За една счупена китка. Благодаря ти, Данчо!


За една счупена китка. Благодаря ти, Данчо!
(Сн: LAP.bg, архив)
20-05-2020 11:01 | basj.bg

ЕЛЕНА БОЙЧИНОВА, #МоятЛюбимСпортенМомент, basj.bg

 

Началото беше… на главната улица, в един град…

 

Като в онази песен: “Този град, в който аз съм роден (за мнозина навярно е скучен), разпиляваш се ден подир ден - просто няма какво да се случи“… освен да заобичаш една игра.

 

На главната улица имаше едно кафене, покрай което минавахме, 12-13-годишни, защото там сядаха те – звездите на града. Баскетболистите.

 

Подхилквахме се, като видехме Цецо Антов, идолът, Големият, тъкмо върнал се от Франция. После там дойде и още един голям. Онзи, когото в рамките на 24 часа трибуните в неугледната, метална стара зала първо псуваха, а после въздигнаха. Техният нов бог – Георги Младенов. Спомням си как един цял клас бяхме влюбени в момчето с най-здравите крака в българския баскетбол. Хрисимир Димитров беше константата, която всички, винаги, ама винаги харесваха. Той обаче не се появяваше в онова кафене. За разлика от Яро, за разлика от Вутката, за разлика от Пламен и Калин. Няма да забравя как се оказа, че приятелка на друг всеобщ любимец с много прякори, приличащ на Скоти (Пипън), но предпочитащ сравнения с Кемп (Шон Кемп) Петър Петров, се оказа съученичка от по-горния випуск. Момичето, дори не помня как се казва, веднага се превърна в идол в училище. Същото онова училище, което се обезлюдяваше, щом имаше мач.

 

Учителите на тази най-елитна гимназия се деляха на две. Едните, лошите, които ни причакваха, за да ни спрат на входа, и онези, като Тошков, Капустиянов и Гугуланов, които не само ни извиняваха отсъствията, като ни видеха как вкупом се отправяхме към тролея, за да стигнем до другия край на града, до залата, за поредния мач, а тръгваха с нас.

 

В този град нямаше какво да се случи, освен да се влюбиш в една игра. Това беше онази, първата любов. Любовта, без която не можем, наистина.

 

Времената бяха такива. Времената на Меджик Джонсън и откритието, че богатите също плачат, в неговия случай – великите са уязвими. Времето на Майкъл Джордан и Скоти Пипън, и Денис Родман и Айзия Томас, на Партик Юинг и Кевин Джонсън, на Реджи Милър, на Чарлз Баркли, на Дейвид Робинсън, на Карл Малоун и Джон Стоктън, на...

 

Баскетболът не беше просто едно забавление. Беше магия, беше смисъл, беше мечти.

 

Паметта и остаряването имат тази особеност да правят миналото далеч по-романтично от настоящето. Може би това е причината днес НБА да ми се струва по-напудрена, по-неинтересна, по-лишена от чар. Тогава може би и липсата на информация, трудността да се сдобиеш с такава, редките предавания, коментарите на Иво Иванов и Кедъра, NBA Action, Ефир 2… ех. Всичко това правеше играта фантазия.

 

Но историята не е тази. Не е и за това как онзи отбор на „Плама“ (Плевен) накара цял град да заобича и да се идентифицира с един баскетболен отбор. Не е и за победата над „Партизан“ в Белград (слушана тайно под юргана, за да не чуе майка ми), не е и за бягството от вкъщи с бронхопневмония, за да гледам най-великата победа в Плевен след Руско-турската война – срещу „Реал Мадрид“. Не е и за онези титанични мачове: срещу „Компакт“ (9 поредни тройки на Иван Ценов за димитровградчани и 10-ата – три от три от фаула…), срещу ЦСКА, или срещу „Славия“. Не е и титлата с Гошо (Младенов)…

 

Историята, която си спомням толкова ясно и до днес, е за едни финали за юноши или пък бяха кадети. В тези спомени няма възраст.

 

Тогава за първи път видях Йордан Бозов. Дойде с ЦСКА, воден от брат му Кирил.

 

Баскетболът вече толкова бе попил в кожата ми, че аз, която по принцип рядко планирам нещо, вече знаех какво искам да правя, когато изляза от училище, когато отида в университет – исках да правя нещо, свързано с баскетбол. Това се беше запечатало в главата ми, все още тайна за всички около мен. Особено за близките ми, които виждаха в мен бъдещ лекар (не понасях часовете по химия и биология), инженер (все пак „инженер беше татко, инженер ще съм и аз“, а и от Математическата гимназия какво да излезе), или поне адвокат. Но и за това не е тази история.

 

В тези финали Бозов беше като супернова за мен. Момче, което като че ли можеше всичко. Момче, което засенчи местните любимци и съученици Вихрен Кирилов и Георги Тилов от отбора на „Плама“. Бозов просто играеше различно.

 

Не съм специалист сега, тогава, преди …найсе години – съвсем не съм била. Просто гледах и не вярвах на очите си. Не знам как не ме изключиха за толкова отсъствия по време на тези финали. Всъщност знам – на един от мачовете, в стремежа си да се приближа и да гледам от по-близо новия си любимец, прескачайки седалките в залата, прелетях два реда с главата надолу и…припаднах. Оказа се счупена китка. Надали са много онези, счупили ръка от… гледане на баскетбол. Аз я счупих от гледане на Данчо Бозов. Лекар на турнира бе директорът на местния спортен диспансер. Той ме закрепи, за да си догледам мача, а след това ме качи на тролея за вкъщи. На другия ден му се обадих, за да ми даде извинение да си догледам турнира спокойно. Пак тайно от нашите вкъщи.

 

Присетих се за тази история в деня, в който Данчо обяви, че е изиграл последния мач в професионалната си кариера. Кариера, която имах възможността да проследя почти от началото до края. Имах късмета и щастието да споделя това време с един играч, който така не стана най-добрият стрелец, най-добрият играч в България на всички времена. Контузии, твърде голяма скромност, шанс… не знам какво не му стигна. Но беше близо до статута на такъв. Дяволски близо.

 

Но едно е ясно – той си остана пример. Пример, за когото трудно някой колега, треньор или съперник би намерил нещо друго, освен суперлативи. Пример за млади и за стари, пример за онова, което най-много липсва днес – работна етика. Пример до днес, когато на 41 един вирус и една пандемия, завладял света, го лиши от последния танц – участие в битката за медалите у нас.

 

Данчо, ще липсваш много на терена. Ще липсва скромността ти, ще липсва работохолизмът ти, ще липсва леката усмивка, ще липсва хъсът ти, ще липсват етиката и моралът ти. Ще липсва, ако щеш, онова малко движение с краката, което показва, че в следващия миг ще бъдеш пробил до коша…

 

Успех накъдето и да поемеш!

 

Ти беше, може би, последната искра романтика в моята баскетболна история.

 

Благодаря!

 


 

 Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

 Следвайте BGbasket.com в Instagram

Абонирате за канала ни в 


Comments
Other News
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи