Дневниците на Мици: Във всеки един отбор си има...(част 4)


Дневниците на Мици: Във всеки един отбор си има...(част 4)
25-06-2011 16:09

4.Резерви

Фактът, че често отборите са сформирани от 10-12 баскетболисти за съжаление прави от състезателите, седящи на пейката резерви. Разбира се, има резерви и резерви. Едно е да си седми-осми човек и да знаеш, че рано или късно ще влезнеш в игра. Съвсем различно е положението на т.нар."търкащите пейката" резерви. Веднъж заклеймят ли те в един отбор за „твърда" резерва, много трудно би се добрал до игрището. За добро или зло по един или друг повод на всеки играч му се е случвало да мине през тази фаза от кариерата. В нея колкото и да влага всичките си сили и мотивация, за да влезе поне пет минутки на терена, в един момент стига до извода, че е по-полезен на отбора с умението си да долива шишетата, отколкото с баскетболния си талант. Кой не е чувал фрази от типа: „продължавай да тренираш добре и твоят час ще дойде" (това, което „забравят" е да довършат изречението с „ама друг път"). Разбира се, за много играчи този момент е преходен, защото в крайна сметка намират своето място в друга селекция или ситуация. Проблемът е, че докато трае този„преход" шегите , които трябва да изтърпят горките резерви не са от най-приятните. Дори и за състезателите с добре развито чувство за хумор. Разбира се, аз не съм изключение от правилото. И в моя период на резерва често ме съветваха да се раздам и да покажа най-доброто от себе си на...загрявката (ха-ха,много смешно...).

 

Примерна ситуация: състезателят бива предупреден да загрее, защото е възможно да влезе след неопределено време. След приблизително 20 минути подскачане около пейката, треньорът се доближава до дадения състезател и му казва: „Слушай внимателно! Влизаш и правиш бърз фаул на номер 5, ама от другия отбор, не от нашия.Разбра ли?" В случай, че играча не закима енергично и одобрително, следва лавина от въпроси от типа: „Ма ти сега, какво, не искаш да играеш ли?". Ако успее да уцели подходящия тон и тип на отговор ,може и да намаже и да влезне оставащите 29 секунди в игрището. Та, влиза, минават 2 секунди, прави фаул и треньорът вика името му. Доволен от себе си и от факта, че е изпълнил треньорските указания без грешка, баскетболистът със задоволство се обръща към викащия името му, като очаква поздравления за добре свършената работа. Представете си изненадата му, когато си дава сметка,че го викат, защото е подготвена смяна и той ОТНОВО трябва да седне на пейката. Играчът се запътва към така познатата пейка, като не знае дали да плаче или да се ядосва. Тогава до него се приближава стратегът, подава му ръка и му казва с поздравително лице: „Браво,добра работа!". Това е моментът, в който се предполага, че състезателят трябва да е на върха на щастието. Нали се е отчел на мача, какво повече му трябва на човек!? Две секунди, две, кой ти ги дава? (ами... треньорът).

 

Важно е да се отбележи,че за добро или зло,всеки отбор си има и треньор-стратег,но за момента смятам да оставя тази тема отворена за коментари,идеи и размишления,които по-късно да бъдат обединени в отделна статия,както подобава за човек от ранга на треньорското тяло.

 

Част първа можете да прочетете ТУК, втора ТУК, а трета ТУК.


Коментари
Други новини
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи