Здравко Янчев: Освен много да се трудят в баскетбола, децата трябва да се грижат и за своето образование

Здравко Янчев е считан за един от най-добрите треньори на подрастващи у нас от години, като е истинска емблема за баскетбола в Ямбол. Той отдава голяма част от живота си на работата с деца и продължава опитите си да изгражда не само силни състезатели, но и добри хора. Колко трудно обаче е това и колко важно е образованието да върви ръка за ръка със спорта, разказва Янчев пред BGbasket.com:

- Г-н Янчев, от колко години сте треньор на подрастващи?

- Над 47 години се занимавам само с деца. Започвам да работя с тях още от първи, втори и трети клас и продължавам, докато не се изгради силен отбор.

- Какво е чувството да работите с деца?

- Огромно удоволствие е да работиш с деца – да видиш как едно малко, слабичко дете се превръща в голям и силен мъж и те радва с играта си. Това е нещо, което наистина не може да се опише с думи. Някои хора, свързани с баскетбола казват, че за десетина дни, за месец, за едно лято ще превърнат определен състезател в невероятен стрелец и перфектен играч. Отговарям ви веднага – това са изявления на хора, които пряко не са се занимавали с подрастващи. Само треньори с голям стаж могат да ви кажат колко години са необходими, за да се превърне един състезател в отличен стрелец. Давам ви пример с Павлин Иванов – години стрелба,  отделно и баща му му подава сигурно над десетки хиляди топки - нещо, което не става за една година. За съжаление, има хора, които повече говорят, отколкото да отделят време за работа със състезателите.

-  Държат ли днешните треньори на възпитанието на състезателите?

-  Мога да споделя само моя личен опит. В отбора говоря за вредните навици, за режима, който трябва да спазват състезателите.  Идват обаче неподготвени хора със самочувствието, че знаят всичко и започват да ми доказват, че имало и състезатели, които пият, пушат и играят „добре“. Аз не го отричам напълно, но ние като педагози трябва да насочваме в правилната посока състезателите, въпреки че винаги ще има такива, които ще „кривнат“. Това е нормално, когато тренираш толкова много деца. Имам контакт и с хора, които директно ми заявяват, че ако състезател реши да играе в големия  баскетбол, то той трябва да загърби образованието си… Как да обясниш на тия „умници“, че в далечното минало най-добрите ни баскетболисти са били и много добри специалисти в определена професия? Аз имах щастието да бъда ученик на един от най-образованите и най-изявените специалисти - треньора Кирил Семов, който често ми казваше: ,,Здравко, баскетболът е проста игра, но за умни хора.“ След много години проумях думите му. От него се научих на уважение към състезателите и към треньорите, които работят с подрастващи.

- Много ли са състезателите,  преминали през Вашата школа?

- Не мога да ви кажа точната бройка, но сигурно са над 200 момичета и момчета. Не искам да кажа конкретни имена, защото обичам всички като мои деца и може да забравя  някой от тях, а аз не искам да обидя никого. Много от тях не станаха  професионални  състезатели, но израснаха като чудесни, възпитани, добри, млади и доказали се хора.

-  Павел Маринов, Павлин Иванов, Александър Матушев и Стилиян Иванов са сред Вашите състезатели и през годините играят на високо ниво. Кажете нещо за тях.

-  Страшно трудолюбиви и весели момчета, но много от големите треньори не могат да търпят тази емоционалност, те  искат даден състезател да влезе на игрището и, ако може, и да им козирува като в армията. Радост за всеки треньор е да има в състава си такива състезатели.

- Създадохте няколко силни отбора - един женски и два от момчета. Какво стана с тях?   

- Ако не беше завистта на някои тогавашни ръководители на баскетбола в Ямбол,  доста от тях още щяха да се състезават. С една  дума -  разтуриха отборите, като използваха всички средства, само за да доказват своето „величие“.

-  Научихме, че сега също създавате един такъв перспективен отбор…

- Наистина, като за последно, реших да сформирам отбор, който да се запомни. Сега ми е по-лесно, защото ми помага и Румен Шопов - млад и амбициозен треньор. Само гледам дали и този път няма да се повтори до болка познатият сценарий -  да се съсипе и тоя хубав отбор… Доверието, което имам към кмета на нашия град  Валентин Ревански - бивш баскетболист, човек, който много ми е помагал  финансово в работата с бившите ,,Тигри“ и за когото вярвам, че със своето далновидно мислене няма да се подаде на хазартни приказки, ме води до мисълта, че наистина ще изградя един супер отбор от ямболски състезатели, който в 11 клас, с помощта на две класни попълнения,  ще може с играта си да радва ямболските фенове.

- Как се създава състезател?

- За създаването на състезател са необходими минимум от 8 до 10 години труд - както от негова страна, така и на треньора. Само тези, които са работили с подрастващи, ще могат да ме разберат.

-  Казахте ,,Тигри“. Откъде дойде идеята за това име на отбора?

- Навремето за мен нямаше работа в БК Тунджа - като „конфликтна личност“, и ние, заедно с финансовата помощ на Величко Александров и на г-н Христо Христов, основахме БК Тигър, защото така искаха и децата - да играят като тигри. Сега вече сме към БК Тунджа и се надявам да сбъдна мечтата си.

- Как се справяте с амбициите на родителите?

- За моя радост, родителите на децата в отбора са чудесни. Всички споделят моето виждане, че освен голям труд в баскетбола, децата трябва да се трудят и за своето образование. Имаше и такива, които не бяха съгласни с това мое виждане, но те малко по малко отпаднаха. Уважавам родителите и уча и децата да ги уважават. Винаги казвам на децата, че хората, които най-много ги обичат и мислят за тях, са техните родители.

-  Какво  е Вашето отношение към децата? 

-  Изпитвам огромно уважение към тях. За мен те са като големи хора, но не притежават лицемерието, подлостта и подмолното поведение на повечето от възрастните. Детето може да ти каже всичко, даже понякога да те нарани, но ние ,като по-големи,  трябва да простим. Така, усещайки обичта ни към тях, те се превръщат в наши деца. Съжалявам треньорите, които са работили само с големи, изградени състезатели. Там са, разбира се, големите пари и славата, но те никога няма да усетят щастието да си сред децата.

- Колко пъти тренирате седмично?

- Тренираме всеки ден, през всички  ваканции и виждам как децата идват с удоволствие, после си отиват щастливи от тренировките. Със собствени сили създадох и малка зала за физическа подготовка, в която всеки ден всяко от децата работи по малко.

- Какво е отношението Ви към треньорите на подрастващите?

- Изпитвам респект към техния всекидневен и всеотдаен труд, макар че, разбира се, има и изключения. Оценям ги като „черноработниците“ на баскетболната игра. Те са хората, на които се вменяват всички негативи за неуспехите на българския баскетбол. Само този, който се е занимавал години с деца, може да оцени техния труд. Ако някой от треньорите на мъжете иска да ме обори, нека вземе една група от малки деца, да работи с тях 8 -10 години и да покаже какво е постигнал.

- Съжалявате ли за нещо?   

- Да, че ще дойде времето, когато няма да мога да се занимавам с баскетбол. Съжалявам, че имаше и има такива хора, които със завистта си попречиха за  реализацията на децата. Преди няколко месеца погребах своята майка, която през целия си живот ме подкрепяше в работата ми. В този най-труден за мен момент, мои състезатели дойдоха и със своето  присъствие ми доказаха уважението си към майка ми, която  ги обичаше като свои деца.