Ангел Иванов: Пожелавам си баскетболът да бъде това, което беше навремето

Един от най-добрите български съдии в миналото и дежурен представител Ангел Иванов навърши днес 76 години. Навръх празника си той даде специално интервю за BGbasket.com, в което говори за всичко, което му е дал баскетболът, какво не му харесва в любимия му спорт в наши дни и за развитието на българското съдийство:

- На рожден ден човек често се връща назад и си прави равносметка за изминалите години, каква е Вашата?

- Сега имам шанса да бъда комисар в Балканската лига. Като влязох в залата, се почувствах по съвсем различен начин. Това страшно ми липсва. Това е истината. Аз съм живял с баскетбола, така че много ми е трудно това откъсване, което се получи в известна степен. Малко от малко обаче пак съм в играта, добре е.

- Какво Ви даде баскетболът?

- Това е нещо, което правя и заради което и аз съм нещо. Не съм някой статист или страничен човек. Това е една самоизява, която беше отлична и като чувство, и като присъствие, да не говорим, че навсякъде имам приятели, да не кажа и по цял свят. От това по-важно няма. Между нас, съдиите, мисля, че това е едно от положителните неща.

- Въпреки всичко, има ли нещо, което баскетболът Ви взе, било то като свободно време, време за семейството?

- В това отношение имам късмет с моето семейство. Първо, жена ми много добре ме разбира и никога не ми е правила проблем, включително и когато ходих по арабските държави и отсъствах по няколко месеца. И двамата ми синове са играли баскетбол, така че в това отношение нямах абсолютно никакви проблеми. Да, липсваше ми, когато пътувахме из България събота и неделя, но в края на краищата не може всичко да бъде идеално?

- Защо избрахте точно баскетбола?

- Аз по едно време играех и футбол, и хандбал. Дори в хандбала стигнах до националния отбор, но след един мач се отказах. От футбола също се отказах, там има винаги едно съмнение с цялата история. При възможност, всеки ден в махалата играехме баскетбол, а не футбол. С брат ми, Бог да го прости, отидохме и сами се записвахме, а не някой да ни търси. Ходихме и се борихме да играем, това е по-важно.

- Работили сте с един от най-добрите съдии Артеник Арабаджиян, на какво Ви научи той?

- Това беше най-добрият съдия в света, не само в България. Първата ми хубава и истинска фланелка получих от него. Ако от някого съм се учил много, това е Артеник Арабаджиян – уникален човек, дипломат и съдия. Може би ме научи най-вече на дипломацията и отношенията с хората. Това е нещо изключително. Той винаги е казвал една приказка, която много пъти съм я повтарял – всеки един мач е финал, независимо дали на 12-годишни деца или финал на европейско или световно първенство. Винаги съм се водил от това. Мисля, че съм го показал и доказал.

- Има ли някой мач, който никога няма да забравите?

- Те не са един или два, но обикновено се помнят тези, които са малко по-тежките. Чупиха ми главата един път, удариха ме в крака. Няма да забравя един мач в Куба, когато играхме с Фидел Кастро. Беше много интересно и приятно. Имах един инцидент – той успя да си изкълчи глезена, като стъпи на моя крак. Малко поседях 1-2 дни в хотела след това, но действително беше сериозно изживяване.

- Какви са впечатленията Ви от баскетбола в последните години?

- Липсва ми това да отида в залата и да гледам един, два, три или дори четири мача – това, което беше навремето. Сега от време на време има по някой мач. Онзи ден например, в един от нашите елитни отбори, няма да казвам кой, видях четирима чужденци. Със сигурност това няма да вдигне класата на българския баскетбол. Гледам и националния отбор. Има някакви наченки и доста добри представяния. Явно там се работи, но мисля, че отборите трябва да дадат още повече в развитието, за да стигне това до националния отбор. За жените не ми се говори, защото там няма за какво. Евролигата гледам и безкрайно я харесвам, но НБА почти не гледам, защото това вече не е баскетболът, който на мен ми харесва. Харесва ми истинският и отборен баскетбол в Евролигата – изключителни отбори и състезатели. Най-добрите европейски състезатели са най-добрите в НБА. Ще спомена само Лука Дончич и Никола Йокич. Те просто изведнъж стават лидери, защото те играят този отборен баскетбол. Няма да забравя, че наскоро Дина Раджа каза, че вече не гледа НБА. Взима топката Леброн Джеймс, тупа, тупа, тупа и вкарва тройка или пробива и край. Това е баскетболът. Играят например Леброн Джеймс и Лука Дончич. Европейският баскетбол е съвсем друга класа.

- А какво мислите за нивото на съдийството у нас?

- Аз не би трябвало да давам някакви оценки, защото колегите могат да се засегнат. Имаме двама съдии в елита (б.р. Мартин Хорозов и Венцислав Великов), особено единият, но още няма толкова млади хора. Те няма и къде да се изявяват. Мога да обидя някого, но ще кажа, че нямат пример. Ние имахме много сериозен пример още навремето. Не говоря само за Артеник Арабажиян, имаше цяла една генерация невероятни хора и съдии, не са един или двама. Действително няма къде да се изявяват, освен тези двамата, някак отидохме надолу. Едно време имахме 8-9 международни съдии. Двамата сега имат невероятни качества, но също показателно е, че те са били баскетболисти. Има една такава приказка обаче – какъвто баскетболът, такива и съдиите. Като имаме едно много силно първенство, ще имаме и много добри съдии. Така ще могат да израстват.

- Мислите ли, че в чужбина реферите ни получават по-голямо признание, отколкото тук и подценявани ли са българските съдии у нас? Въобще какви качества трябва да притежава добрият съдия?

- По принцип при нас за всичко е виновен съдията. Това от футбола си дойде. Мисля, че нямаме такива проблеми в съдийството в България. Колкото до това, че са само двама – Мартин се представя невероятно, Венци също много го харесвам. Две птички обаче пролет не правят. Има начини, зависи от самата подготовка, от самите изисквания. Това нещо, което се вкара и във футбола, дойде и в баскетбола, т.нар. ВАР, ужасно развали баскетболното съдийство. С извинение, да си вържат гащите – дай да погледнем, за да сме по-сигурни. Само един пример – ужасно ме дразни, когато решават дали е неспортсменски фаул или не и отиват да гледат. Винаги съм казвал – този фаул или се свири веднага, или не се изобщо. Първата реакция е най-точната. Може надълго да говорим за тези теми и се радвам, че го правим, защото с малко хора може да говорим за това.

- Къде са другите проблеми на баскетбола ни?

- Държавата също се отдръпна от спорта и в частност и от баскетбола. Повечето отбори разчитат на някой бащица, както се казва, да бръкне в джоба и да даде пари. Само, като чуя бюджета на нашата българска федерация и се хващам за главата. Да не кажа 100, но поне 50 пъти е по-малък от тези на водещите държави. Да, те са по-големи, но парите са нищожни. Много са малко отборите, които се поддържат от общините и от държавата. Трудно е, но човек винаги трябва да е оптимист. Много пъти съм питал с какво са по-лоши родените в България деца с тези, родени в бивша Югославия. Навремето Атанас Тонев, бившият президент на федерацията, каза, че може би в треньорите е проблемът и сигурно има нещо истина в това.

- И накрая какво си пожелавате за празника – и в личен план, и в баскетболно отношение?

- Днес се събирам със семейството ми. Пожелавам си най-вече здраве, защото в последните две години се вижда колко е важно това нещо. Човек трябва да внимава, а не като го ударят годинките и да започне да го боли тук-там, чак тогава да се замисля. Пожелавам си здраве и не мога се стърпя да не кажа и мир заради това, което става. Вече не искам да гледам и новини.

В баскетболен план се надявам нещата да потръгнат. Мисля, че най-вече трябва да се случат нещата в женската част. Като че ли в европейски мащаб спадна нивото и качеството на женския баскетбол. При мъжете виждам, че има наченките, само че не знам защо няма толкова високи хора. Всички са 2-3, тук-там има някой на позиция  4. Един Емил Стоилов, но съжалявам. Нямаме високи хора. Някои казват – дайте да отидем до Черна гора, има толкова високи хора. Толкова американци направихме българи...

Дано да има повече баскетбол и да дойде времето, в което да отидем в залата и наистина да бъде това, което беше навремето. Имаше гардероб, кафенетата бяха пълни, събирахме се, гледахме по 3, 4, 5 и 6 мача на ден. Тогава обаче имаше много отбори, сега имаме интернет и какво ли не. Сега ще водя внука на брат ми в БУБА да се записва, дано се запали по баскетбола, но ще го водя, а не той сам да отиде. Въпреки всичко обаче има млади треньори, които обикалят по училищата и търсят, за да доведат някого да играе.