било невъзможно да се прилагат строгите изиквания за спортен режим. Ти, като водач на тези аматьори, как превъзмогваше заплахата от анархия?

- Бубката казва истината, момчетата бяха абсолютни аматьори и една твърда ръка само щеше да ги разгони. Взаимното разбирателство, толерантността между играчи и треньор вършеше при нас по-добра работа от насилственото въвеждане на ред и дисциплина. Да ти разправя за едно турне в Ливан и Сирия, а ти си прави изводите...

 

Водач на „Академик” бе председателят на дружеството Недялко Донски, широко скроен човек, предприемчив, чужд на сектанския манталитет. Той благослови без кисели гримаси установената ни практика – първата сутрин при гостуване в чужбина баскетболистите са свободни да пообиколят града, на обед си обменят информация откъде какво може да се купи най-изгодно. Имат си семейства, приятели, искат да ги зарадват с подаръци, защо да ги възпираме? Търговското разузнаване обаче – дотук! Успокоени, момчетата насочват вече поведение, мисъл и настройка изцяло към състезанието. Приключат ли мачовете – половин ден за пазаруване и свободна вечер за развлечение. Така процедирахме и при въпросното близкоизточно турне.

 

Играха нашите добре, спечелиха всичките си срещи, купиха кой каквото си беше избрал и, „Приятна нощ, момчета, но акълът- в главата!” Ние с донски също се издокарахме и отидохме в един хубав локал.

 

Някъде към три след полунощ се прибрахме и ни хрумна да проверим, дали пък някой случайно не ни е изпреварил. Чукаме на първата врата- тихо. Чукаме на следващата – пак никой не се обажда. Продължаваме проверката по стаите и си смигаме – очевидно, юначагите ще се върнат росни-росни сутринта. На петата, на шестата врата ли, се поспряхме. Дочухме тих говор, смях. Не бе заключено и надзърнахме да видим какво става. Попадаме на целия отбор. Събрали се, разделили се на карета и играят карти.

 

- Нали нощта е ваша, какво сте се наблъскали тука?

- А вие нали казахме „акъла в главата”!? Пък и излишни пари за курви нямаме.

 

Ей така ставаха нещата. Сигурен съм, че ако силом ги бяхме затворили в хотела, те през прозорците щяха да изскочат навън, но нямаше да се подчинят на команда.

 

Пак по повод на режима, ще разкажа и за случая с Кольо Илов. Предстоеше ни шампионатен мач с „Локомотив” /Сф/. Предната вечер направих разбор и го завърших с думите: „Утре ви искам в залата поне половин час преди срещата”.

 

Събрахме се в събота както бе уречено, само Кольо го няма. Минават пет, минават десет – няма го. Нахълтва десетина минути преди съдийския сигнал. Извини се, че е закъснял, заусуква. Надуших го, че се е почерпил. Елементарната реакция би била да не го пусна в стартовия състав. Знаех обаче, че не започне ли мача, Илов после трудно се включва в играта. Амбициозен състезател, чувствителен на тема „първа петорка”. Има и други баскетболисти с подобни комплекси, Кольо не е единствен и към вескиго от тях търсех индивидуален подход. И така, заизреждах имената на петимата, включих и Кольо Илов- за изненада на всички и за негова собствена почуда! Поясних: „Не само, че ще играе, но Кольо няма да напуска терена 40 минути. Загубим ли срещата, другарите му ще знаят, че е заради него. Освен, че закъсня, той е имал и дързостта да се почерпи!”

 

Тоя ден Никола Илов направи най-силния си мач в баскетболната си кариера. Така се изцеди, че трябваше да го изнасяме от игрището на ръце.

 

След доста години се срещнахме в Чешкия клуб с него и с жена му Весето Илова, също баскетболистка - националка. Аз бях там с Данка, моята съпруга. Събрахме се четиримата на една маса и Кольо призна „Тренер, този мач с „Локомотив” цял живот няма да го забравя!”

 

Дано не ме опровергават играчите, но преценявам, че съм бил справедлив и това също крепеше колектива ни. При несправедливост всяка общност лесно се разтуря. Не съм изпитвал затруднения, наистина обичах всичките си състезатели и не се налагаше да прикривам чувствата си, за да не издам пристрастията към тоя или оня свои любимеч. Просто нямах един любимец.

 

Вместо на диктата, залагах на елементарните човешки ценности. Например- да държим на думата си. Тази привичка улягаше у момчетата не под въздествие на словото, а чрез незабележими на пръв поглед, дори забавни постъпки. Като банята ми в „Дианабад”...

 

Почивахме с отбора до басейна, изтегнати върху дървената трибунка. Не знам защо подхванаха Генчо Рашков, че не знаел да плува. Той се изежи, че ей сега ще им покаже какво може, ще скочи от 10-те метра. Включих се в играта: „Гена, ако ти направиш това, аз ще се хвърля от 3-те метра по костюм и обувки!”

 

Рашков се изкачи на кулата, огледа се. Стори ни се, че се отказва, защото седна и скръсти краката си по турски. Внезапно обаче, се метна и от най-неудобното положение, което човек може да си представи полетя надолу. Само сложги ръце на главата си да не я разбие. Слава богу, оцеля.

 

Длъжен бях да изпълня и аз обещаното. Скочих, облечен и с обувки от 3-те метра.

 

Прибрах се у дома и Данка пита: „Какво си направил с новия си костюм?” Лъжа я безочливо „Цопнах в басейна без да искам”. Без да искам ли?

 

И все пак... И все пак... Самото аматьорство, като протовоположност на професионализма, направи от „Академик” това, което той стана- радост за запалянковците. Баскетболистите изпитваха наслада от играта, а тяхната наслада се превръщаше в удоволствие за публиката.

 

- Ще характеризираш ли с две-три приказки твоите акове?

- Ще се опитам накратко. Георги Панов, капитанът. Най-взискателният към себе си. Уреден, дисциплиниран, режимен. Кольо Илов – амбициозен, докачлив. Иван Цончев- бохем, фантазьор. Михаил Семов и Петко Лазаров- колкото интелигентни, толкова и всеотдайни. Коцето Стоименов и Иван Емануилов- най-сърцатите играчи, които съм имал. Мачове съм печелил с тях и съм го изтъквал. Наричаха си „екзекутори”. Още чувам Гецата Кънев, снайперистът на „Локомотив”, да моли треньора си „Смени ме, моля ти се!” – срещу него играеше Стоименов. За Сашо Попов, малкия Чано, какво да кажа? И той като Коцето. Всеки отбор се нуждаеше поне от един човек – диригент на настроението. При нас това бе Митко Атанасов с китарата си. Такъв спортист е неоценим за колектива си. Може да се позастоява на скамейката – но да го имаш!

 

- Пропусна Виктор Радев и Любомир Панов.

- Не ги пропускам, оставих ги за накрая. Виктор беше едно голямо дете, дори когато мина в графата „ветеран”. Без него стилът „Академик” не можеше да се реализира. Комбинативен- бяла лястовица между европейските центрове.

 

Не мога да побера в две-три приказки Буби Панов. Играта му бе съвършена. В нея нямаше петънце, което да подразни окото ти. Не съм го чул да се оплаче. Притежаваше невероятен усет кога да скочи така, че топката да падне в ръцете му. Американците си служат д термина „тайминг” и не го отнасят само към скоковете, а и към всички детайли в играта, които, използвани навреме, дават предимство. Буби беше с вроден „тайминг”.

 

Подготовката ни включваше емоционално състезание по отскокливост. На хоризонтален дълъг прът провисвах летвички с различни размери, получаваше се нещо като лира. Напреварвайки се помежду си момчетата се стремяха да стигнат със скок най-късата струна на лирата. Любомир Панов- гардът- обикновено пръв пипваше късата. Доколкото си спомням, той подскачаше на място 50-60 сантиметра.

 

- Смяташ ли го за българския баскетболист на всички времена?

- Не съм привърженик на този род класации, макар че се наложиха вече по света. Много неща се наместват при тях- условията, времето, развитието на играта, съперниците... За мене например най-добрият баскетболист в НБА не е кралят „Меджик”, а Майкъл Джордан, феноменален е. При Меджик, при Баркли преобладава хъсът, докато при Джордан са овладени до степен виртуозност всички елементи на баскетбола. Всъщност, като се замислиш... Буби май, че бе тъкмо Майкъл Джордан на своето време. В такъв смисъл, да, струва ми се, че е ненадминат. Ще се отклоня от въпроса ти, за да припомня интересна история с него.

 

- Любопитно ми е да я чуя.

- Завърши Буби следването си /фармация и ВИФ/, нормално бе да си потърси работа. „Академик” не можеше да му предложи нищо задоволително според образованието и възможностите му, и самият аз му помогнах да бъде назначен в „Левски-Спартак”. Губех незаменим играч, но животът иска своето.

 

Е, разделихме се, нашият човек премина в новото си дружество.

 

Не бе изтекла и седмица, гледам- Буби дошъл на тренировката ни. Стои встрани от игрището и ни наблюдава. На следващия ден същата работа. И пак. Идва си редовно и погледът му се рее. Смути ме това нещо, та го запитах: „Бубка, вие не тренирате ли? Кога тренирате?” Отпуши се, думите се откъртиха: „Не мога, тренер! Всякаква работа ще приема, но повече не ми се играе в друг отбор. А дадох дума, срам ме е да я взема назад.”

 

Отидох при Петър Шишков, той отговаряше за баскетбола в „Левски-Спартак”. Разбран човек нали е, оправихме завръщането на Любомир Панов. Започна работа като преподавател в Машино-електотехническия институт, остана си докрай в „Академик”, закотви се.

 

В това бе силата на отбора ни- връзката. Жена ми и до днес ме подиграва за „кецовете на Сашко”. Беше ме помолила да купя от странство кецове на детето. Като се върнах и разрових куфара си, тя ме пита „Купи ли кецовете?” Аз- да, да... Вадя и показвам спортни обувки #48. Данка: „Ама ти действително ли смяташ синчето ни за великан?”. Просто бях забравил домашната заръка, а кецовете, които носех бяха за Виктор Радев, неговият номер трудно се намираше в България. Жена ми не знае да се кара ли, да се смее ли. Само подметна: „Ти що не си се оженил за отбора си!” Разбираш ли колко здраво сме били свързани?

 

- Божидаре, много мачове на „Академик” съм гледала, но един от тях се е запечатал в съзнанието ми с особената си интрига в играта и извън нея. Говоря за четвъртфинала ви с „Олимпия” /Любляна/ през 1958г., за Купата на европейските шампиони. Сещаш ли се как Кольо и Кръстанчич кръстосаха шпагите?

- Да, по онова време югославяните тъкмо се вместваха в световния елит. Първият четвъртфинал бе у нас, стана зрелищна, отворена игра. В последните секунди ние водехме с две точки, топката отиде у словенците, Кръстанчич атакува, фаулирахме го и той застана на наказателната линия. С първия си удар намали разликата на 1 точка, с втория можеше да изравни и да предизвика продължение на играта. Гостите нямаха сметка от такъв развой, защото в евентуалните допълнителни пет минути ние получавахме шанс да ги победим с по-голяма разлика, която те трудно биха наваксали в ответната среща. Кръстанчич оцени добре положението и демонстративно метна топката два метра над коша.

 

Още по-забавно се развиха събитията в Любляна. Там ни настаниха в красивия хотел „Бел вю” и ни обясниха, че ще играем в новата зала, построена за поредния им партиен конгрес. Пожелахме, както си му е реда, да направим лека тренировка. Заусукваха го – боята по пода още не била изсъхнала. Уверяваха ни, че и техните баскетболисти щели да стъпят за пръв път в залата утре, на самия мач. Настоявахме поне да надникнем и да хвърлим поглед върху обстановката. Те си правят оглушки, предлагат ни уловки за приятно прекарване на престоя ни. Накрая изпратиха едно момче да ни заведе, за нас щяло да бъде трудно да се ориентираме сами в непознатия град.

 

Поехме пеша. Вървим, вървим, обикаляме, капнахме. Усъмнихме се – разиграват ни! Питаме момчето кога най-сетне ще стигнем, а то: „Ей сегичка, малко остава”. Пак бием крак, пак се озъртаме, а момчето отново ни успокоява: „Ей тука е, още малко!” Ядосах се: „Стоп! Ще попитам някого другиго!” Гидът замънка, но аз спрях случаен минувач и го запитах за конгресната зала. Човекът посочи противоположния край на града: „Далечко е!” Очевидно, домакините ни разиграваха, наумили си бяха да не ни допуснат да изпробваме терена.

 

Заинатихме се, намерихме залата. Заключена. Искаме да ни отворят голамата желязна врата. Не, забранено било, недовършено било. Заплашихме, че ще се отнесем до международната федерация и най-сетне директорът нареди да ни пуснат. Не бивало обаче да тренираме, защото сме щели да повредим прясната боя. Хайде де! По пода ясно личаха отпечатъци от кецове, значи югославяните са тренирали тука и разкарването по улиците е целяло да им осигури време да се измъкнат и читачката да заличи следите им. Жената не смогнала да се справи докрай, защото ние съкратихме сценария.

 

Чашата преля, струпаха се две хитринки. Първата – демонстративния наказателен удар на Кръстанчич в София, втората – принудителната екскурзия в Любляна. Не се наложи аз да настойвам момчетата за двубоя, те вече си бяха вити-пренавити.

 

Още през първото полувреме на следващия ден поведохме с петнайсетина точки. Използвахме тактиката със смяна на защитната формация – след коша „преса”, ако не вкараме – зона. Объркаха се югославяните, чувахме ги да си подвикват:

-Лична! Лична!

-Не, бе, брате, зона е!

 

На почивката се засякохме в коридора с техния шеф и той: „Е, ще ни биете ли пак?”

-Изпросихте си го - отвърнах му аз.

 

Репликите – уж между другото.

 

Продължава играта, мачът решен, за домакините никакъв изглед за реванш, изтича последната минута от битката. Илов овладя топката, Кръстанчич хукна по него, но наш Кольо вместо да атакува, подаде на югославянина. Това бе демонстративен, подигравателен пак, с който българинът казваше – хайде да те видя сега! Метни топката, както в София! Ако щеш, прати я в кошчето за боклук до банката на журналистите! Кръстанчич обаче не се усети, нашите се заковаха на място, сториха му шпалир и той вкара безполезен кош. Чак когато „академиците” му изръкопляскаха, той перна с ръка челоното си, схвана майтапа.

 

Помня още, че на този мач Пецата Лазаров бележеше решителни баскети от „корнера”, макар да си бе прескръцнал ръката във вратата на трамвая и единият му пръст отдалеч моравееше.

 

Лично аз отнесох от Любляна радост от победата ни и завист за новата зала. Забелязах как югославяните, наши баскетболни ученици, препускаха напред в кариер, подсигурени с великолепна материална база. А ние, европейските лъвове, се задушавахме в старото салонче на улица „Аксаков”. Дори него сами си бяхме спретнали. Ще ти кажа как.

 

Измъкнал бях от мазето винкелно желязо, поръчахме на майстор конструкцията, изчислихме къде на трегерите да окачим кошовете и си ги монтирахме. Ръководството на „Академик” поднови паркета, боядиса го и нареди да не влизаме, докато не изсъхне боята. На втория ден целият отбор намина уж да види докъде е стигнало съхненето, но всички си носехме саковете с екипите. Преоблякохме се, като си обещахме, че само ще изпробваме кошовете. Играхме до един часа след полунощ, ненаситни. Подметките на гуменките ни, набити с черни сажди, оцветиха новия паркет като зебра. На следващия ден ме мъмриха за своеволието, но в упрека на ръководителите ни усетих скрито задоволство от огромния ни ентусиазъм.

 

Милеехме за салончето си, но люблянската модерна зала ме бодна в сърцето. Побеждавахме още съседите си, обаче към утрешния ден те пътуваха с бърз влак, а ние се тъпчехме в товарен вагон.

 

- Ти си причастен и към проявите на националния ни отбор. Върни се, моля те, към онези от тях, които си преживял най-инфарктно.

- Няма са повтарям разказаното за европейския шампионат в София, за олимпийските игра в Мелбърн. Ще ми се да възстановя нещо от знаменити наши мачове със „Сборная”.

 

Първият от тях бе на Световния младежки фестивал в Букурещ през 1953 година. Като не слагам в сметката срещи с продължение, това е най-дългият мач на националния ни отбор в цялата му история.

Събитията се развиха така, че домакините, румънците, държаха страната на руснаците, защото регламентът им отреждаше да се срещнат за второто място с победения в мача СССР – България, естествено по им бе изгодно това да бъдем ние. Обяснявам обстоятелствата, за да разбереш защо двубоят се проточи като великденски пости.

 

И така, изправихме се срещу континенталната и световната свръхсила /играеха известните Коркия, Лисов, Бутаутас... ас до аса!/ и се държахме мъжки до края. Минута и половина оставаше, когато поведохме с 4 точки. Сензация. Публиката се обърка, част от нея задюдюка, ръководена от национално пристрастие, друга част от нея зарева възторжено, подкрепяйки българското чудо. Единствено секретарската маса не се разлюля, там хладнокръвно пресмятаха...

 

Правилото за 30-те секунди нападение още не съществуваше и с пестеливо разиграване на топката имахме пълната възможност да победим. Изтече минута и половина. Питаме какво става, отговарят ни „Има още малко”. Играта продължава. Обръщам се към водача ни, той също свива рамене- не може нищо да се направи, играйте! С цели седем минути румънските секретари удължиха мача, докато руснаците изравнят и ни победят.

 

След срещата ме видя треньорът на съветския отбор, прегърна ме и каза дословно следното: „Вие получихме криле, летете!”

На другия ден показахме на румънците, че са си правили сметката без кръчмаря. Размазахме ги и взехме сребърните медали, за които се бяхме наострили.

 

Вторият паметен за мене мач протече в Москва и с него ознаменувахме първата победа на българския национален отбор на съветския /1954/. Успехът бе плод на изключителната ни комбинативна игра, в центъра на която стоеше Константин Тотев. Тогава се появи Василий Ахтаев – грамада, само при вида й правиш крачка назад. Без дори да те е докоснал.

 

Та победихме, и след мача ръководството на делегацията ни се събра в хотел „Метропол”. Сигурен съм, че водач ни бе Марин Въжаров, негов помощник – Жорж Павлов, колоритна фигура в спортното ни движение. Доста умуваха двамата как да съобщят в София за победата ни и скърпиха информацията приблизително така: „В една тренировъчна среща, в която двата отбора изпрабваха всичките си играчи, нашият отбор победи”. Истината си е, че мачът бе официален, а не тренировъчен, но нали страх лозе пази... От друга страна, трябва да кажа честно, че никога не ми е нареждано да губим умишлено от руснаците.

 

- Като член на Международната федерация ти присъства и на световния шампионат в Чили..

- Да, така е. Ти знаеш ли, че аз съм единственият българин, избран за доживотен почетен член на тази федерация?

 

- Скоро го научих, дори се изненадах, че не е разгласено като хората...

- Карай да върви, споменах факта покрай въпроса ти за Чили. Ти какво искаше да ме питаш за шампионата там?

 

- За мача ни с американците. Становищата на всички участници в него се покриват – след като преди време бяхме дали урок на руснаците, в Сантяго сме били в състояние да победим и другия световен колос – Щатите. Съгласен ли си с общото мнение, не е ли оптимизмът на играчите  прекалено надут балон?

- Ако тогава имахме достоверна информация за силата на американците в момента /а не „изобщо”/, щяхме действително да ги сложим в актива на своя международен баланс. Късно разбрахме, че можем. Усетихме го в разгара на схватката и момчетата сякаш се стъписаха пред неочаквания шанс. Съдя за това по поведението на такъв стабилен играч, какъвто е Цеко Барчовски. Защото именно той не смогна да се овладее в решителните мигове. Ето как стана...

 

Първото полувреме спечелихме, през второто водехме с 4 точки. Треньорът на САЩ поиска прекъсване, логично бе да очакваме преса по целия терен. И контраатаки! Катерински предугади тактиката на противника и нареди на нашите да изнасят топката чрез най-добрите ни дрибльори Буби Панов и Наско Пейчински. Те можеха да се изплъзнат и от най-агресивните защитници или да ги предизвикат към лични нарушения. Поднови се играта, предвиждането на Катерински се оправда, американците подпалиха пода с плътна, амбициозна отбрана. Някой от тях изби топката, Буби отиде на страничната линия, а Пейчински се втурна да се освободи и да получи топката от Панов.

 

Междувременно обаче свободният играч се оказа не той, а Барчовски, Буби му отпрати пас и запраши напред, също изскубнал се от пазача си. Вместо да му върне топката, Барчовски се зае да я изнася в нападение с дрибъл, с несвойствен за него похват. Буби и Наско бяха оставени да въртят на празен ход, а като стигна до центъра на игралното поле, Цеко се видя здраво засечен от пазача си. Не разбра как топката изчезна от ръцете му, американецът контраатакува и – баскет! Вбесен, че е надигран, Барчовски си „изпроси” и техническо нарушение. Нови точки за противника ни и вратата се затвори под носа ни.

 

Далеч съм от мисълта, че Цеко Барчовски е загубил мача ни от американците, само описвам един от решителните моменти в играта, който илюстрира объркването ни пред шанса. Нали си чувала за оня, дето умрял, като му съобщили, че е спечелил шестица от тото-то? И нашата работа – същата.

 

- В заключение – има ли момент, събитие, човек в твоя живот, за когото /или за което/ да отсечеш: „Това бе моят житейски шанс!”?

- Не съм се замислял. Първото, което ми идва в главата, е семейството ми. И професията ми. От треньорството белее косата, но младее сърцето.

 

Заглеждам го преди да си тръгнат от нас с Данка и си мисля, че той действително младее.

 

*по материали от Superbasket.bg

 

__________________

 

Абонирайте се за канала на спортното предаване СТУДИО СПРИНТ в YouTube

 

 

Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

Следвайте BGbasket.com в Twitter

 

Следвайте BGbasket.com в Instagram


Тагове: 100 години баскетбол,
Коментари
Други новини