За магическата сила на любимия спорт и несломимата воля


За магическата сила на любимия спорт и несломимата воля
(Снимка: Личен архив)
02-07-2019 09:15 | Калина Иванова

Ще ви разкажа личната история на един човек, който за краткото време, в което бяхме заедно по баскетболните зали, увлечени по любимия ни спорт между двата коша, успя да спечели доверието и любовта ми по безапелационен начин.

 

Нейното име е Росица Църова и беше моя треньорка в Шампион 2006 преди около 5-6 години. Спомените ми от това време не са толкова ясни, но завинаги ще запомня добротата в очите й всеки път, когато ни погледнеше. Тя водеше тренировките ни в едно малко салонче на основно училище в София. Условията, в които тренирахме, не бяха кой знае какви, но ние, малчуганите, ходехме с удоволствие на тренировка всеки път, когато знаехме, че тя ще бъде там, в залата с нас. Любими ми бяха всичките ни занимания с нея. Не само, защото даваше интересни и увлекателни упражнения за едни 13-годишни хлапета, а и заради самия подход към децата, който тя притежава. Обикнах я за отрицателно време и се привързах до такава степен, че когато разбрах, че ще заминава със семейството си за Австрия, сякаш се откъсна парценце от сърцето ми. Натъжих се много и в началото, смея да твърдя, че ми липсваше ужасно много. Но щом така е било по-добре за нея, бях доволна и щастлива.

 

Дълго време нe чух нищо от нея. Дълго време не знаех къде точно е, какво прави, с какво се занимава, щастлива ли е. Виждах тук-таме някоя и друга снимка и се радвах, че всичко върви по мед и масло с треньорката ми, семейството й и баскетбола. Пишехме си рядко, колкото да проверим кой как е и какво прави, когато един ден се появи в залата преди наш мач, по-унила от преди, не толкова жизнена и лъчезарна, притеснена, но усмихната. Усетих, че нещо не е наред. Треньорът ни ни събра преди мача, за й връчим малък подарък. Каза, че е заради волята и силата, която проявява тази прекрасна жена! Толкова ми беше мило, че я виждам, надявах се да остане за целия мач, да ме гледа как играя, да си спомни доброто старо време, но тя си тръгна. Така и не разбрах какво й се е случило, но подозирах, че е нещо неприятно. Беше ме страх от собствените ми мисли, но важното беше, че е добре и е усмихната!

 

 

“Роси е най-лъчезарният човек, когото познавам. Винаги се е обличала със стил и е носила позитивни емоции със себе си. Да тренирам с нея е истинско удоволствие, носи ми единствено позитивни емоции и наслада“, споделя с мен Мони Реебергер, която е част от отбора на Роси Църова в Австрия - Basket Flames.

 

“Когато около коледните празници Роси ни съобщи, че ще се прибере в България за кратко, на всички ни стана мъчно и нямахме търпение да се върне отново при нас. Пътуването й обаче отне повече време, отколкото очаквахме, тя не се върна, когато всички предполагахме, но никоя от нас не знаеше какво се случва. Това чакане в неяснота ни носеше колкото негативни емоции, толкова и страх от неизвестното. Когато Роси се върна отново при нас, носеше шапка, отново също толкова стилна, колкото преди, и всички си помислихме първоначално, че е част от облеклото й за деня. Тя обаче ни събра и ни съобщи новината, която стресира всички ни първоначално. Никоя от нас не знаеше как да реагира, но знаехме, че трябва да я подкрепим, трябваше да бъдем до нея в този труден момент и да й дадем всичката си любов,  за да се справи с всяко едно препятствие, което в този момент животът й поднасяше“, продължава разказа си Мони със сълзи в очите.

 

“Роси прояви невероятна сила да се пребори с всичко, беше до нас на всеки един мач и тренировка. Имаше моменти, в които силите й бяха на привършване, но баскетболът и отборът я крепяха. Стискаше зъби и продължаваше да ни показва кое е правилно и кое не, продължаваше да ни вдъхва увереност и кураж, когато тя самата се нуждаеше най-много от тях. А ние, ние знаехме, че сме второто й семейство и трябваше да дадем всичко от себе си, за да бъде щастлива.“

 

„Успешната й борба със заболяването беше може би най-голямата победа, която можеше да постигне Роси, но шампионската титла, която завоювахме заедно, беше най-големият подарък, както за нея, така и за нас. Роси беше до нас във всеки един момент,  тя е най-силният човек, когото познавам. Историята й може да бъде пример за мнозина. Тя може да бъде идол на хората, които са на кръстопът в живота си и се опитват да намерят мотивация и смелост да продължат напред. Да се изправят срещу най-тежката новина и да я преодолеят с усмивка и кураж. Историята й заслужава да бъде прочетена от много хора, които да я предадат на тези, които биха имали нужда от подобна сила и вяра. Защото любовта към баскетбола, към любимия отбор, семейството и невероятния хъс, който тази жена притежава, са малките ключета, които й помогнаха да намери лек за най-големия си кошмар“, завърши Мони.

 

 

***

„Когато ме попитат коя е най-голямата победа в живота ми, бих отговорила без да се замислям. Не става дума за баскетбола, за спорта, с който съм отраснала и продължава да бъде неизменна част от живота ми. Най-голямата и съкровена победа е тази над сълзите и проявата на слабост. Най-голямата ми сила е несломимата ми воля и хъс.

 

Годината е 2017-а. Със семейството ми се прибрахме за коледните празници в България при родителите ми. Тогава, на връх най-светлия християнски празник - Рождество Христово, бях диагностицирана с най-коварното заболяване - рак на гърдата.

Когато за пръв път чух тези думи не исках да повярвам, не можах да осъзная какво се случва. Не можах да проумея същността на подобно изречение. Но нямаше време за губене, нямаше време за сълзи, слабост и страх. Изходът беше един - незабавна операция.

 

Януари 2018 г. се подложих на серия тежки операции без да знам какво ми предстои, без да знам какъв ще бъде изходът от тях, без да имам ясна представа за бъдещето си. И след всяка анестезия, от която излизах, бях благодарна на докторите, че съм жива. Когато най-накрая имах възможност да се прибера в Австрия, при момичетата от отбора, на които бях треньорка, не бях подготвена да им съобщя истината, но не исках да ги лъжа. Трябваше да бъда честна с тях, защото това бе всичко, което ми оставаше. Знаех, че с операциите борбата не приключва, а най-тежкото тепърва предстои. Събрах ги на една тренировка и им разказах всичко. Някои от тях бяха още малки, не знаеха как да реагират, но всички подходиха зряло и смело към новината. Наистина бях горда с тях. А на мен не ми оставаше нищо друго освен да се отдам на баскетбола, на това, което истински обичам и той да бъде моето спасение.

 

Семейството ми, разбира се, беше до мен, децата ми подходиха изключително зряло към ситуацията без да разбираха напълно какво точно се случва на майка им. Нито веднъж не видях някой от тях да прояви слабост и да изгуби вяра и увереност, бяха до мен във всеки момент и това ми стигаше да бъда силна.

 

Баскетболът беше моята котва, която ме издърпа на повърхността секунди преди да се удавя. Отборът и момичетата, които бяха до мен във всеки един момент, във всяка една трудност, всяка една спънка и препятствие по пътя към така бленуваната победа, бяха лодката, която успя да ме закара до брега. Да, не отричам, че е имало моменти, в които съм мислела, че няма да се справя, когато да застана пред цялата зала, пред всичко, не е било нещо по силите ми, но когато погледна онези момичета, в погледа, на които се четеше тази така чиста и искрена любов и вяра в мен, нямах път назад. Дори за момент не съм и помисляла да се откажа, дори за момент, не съм се обръщала назад, задавайки си въпроса “ Защо на мен?“. Може би фактът, че приех всичко като един трамплин, който може само да ми даде криле и да ме направи по-силна, ми даде възможност да се преборя с всичко.

Благодарна съм на всички, които бяха до мен, благодарна съм на семейството, което бе опората под краката ми, когато не можех да седя изправена. Благодарна съм на уникалните ми момичета, които бяха кислородът, без който нямаше да се справя. Благодаря на всичките ми колеги в Basket Flames, които бяха до мен и ме подкрепиха, когато най-много имах нужда. Благодаря на д-р Василев и сестра Паликова от Първа САГБАЛ "Света София"! И не на последно място - Благодаря ти, Баскетбол!

 

В момента седя и се наслаждавам на киселия вкус на лимонадата, направена от лимоните, които животът ми поднесе. Никога не забравяйте, че всичко е възможно, стига човек да вярва и да обича всичко, с което се занимава до такава степен, че да е готов да му посвети живота си. “

 

***

Росица Църова се превърна от прекрасна треньорка, която ми е дала част от основите на любимата игра, без която и до ден днешен не мога, в мой идол и мотиватор в живота именно заради силата и волята, които притежава. Трудно е да се изправиш, когато животът те е поставил на колене и с всички сили притиска раменете ти към земята, но тя го направи. И сега, когато пиша тези редове, ме изпълва безкрайна обич и гордост, че именно аз разказвам историята на подобен човек, който може да бъде пример за всички хора, които нямат увереност в себе си, нямат цели в живота или са загубили пътя, може да бъде пример, както за малки, така и за големи!

 


 

 Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

 Следвайте BGbasket.com в Instagram

Абонирате за канала ни в 


Коментари
Други новини
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи