Персиян Еленков: За силата на духа, баскетбола в количка и любовта към Балкан

За първи път това лято България ще участва на Европейско първенство по баскетбол за хора в инвалидни колички. Двойното предизвикателство за страната ни е и домакинството на този форум, който ще се проведе от 29 юли - 4 август в София в зала “Триадица”. Част от националния отбор на България е и 26-годишният Персиян Еленков от Ботевград, за който страстта към баскетбола започва именно от Балкан.

В момента той е програмист. Решавайки да се занимава с компютърни технологии, Персиян завършва Техническия университет в София, насочвайки се в друга сфера, но тежък инцидент през февруари миналата година преобръща живота му и го връща отново към любимия баскетбол - този път в количка. Как баскетболът запазва духа му след инцидента, ролята на Балкан в живота на Персиян и бъдещето на баскетбола в колички в България, вижте в интервюто, което той даде за клубния сайт на Балкан: 

- Как започна да се занимаваш с баскетбол на колички?

- Претърпях тежък инцидент миналата година и още докато бях в болница, майка ми и сестра ми бяха проучили абсолютно всичко за това какво може да бъде бъдещето ми след това. Те знаят моята страст към баскетбола и колко много обичам играта. В първия момент, в който влязоха в стаята, думите им бяха, че нищо не се е променило, казаха ми, че има баскетболен отбор в колички и ще мога да играя любимата си игра.

- Какво се случи с теб?

- Миналата година на 4 февруари, една неделя сутрин имах изпит в София от магистратурата ми. Пътувах за университета, през нощта беше валяло много и на магистралата попаднах в аквапланинг. Загубих контрол върху колата и тя излезе от магистралата. Мантинелата се вряза в колата и ми откъсна крака под коляното. Десният крак също беше разкъсан. Може би повече от месец беше в гипсово корито и един месец бях на легло. След това малко по-малко нещата започнаха да се случват. Срещнах се с фирми за протезиране и малко по-малко се върнах към нормалния живот. 

Част от живота си дължа на един човек, който се появи тогава на инцидента. Той ми стегна крака с колан и положи доста грижи. Оказа се, че е доктор. Ако това интервю стигне до него, ще бъда много благодарен да се запозная с него, защото абсолютно никой няма негов контакт. Никой не му е взел контакти след инцидента. Аз положих доста усилия да го намеря, но така и не успях. Почти дори не си спомням как изглежда, а дължа половината си живот на него. Той дойде до болницата да се увери, че линейката е стигнала и да каже на докторите какво е било състоянието ми, но никой не му е взел контакти. 

- Как се променя животът на човек след такъв инцидент?

- При мен животът не се промени много. Може би в началото всичко изглежда страшно. Чудиш се как ще се случват нещата, дали ще мога да правя всички неща, които и преди, но, когато дойде моментът, виждаш, че нищо не се е променило. В момента правя абсолютно същите неща, които съм правил и преди. Ходя на работа, дори с градския транспорт, работя, излизам с приятели, спортувам, дори май месец се включих в един благотворителен маратон, където избягах 5 км, така че нищо наистина не се е променило. 

- Какво ти даде най-голяма сила да продължиш напред и да не падаш духом?

- Определено това бяха приятели и роднините, които още първия ден, докато съм бил в реанимация, са били пред болницата. Не знам дори как са разбрали. Половин час след линейката моите приятели и роднини са били пред болницата. Не можеш да се откажеш само заради тази подкрепа, когато хората ти дават кураж, казват ти, че всъщност нищо не се е променило. Отношението към теб е абсолютно същото, каквото е било и преди. Просто ставаш и продължаваш напред.   

- Как се породи страстта ти към баскетбола, тренирал ли си преди?

- В Ботевград не е много трудно да се породи тази страст. Първият човек, който ме накара да вляза в залата, беше моят учител по физическо възпитание Светла Ралчева. Тя много ни натискаше да влезем в залата и да видим какво е усещането. В един момент  всички мои съученици тренираха баскетбол и започнах и аз. Тренирах пет години в школата на Балкан. Първо при Михаил Михайлов, а по-късно при Лъчезар Диков. Видях,че моето професионално бъдеще няма да е свързано с баскетбола, но пък нещата така се завъртяха, че може би ще стане. Никога не съм спирал да играя и след това любителски. На площадките в Ботевград винаги можеш да срещнеш достойни съперници и винаги в свободното си време преди бях там.

- Какво е за теб да играеш сега в националния отбор по баскетбол на колички?

- Възможността, която ми е предоставена, наистина е уникална и благодаря на моя треньор Владимир Искров. Предизвикателство е. За Европейското бяха осигурени няколко нови колички и на мен ми беше гласувано доверие да получа една от тях. В този спорт те са доста важни и скъпи, за това за мен това наистина е чест и отговорност. България е дебютант тази година. Аз също ще играя за първи път в отбора. Досега отборът е имал само контроли, но водим сериозна подготовка и сега отиваме на лагер в Габрово, вълнуващо е. Убеден съм, че  БФБ ще се справи с организацията. Те показаха, че наистина ги е грижа за нас и не сме някакви хора, които просто ходят там да се разтоварват от ежедневието. Вижда се, че има цел този спорт да се развива в България, което е наистина радващо.

- Разкажи ни за твоите съотборници.

- Момчетата в отбора са невероятни, наистина сме като едно семейство. Спомням как ме приеха още от първата тренировка, все едно винаги са ме познавали и съм бил част от тях. Някои от момчетата бяха дошли в болницата на свиждане без да ги познавам. Те са невероятни хора и невероятни характери. Страхотно да се играе и работи с тях. Зареждащо е да си около тях, защото това са едни хора, които са надживели себе си. Надживели са трудностите. Приели са се и дори се шегуват със състоянието си. Винаги е много позитивно в отбора. Има състезатели на всякаква възраст както деца, така и мъже, но всички се държат като големи хора. В отбора дори има и момичета, всяка една тренировка е едно голямо забавление и наистина сме като едно семейство.

- Колко често тренирате?

-Тренираме три пъти седмично след работа всичките момчета и го правим от любов към играта, от страст към нея, защото това ни носи удоволствие. Мачовете ни са много малко, имаме само три турнира. Първенството в България, което е четвърто поред, има само четири отбора - два от София, които тренираме заедно, по един във Варна и Бургас. Аз започнах в София Балкан, първият клуб в България, създаден през 2010 година със сериозна история. Той е първият шампион и носител на Купата на България. Там изиграх първият си турнир, горе долу сполучиво. На следващият турнир бях трансфериран в другия софийски отбор БКХУ Левски, с който спечелихме всичките си мачове на турнира във Варна.

Първите колички в отбора са закупени с помощта на федерацията. Някои играчи намират собствено финансиране, други са закупени чрез спонсори, но, както казва треньорът, когато сме потърсили помощ, винаги ни е дадена. Този спорт трябва да се популяризира и да има хора като Борис Томов (човекът, дал тласък да се сформира първият отбор), който да ги доведе в залата. Още след първия път, когато хората дойдат, се вижда промяната, защото те се чувстват добре след това, чувстват се сред свои хора. Виждат, че хора с по-тежки травми се справят и наистина е много зареждащо. Дори да не си фен на баскетбола, ще отидеш само заради социалния елемент. След тренировка наистина се чувстваш много добре и зареден.  

- Какви са очакванията ти за eвропейското, до което има по-малко от месец и шансовете на България?

- Очакваме да се борим много. Ако видите с какъв спортен хъс и злоба се играе, е ясно, че ще бъде така и на терена, когато защитаваме цветовете на България. Тогава ще е два пъти по-мотивиращо. Не знаем какви са шансовете ни. Ние сме дебютанти. При нас този спорт е сравнително нов. В другите държави се развива. Някои играят професионално. Ние също имаме две момчета, които играят професионални в Панатинайкос и едно в Турция. Специално за турнира ще дойде момче от САЩ, което е родено в България. На 14 години е осиновен от американци  и сега живее и играе там. Той ще е нашият лидер. Надяваме се, че ще направи разликата и ще може да вземем поне някоя победа. Аз също се вълнувам да видя всички момчета, защото някои не съм ги срещал още. Искам дори да видя какво ще е чувството да играя с тях и да черпя от техния опит и да видим какво може да направим заедно.

- Какви са основните разлики между двата вида баскетбол?

- Разликата в правилата на двата спорта е много малка. Единственото облекчение в баскетбола на колички е, че няма двоен дрибъл. Мога да сложа топката си в скута и имам право на две завъртания на колелетата. Ако направя повече от две, се свирят крачки. Има ограничения като това, че играчът не може да напуска очертанията на игрището с цел да не може да правиш пресечки под коша, за да се измъкваш от защитата. За мен удоволствието от двата вида спорт е еднакво. Може би в баскетбола на колички си по-зависим от съотборниците си, защото те трябва да те измъкват от трудни ситуации. Ако другият отбор има тактика да те изолира от играта, двама играчи могат да дойдат и да те заклещят, тогава някой твой съотборник трябва да дойде и да ти помогне задължително, което елиминира фактора индивидуални качества, защото дори да си най-добрият баскетболист, да вкарваш, от където и да стреляш, ако твоите съотборници не ти помагат, ти нямаш шанс да се проявиш. Има и класификация* според вида на травмите.

В разговора стигнахме отново до Балкан, а Персиян споделя, че шампионската титла тази година е като сбъдната мечта. 

"Когато станахме шампиони, си казах, благодарен съм, че оживях в този инцидент, за да мога да видя отбора си шампион.”

- Спомням си от малък дори ходех сам на мачовете в старата зала, точно тогава не бяхме фактор в първенството. Бяхме в В група, но аз ходех сам на мачовете и изпитвах удоволствие да гледам Балкан. Балкан израства с всяка една година. Малко по малко започнахме да мечтаем за титла. В един момент дори не можеше да се мечтае, когато Лукойл беше такъв доминант. В последните години се скъсява постоянно дистанцията и наистина беше сбъдната мечта. Специално за мачовете си беше приключение. Ходех по-рано на работа, за да мога да си тръгна по-рано. Пътувах от София за всеки мач. Идвах директно от работа, пазеха ми място и беше наистина голяма емоция. Миналата година ходех с патериците на плейофите в “Униерсиада". Беше много тежко, когато залата беше пълна и трябваше да се кача най-отгоре с патериците. Не ми дадоха да седна в буферната зона. 

- Какво смяташ за възможността един ден Балкан да има отбор на колички?

- Имам големи надежди, че това може да се осъществи. Ако тук има достатъчно хора в неравностойно положение, ще бъда много щастлив да има един такъв отбор. Не само аз, сигурен съм, че абсолютно всички и от моя отбор и федерацията по баскетбол ще бъдат много щастливи да има още един отбор. Ще бъде нещо уникално в град като Ботевград да се създаде такъв отбор. Ще бъде много хубаво за града да се интегрират тези хора и да се види, че има такива хора, защото по-рядко ги виждаме. Надявам се, че в бъдеще това може да се осъществи, защото в Ботевград има чудесни условия за трениране - има две зали, които са напълно достъпни за такъв вид баскетбол. С удоволствие бих се върнал да играя един ден баскетбол на колички за Балкан. В Ботевград има чудесни условия. Винаги съм насреща да помогна, съотборниците ми също. В отбора има хора, на които баскетболът е променил живота им.

- Какво би казал на хората, които четат това интервю, за да ги призовеш да дойдат на мачовете?

- Всеки, който дойде на нашите мачове, ще види едни невероятни момчета с невероятен дух. Хора, които никога не биха се предали и ще дадат всичко от себе си, за да спечели България. В отбора има невероятни атлети. Дори само да видите момчето от САЩ ще бъде уникално да видите как се движи с количката все едно тя е част от него. Наистина има уникални изпълнения. Елате да видите какво всъщност представлява нашият спорт и как ще се борим докрай за България. В другите отбори също има страхотни състезатели, които се състезават професионално и правят уникални неща.

- За какво мечтаеш?

- Относно баскетбола на колички мечтая да има повече отбори, по-равностойно и конкурентно първенство. Мечтая в Ботевград да има отбор на колички, да мога да се върна и да играя за Балкан. В личен план нещата са нормални, нямам цели, които непременно да гоня. Бих искал да имам един ден собствено жилище и семейство. Нищо повече.      

*Класифицикацията на баскетболистите в колички е според тяхната травма. Най-леките травми се оценяват с повече точки. Най-ниската е 4,5, а най-високата 1. На терена в един отбор не може да има повече от 14 точки, т.е не може да играят 5 човека с максимални точки. 

Европейското първенство от Дивизия С за хора в колички започва на 29 юли в София в зала “Триадица”.  България е в група А заедно с Чехия, Португалия и Унгария. Първият мач на нашите е на 30 юли от 18:00 часа срещу Унгария.