Пенка Стоянова: Българското в нас ни помагаше

(Списание СПРИНТ, брой 18/2019)

21-01-2020 19:00 | BGbasket.com

Из СПИСАНИЕ СПРИНТ, брой 18/2019

По-малко от два месеца след като представи биографията си „Царицата на баскетбола“, написана съвместно с журналиста Диян Никифоров, Пенка Стоянова напусна света на 69 години. Хора като нея не се описват – будят изненада, възхита, преклонение, сеят добро настроение и радост. Родена победителка, Пенка Стоянова носи капитанската лента на две олимпиади – Монреал 1976 (бронз) и Москва 1980 (сребро). Играе на 8 европейски първенства (сребро и бронз), има 3 титли с родната „Марица“, на която остава вярна цял живот. Само две години играе в Италия – става първата ни баскетболистка със задгранична кариера. Включена от ФИБА сред 35-те баскетболистки, оказали най-голямо влияние върху играта през втората половина на ХХ век.

Разделяме се с игралата 380 мача за България Пенка Стоянова с паметни думи в едно от последните й интервюта.

Имам един смислен живот. Ако сега времето се върне назад, бих го изживяла по същия начин. Поставях си някакви цели и ги изпълних.

Баскетболът ми даде много – любов, дисциплина, отговорност, работа в екип, уважение към учителите, треньорите, към хората. Научих се да приемам загубите и победите. Важното е след това да останем приятели. Хубавото е, че по мое време можахме да създадем един баскетбол, който беше радостта на спорта ни.

Бях на лагер за баскетболистки като момичето от Карлово. Моят треньор Тенчо Начев получил информация за мен - работеше в техникум като учител. Видял моите физически и технически данни и казал, че съм златна мина. Потвърдих думите му, но благодарение на него.

За първата олимпиада, в Монреал през 1976-а, класирането ни беше много трудно. Отидохме там само с 0,04 точки предимство в коефициента, това е само един фаул. После в Монреал доказахме нашата сила в много оспорвани мачове. Станах втора сред центровете в света след японката. А бях най-ниският център в света. Бяхме ниски, наистина, но бяхме колектив. Сега всички гледат личната изява. Но тя се формира на базата на колектива. За да бъдеш самият себе си, трябва да се посветиш на колектива.

Тенчо Начев ми беше като втори баща. Той ни научи да запазим българското в жената. Учеше ни на патриотизъм, да играем, да пием, да пеем, да танцуваме, да бъдем добри в семейството, да се уважаваме в отбора. Сплотяваше ни. Беше ни учител. Много четеше.

Когато отидох в националния отбор, големите ме приеха. Те бяха на възрастта на майка ми. Ваня Войнова, Кръстана Гьошева, Ница Борисова... Аз съм една връзка между това поколение и другите, които влязоха в отбора в края на кариерата ми – Краси Банова, Цонка Вайсилова, Нина Хаджиянкова...

Веднъж Уляна Семьонова каза, че винаги има проблеми с мен. А бяхме с 30 сантиметра разлика в ръста. Аз съм само 182,5 см, бях ниска, а играех център. Трябваше да се боря с много по-високи. Но имах вяра. Българското в нас, вярата ни, ни помагаха. Винаги пеехме, като отивахме на мач.

Милея за „Марица“. Цял Пловдив живееше с нас. Хората ни вярваха. И досега е така. Аз имам много ученици сега. Те придобиха моя манталитет, моето възпитание.

Харесайте BGbasket.com във Facebook