Error 404: Basketball not found

Грешка 404 (Error 404) е една от най-често срещаните грешки при работа с компютър и интернет. Тя означава, че страницата или файлът, които търсим, са преместени или вече не съществуват.

Ако в главите си пуснем една търсачка и потърсим българския баскетбол, със сигурност с много удивителни ще ни излезе именно това предупреждение – търсеното от нас е преместено или не съществува.

За съжаление, в момента то е преместено много далеч от там, където имаме претенциите да бъде – нямаме и няма да имаме национален отбор при подрастващи преди 25 място в Европа, от тази година и нито един в дивизия А. „Ама младежите са на 20 място”, ще каже някой. На 20-о са, защото то е възможно най-задното в първенството, в което участваха. И едва ли някой може да си представи, че ако бяха в дивизия В, щяха да влязат в петицата, за да подобрят постижението на останалите ни състави. Жените (20) са на 23 място в Европа, но от 26 отбора.

Мъже и жени няма смисъл да коментираме. Мъжки национален отбор в момента няма, а женският не е играл на Европейско от достатъчно дълго, за да се счита, че и той не може да бъде намерен никъде в баскетболния свят.

Но стига хейт, ще каже някой друг, стига омраза и плюене. С това разполагаме, това са ни резултатите. Но истината е много далеч от това. Разполагаме с много повече и талантът и възможностите ни са много повече, просто сме достатъчно мързеливи, за да успеем да ги пропилеем докрай.

Не е вярно, че в България няма високи момчета, но е вярно това, че няма кой да ги научи да играят и с двете ръце, да поставят правилни заслони и да се позиционират добре под коша. Има и примери за това, но те ще се засегнат лично, затова ще оставим всеки да се сети кои са. Още по-невярно е, че няма играчи за позиция плеймейкър. Но е истина това, че няма кой да ги научи също да играят и с двете ръце, да не гледат земята, докато дриблират, а как са се позиционирали съотборниците им, да развие физиката им така, че в защита да са непреодолими. А кой трябва да го развие? Хората, които трябва да създадат програма за работа – БФБ (но нещата не се изчерпват с това, а и със стриктно следене и контрол на прилагането й!), както и тези, които да я приложат – треньорите в баскетболните школи и клубове.

Дори да имат мотивация и да са в залата по цял ден, момчетата и момичетата няма как да се научат да играят правилен и качествен баскетбол, ако няма кой да им покаже какво, как и защо да направят. Точно затова е толкова важна ролята на споменатите две страни.

Истината за това кой е виновен и кой трябва да носи отговорност за това, че баскетболистите и баскетболистките ни не могат да бягат правилно, да дриблират и да си подават топката, камо ли да организират нападение и защита, същевременно е трудна за откриване, но и не съвсем. Разбира се, рибата се вмирисва откъм главата. Когато нямаш дългосрочна стратегия за развитие и го караш ден за ден, става така. Когато на няколко поредни събрания на управителния съвет не избираш треньор на национален отбор и причината за това са някакви абсурдни оправдания, става така. Когато избираш национални треньори през пролетта, а трябва да си ги избрал миналата есен, за да работят те през сезона, става така. Когато имаш две празни години от участия на мъжки национален отбор в официални мачове, използваш тези две години, за да изградиш стратегия и в бъдеще да стане така, че да нямаш празни години.

Мога само да си представя на какъв етап от обмисляне на тази стратегия са в БФБ. Мога само да си представя след колко време УС ще избере нов национален селекционер, ще му постави задължителни цели и задачи и ще изиска постигането им. Защото на принципа „играем мач за мач” нищо никога не се постига. Ако нямаш цел и мечта, както и мотивация да ги преследваш и ако единственото ти желание не е да си първи, няма смисъл изобщо да започваш каквото и да било. В баскетбола или извън него.

Не е случайна думата „грешка” в заглавието. Тя е причината днес да си говорим за грешки. Става въпрос за грешките в мачовете (техническите грешки, turnovers – крачки, двоен дрибъл, грешни пасове, 24 секунди в нападение и т.н.). Тези грешки са огледало и на фундаменталните пропуски, които допускат треньорите ни в работата си с подрастващите. Отразяват и тоталната липса на каквато и да била адекватност към баскетболния свят на Европа към момента.

Тези грешки са производно на две неща – недобра техника, игра с топка, без топка, отборна игра, както и неадекватност спрямо противниковата защита. Последната неадекватност идва от това, че на държавните първенства, когато някой е спрян или пазен твърдо, треньори и родители с кръвясали очи и паднали от псуване и крещене гласове вкупом тръгват да искат сметка на съдиите. И понякога им повлияват, дори често. Само че тези ганьовщини не минават на Европейско първенство – и представянето на отборните ни доказва това.

Относно техниката, нещата пак са повтаряни до припадък и се чудя някой някога няма ли да ги проумее. Учим тактика, преди да сме минали през основни тренировки за пъргавост, която се развива в детска възраст. Учим как да организираме нападение, без да можем да изнесем топката, да дриблираме и да я подадем правилно... Учим защита, без да имаме необходимата физическа подготовка да я осъществим до края. Като стана дума за физическа подготовка, ще цитирам моя колега и приятел Любо Нешев, който колкото на шега, толкова и на истина каза, че нашите 16-годишни приличат на 13-годишни, а 16-годишните на другите отбори приличат на 18-годишни.

Много треньори, особено от по-голямото поколение, ще кажат „ама ти знаеш ли аз колко играчи съм направил?”. Най-често това важи за време преди десетилетие, може би две, а дори и три. Въпросът е обаче кой какви баскетболисти тренира и възпитава (а не „прави”) в момента. Защото баскетболът е съвсем различен, подходящият подход е съвсем различен, времето е съвсем различно. И този, който не върви в крак с времето, бива изоставен назад в минали години... а конкретно в баскетбола – и в класирането.

Преди да премина към цифрите, които всъщност казват много повече от думите, трябва да обърна внимание и на едно от често срещаните (и същевременно най-безумно) оправдания на всички за това защо децата ни не могат да станат елитни спортисти – имало много неща, които децата да правят, имали избор, имали смартфони и компютри, имали наркотици и алкохол. Явно съм пропуснал факта, че в нито една друга държава в Европа не съществуват изброените в предното изречение неща, простете ми. Или просто хората там са намерили начин да повлияят, мотивират и възпитат(!) децата си, да им покажат пътя, по който да станат елитни спортисти и силни личности.

Най-накрая стигнахме и до цифрите:

Младежи (20): Най-много получени точки и на предпоследно място по вкарани. „Водещо” 4-то място с по 17.0 грешки средно на мач и предпоследно по асистенции с два пъти по-малко – 8.4. Последно място по процент на стрелба за 2 точки и предпоследно общо от игра. Последно място по борби, при това с много зад предпоследния.

Класиране: 20 в дивизия А, 20 общо в Европа

И докато това е дивизия А и е разбираемо да не можем нито да опазим съперника, нито да пробием защитата му, ето и отборите ни в дивизия В:

Юноши (18): 20 място по вкарани точки (поделено с Шотландия), зад нас са Швейцария, Албания и Люксембург. 18 място по процент за стрелба общо от игра. 19 място по процент на наказателни удари с общо под 60% успеваемост. Съотношение асистенции – грешки: 11.2 – 18.7.

Класиране: 19 в дивизия В, 35 общо в Европа

Кадети (16): В челната тройка по извършени грешки – 24.0 на мач. Това все пак е компенсирано от първото място на първенството по асистенции – 17.8, въпреки че съотношението е много в полза на грешките. Много сме напред в класациите по отнети топки (1 място), борби, вкарани точки, което показва, че мястото на отбора е по-напред в класирането. Всички знаем за 2.2-те секунди, които ни разделиха от това да се борим за промоция в дивизия А.

Но в крайна сметка: Класиране: 9 в дивизия В, 25 общо в Европа

Жени (20): Второ място в „лошата” класация по грешки – 23.0 на мач, сравнено със седмо място по асистенции – 11.8. Добри позиции в класациите за борби, отнети топки, средно вкарани точки. Тук, както и при кадетите, видяхме ситуации отвъд това, което може да измери статистиката – загуби на важни мачове в последните секунди, от което идва и по-скоро неочаквано задното класиране.

Класиране: 7 (от 10 отбора) в дивизия В, 23 в Европа (от общо 26)

Девойки (18): 16 място от 20 отбора по вкарани точки (52.6) и много лоша позиция (отново 16) по получени точки (62.8). Сред първите 5 по грешки с 24.6 на мач и две места преди последното по асистенции – 11.0. Задни позиции в класациите по борби и отнети топки, 17 място по стрелба общо от игра.

Класиране: 15 в дивизия В, 31 общо в Европа

Кадетки (16): статистиката е за първата фаза, която приключи. До момента 33.8 грешки на мач (зад нас са Албания, Шотландия и Швейцария), 10.5 асистенции на мач. 14 място по успеваемост в стрелбата общо от игра (27.7%). 15 място по борби, 16 по отнети топки.

Класиране: 9/16 в дивизия В, в най-добрия случай 25 общо в Европа

Тази статистика може да се обобщи с един порочен кръг, в който се въртят българските национални отбори от всички възрасти по време на мачовете си. Имаме слаба защита, което не ни позволява да организираме контраатаки. Тогава играем на постепенно нападение, но не можем да играем силно срещу защитата на съперника и най-често правим грешка или неточна пресилена стрелба (често в последните секунди на атаката), често има грешни решения. Това позволява лесна контра за съперниците, като по този начин често получаваме кош. Кръгът се затваря и отново започваме от постепенно нападение, при което нямаме по-голям шанс, отколкото при бърза атака и т.н. За да се наруши затварянето на този кръг, трябва да се промени поне един от елементите в играта. За да имаме някакви реални постижения – повечето.

В заключение нещо, което явно също има нужда от повтаряне, защото не можем да го проумеем – трудът е много, много, много, много, много, много, много по-голям от таланта и оправдания от типа „нямаме високи” и „не можем да доведем децата на тренировки” не важат. Затова, хора, от които зависят нещата, вземете се в ръце и вместо да мислите за глупости като това как да върнете по-голям брой чужденци, защото няма българи за попълване на съставите в НБЛ (това е слух, за който доста се говори напоследък), запретвайте ръкави и работете не за успехи, а за да продължи любимият на всички ни спорт да съществува. За да не стане така, че ако в една въображаема търсачка потърсим „български баскетбол”, да излязат думите „Грешка 404: Търсеното от Вас не съществува” (Error 404: Basketball not found)!

Пп: Този материал не е написан с цел да обиди някого или за проява на национален нихилизъм. Той показва факти от действителността в баскетбола ни. Някои от нещата вече са изписани, но явно трябва дълго повтаряне, за да може евентуално някой да ги проумее. Той не е насочен към момчетата и момичетата, които играят, а към хората, от които зависи развитието им – тези, които трябва да изготвят програма за развитие, да поставят задачи и цели и тези, които трябва да ги осъществят. Децата като професионалисти и личности са резултатът на тяхната работа и отношението на тези деца към спорта, начинът им на мислене, манталитетът на победители и чисто баскетболните им умения зависят единствено и само от хората, които работят с тях и за тях.