Финалите за Купа България в Русе – шоу за зрителите с (не съвсем) предизвестен край


Финалите за Купа България в Русе – шоу за зрителите с (не съвсем) предизвестен край
Момент от финала Дунав-Нефтохимик (сн: BGbasket.com)
14-02-2012 22:22 | Христомир Раков

Защо „не съвсем” ли? Ами да, наистина всички очакваха Дунав 8806 да вземе трета поредна купа, този път пред своя публика, и точно така стана – русенският тим игра отлично, свърши си работата и заслужено грабна трофея. Но малко са феновете, а може би и специалистите, които мислеха, че останалият само с шест по-опитни състезателки Нефтохимик 2010 ще затрудни толкова много Дунав във финалния мач, ще се бори да обърне развоя му и ще има шанс за това до самия край. Едва ли са особено много и тези, които предвиждаха, че бургаският отбор изобщо ще се добере до този финал – все пак на полуфинал негов съперник бе много по-опитният и разполагащ с пълен състав Монтана 2003. Още по-впечатляващо е, че момичетата на Петко Маринов постигнаха това въпреки допълнителните кадрови проблеми в самите мачове – натрупване на лични нарушения и излизане за по пет такива на основни състезателки.

 

Именно отборите на Дунав 8806 и Нефтохимик 2010 бяха и с основна заслуга думата „шоу” да е подходяща за това, което се случи в русенската зала „Дунав” през изминалия уикенд. То включваше: много добра игра за стандартите на женския ни баскетбол, равностойна битка и интрига почти до самия край (поне в два от мачовете), а също и типичната за Русе чудесна атмосфера в залата, в случая – още по-празнична, заради важността и мащаба на турнира. Разбира се, този мащаб не трябва и да се надценява. Вижда се, че българският женски баскетбол с всяка изминала година разполага с все по-ограничен финансов и човешки ресурс, с други думи – няма особено голяма конкуренция.

 

Но малкото наличен ресурс бе максимално добре реализиран в изявите на отборите и получилото се зрелище през тези два дни в Русе. А оскъдната конкуренция ни най-малко не омаловажава успеха на отбора-домакин. Все пак на Дунав никой нямаше да му даде купата наготово – наложи се да се пребори за нея със „зъби и нокти”, особено в получилият се оспорван и интересен финален мач срещу Нефтохимик. На този финален турнир играха 4 от общо 5-те женски отбора, играещи на прилично ниво в България; и всеки от тях вложи в играта си в тези две срещи доста повече старание, усилия, концентрация и добри изпълнения като цяло, в сравнение с които и да е два поредни мача от Националната лига (НБЛ).

 

Това може да се каже в известна степен дори за отбора на Левски, но определено неговият дял беше най-малък в сравнение с останалите 3 отбора. Така напълно заслужено, „сините” от София си останаха на последното място във финалната четворка, което най-често им се отреждаше в предварителните прогнози. Този отбор, поне на теория, има по-големи възможности от това което показа в Русе, дори след напускането на ключов състезател като Радослава Бъчварова. Класната американка Хуанита Уорд и доказаните ветеранки Найденова, Дойчинова и Джамбазка би трябвало с комбинацията от своите умения и опит да могат да се намесят в битката за медалите – ако не в първенството, то поне в един такъв кратък турнир, където максимална мобилизация в рамките на два дни може да донесе успех. В играта им обаче личеше някакво примирение с ролята на отбор извън челната тройка на България в момента. Дано това да го няма в предстоящите мачове от НБЛ, ако искаме поне там битката за медалите да бъде по-интересна и в нея да се включи и Левски. Отборът, воден от Стефан Михайлов, имаше и някои позитивни проблясъци по време на двете си срещи, когато намаляваше аванса на противниците си, но наивни грешки и пропуснати шансове бързо прекършваха временния подем във всеки от тези моменти. Наистина, Уорд вършеше успешно своята работа в нападение – да бележи точки – и дори в мача за бронза се опита с по-агресивни отигравания в защита (5 отнети топки), да компенсира слабостите в тази фаза на играта. Но почти всичко друго в изявите на отбора като цяло и на състезателките поотделно не беше на желаното ниво за тези 2 двубоя.

 

За разлика от отбора на Левски, този на Монтана 2003 не страдаше от липса на увереност или мотивация. С малки изключения, състезателките на Славко Димитров изглеждаха концентрирани и добре подготвени за своя полуфинал, но имаха лошия късмет да се изправят в него срещу един вдъхновен отбор на Нефтохимик 2010. Отбор с принудително нестандартен състав и стил на игра, но изненадващо ефективен. Всъщност не Монтана загуби този мач, а Нефтохимик го спечели със своята смела и самоотвержена игра. Вярно е, не всички от отбора на Монтана бяха на обичайното си ниво – основният реализатор на тима досега Наталия Топалова имаше един от „онези” дни, в които на човек просто не му потръгва (5 грешки и ранно излизане за 5 фаула). Имаше и грешни тактически решения на игрището, като тази  прекомерна стрелба от тройката, която за капак точно в тази среща хич не влизаше (1/14). Все пак обезкървеният бургаски тим в този си вид – играещ с по 3 гарда и две крила, а понякога и с по четири гарда – можеше и трябваше да бъде атакуван почти изцяло под коша, за да използва Монтана своето ръстово превъзходство и уменията в „правоъгълника” на Топалова и Димана Макариева. Въпреки че Макариева си свърши работата и направи силен мач, нейните усилия се оказаха недостатъчни в нападение. В защита пък тя и съотборничките й в крайна сметка не успяха да спрат по-бързите и повратливи баскетболистки на съперника.

 

На малкия финал срещу Левски бе съвсем различно – този път не само Макариева, но и Топалова, показаха защо са двете най-резултатни състезателки на този отбор в НБЛ. И защо и на полуфинала се очакваше, че ще смачкат Нефтохимик в подкошието. Е, този път се получи, но малко късно - Монтана трябваше да се утешава с бронза. Получи се и играта на гардовете Вранчева и Нешева, а Надежда Симеонова бе истински кошмар за разконцентрираните и паднали духом съпернички със своите 7 отнети топки. Въобще – основните състезателки на тима от северозапада тук показаха тази класа и хомогенност на своя състав, именно заради която повечето прогнози бяха, че ще играят финал за купата и дори – че имат шанс да я спечелят. Но на този добре комплектован състав, който се надгражда вече от поне 3 години и малките промени в него се изразяват винаги в привличането на силни попълнения, като че ли все нещо мъничко не му достига, за да завоюва поставените за цел медали и трофеи. Така се получи и миналия сезон на полуфинала за купата в собствената зала в Монтана, така става вече и няколко години поред в решителни срещи от плейофите на НБЛ, това го сполетя този отбор и сега в Русе. Единствено изключение и единствен спечелен трофей през този период е купата, завоювана през 2009 г. на финалите в Бургас. Дали това е просто лош късмет, или е някакъв тайнствен негативен фактор, който в Монтана още не са открили? Ако е второто, то те трябва спешно да го разгадаят и преодолеят, за да може отборът да реализира очевидния си потенциал през остатъка от този сезон. А това би означавало най-малко финал в плейофите на НБЛ, защо не и титла…

 

За показаното отбора на Нефтохимик на тези финали пък никой, дори доскоро настроените изцяло срещу него фенове на Дунав, не може да каже лоша дума. Показателен е фактът, че много от русенските зрители по време на полуфинала Нефтохимик-Монтана спонтанно подкрепиха именно бургаския тим. Момичетата на Петко Маринов сами спечелиха сърцето на почти всеки неутрален в публиката със своето себераздаване, непримиримост и динамична, приятна за гледане игра. И то след като и без това късата им „скамейка” бе съвсем скъсена с контузията и последвалата операция на тежкото крило Мария Желязкова. Без нея на треньора Маринов му остана ротация от само 6 състезателки за тази финална четворка в Русе. Останалите 4 са много по-млади момичета, които досега през сезона бяха влизали в игра само в краен случай или при вече решен мач. И както вече стана дума, на пет от основните шест обичайните им позиции са от 1 до 3; играещата като център (позиция 5) Катерина Дорогобузова пък дори за българските стандарти би била най-много тежко крило (4), а май в родната си Украйна е била ползвана и на поста леко крило (3). Анета Митева дълги години при израстването си в школите на Велико Търново и Русе играеше на позиция 1, после понякога – 2, в бургаския тим досега се бореше с Мария Цанкова за титулярното място на позиция 3, а сега, след контузията на Желязкова, се наложи да играе 4!

 

Този нестандартно комплектован и по-скоро „закърпен” състав отстъпваше много по среден ръст, особено на съперника в полуфинала Монтана. В нападение можеше да разчита само на бързина, повратливост и стрелба от средно и далечно разстояния, а в защита – най-вече на голямо си желание и старание. И точно тези възможности, макар и принуден от обстоятелствата, реши да използва опитният треньор Петко Маринов, за да сътвори нещо като треньорска магия – класиране на финал и дори сериозен опит да се „опъне” на фаворита Дунав в него. Маринов отдавна е показал, че ги умее тези неща, но през последните няколко години на работа в Бургас беше обект на неоснователни намеци – говореше се, че едва ли не всеки треньор би спечелил неговите титли и купи, ако има тези големи финансови ресурси и сякаш безкрайния парад от качествени чужденки, минали през Лукойл Нефтохимик. Но сега, в съвсем различна и откровено тежка ситуация, без почти никакъв избор за състезателки, които да ползва в даден момент от даден мач, той доказа, че може да направи и „от нищо нещо”.

 

Стратегията, която демонстрира Нефтохимик на този турнир, прилича малко на женски побългарен вариант на т.н. „Нели бол” – начинът по-който играеха в НБА отборите на ексцентричния треньор-ветеран Дон Нелсън (Милуоки, Голдън Стейт и Далас), както и на някои негови последователи като Пол Уестхед, а именно:

Дон Нелсън

 

Игра с много контраатаки, без истински центрове, най-често с три гарда и едно или две подвижни и добре стрелящи крила, като всички тези 5 човека се движат бързо със и без топката, не я задържат за продължителен дрибъл, изстрелват я при първата открила се добра възможност, много често от зоната за три точки; в защита – бързи реакции, с които се опитва отнемане на топката преди да е стигнала до по-високите играчи на противника, срещу които иначе такъв нисък състав няма особени шансове в подкошието. За зрителите, наблюдавали тези два мача на Нефтохимик в Русе, това звучи познато, нали?

 

Разбира се, Петко Маринов едва ли си е мислел точно за „Нели бол” и го наподоби повече по принуда. Но пък успя да извлече максималното от предимствата на този стил. А отборът му се раздаде докрай и това му донесе успеха – класиране на финал. И то въпреки че срещу Монтана дори не вървеше много стрелбата от тройката – 3/12. Две от трите тройки бяха дело на игралата страхотно на този турнир Мария Цанкова. Специалист по стрелбата от всякакви позиции, лекото крило на Нефтохимик се възползва и от липсата на конкуренция за игрови минути, след като сега вече се налагаше двете с Митева да бъдат заедно на игрището, без смяна и в двата мача. А на финала Цанкова и компания се развихриха окончателно със стрелбата си от тройката и така накараха фаворитът Дунав да трепери до самия край. Особено впечатли с далечната си стрелба (4/6) Дорогобузова, единствената по-висока състезателка в бургаския тим, която на теория трябваше да играе на поста център. Разбира се, в защита беше трудно и в двата мача срещу по-високите съпернички, особено срещу Монтана. Заради това се трупаха и повече лични нарушения, с които по 2-3 от 6-те основни състезателки „увисваха” от рано, обикновено още през третата четвърт. В мача срещу Дунав пък, за да предотврати откъсване с голяма разлика на домакините в началото, на Нефтохимик се наложи да играе още по-агресивно в защита. Последствието – инкасиран двуцифрен брой фаулове още през първата четвърт. Целта обаче бе постигната – домакините така и не успя да натрупат очакваната голяма преднина и почти до последно бяха преследвани в резултата от бургазлийки. Това продължи дори когато те останаха с едва 5 основни състезателки, след излизането за 5 фаула на гарда Олга Дубровина (накрая и само с 4, след като „изгоря” и сънародничката й Дорогобузова). На полуфинала по същите причини твърде рано излязоха Силвия Пеева и отново Дубровина. И въпреки това тогава Нефтохимик успя да удържи аванса си срещу Монтана! Именно заради тази непримиримост и всеотдайност, а и атрактивния си стил на игра, този отбор се понрави на всички и стана приятната изненада на турнира - може би най-симпатичният губещ във финал през последните години.

 

След толкова много думи, повечето от тях позитивни, за сребърните медалистки, останаха ли похвали за носителките на трета поредна купа – Дунав 8806? Да, защото Георги Божков и неговите момичета просто си свършиха перфектно работата! Активна игра в защита, но не прекалено, а точно колкото трябваше, за да не се трупат нарушения. Разумни отигравания и добри стрелби в нападение. Верни треньорски решения и тактически правилна игра и двете фази. Целият пъзел се подреди. Отборът „натискаше” точно когато бе необходимо и отпускаше „педала на газта”, когато можеше да си го позволи. Вярно, дори отборът на Дунав бе малко изненадан от фурията, наречена „Нефтохимик 2010” на финала, което за малко да му изиграе лоша шега при малката разлика в резултата, която успяваше да поддържа. Но дори след така получилия се интересен мач остана усещането, че каквито и геройства да бе направил бургаският отбор в последните минути, домакините все някак щяха да намерят начин да измъкнат победата и да хвърлят залата в очаквания екстаз.

 

Очаквано, защото Дунав има предимството да е с най-качествената селекция в женския ни баскетбол в момента, благодарение най-вече на наличието на двете американки Ейдриен Джонсън и Шарел Алън. Макар че то не трябва да се приема за даденост и така да се омаловажава успеха на тима с думите „Ама ако не бяха американките…” На тези финали в Русе Джонсън за пореден път показа, че класата й е доста над нивото на българския женски баскетбол. Като комбинация от сила, бързина, ръст, техника и стрелба, тя е уникална за нашите стандарти. Очевадно е как при игра 1-на-1 в нападение момичето няма никакви проблеми срещу която и да било друга състезателка в България. Тя използва това и сега, за да вкара най-много точки и да бъде заслужено обявена за MVP на турнира. Алън пък, както и досега през сезона, остана малко в сянката на своята сънародничка, но единствено защото всички сме свикнали да гледаме първо кой бележи точките. А в баскетбола има и други важни неща. С комплексното си представяне Шарел за пореден път бе много полезна и без нея Дунав би бил далеч от тази роля на абсолютен фаворит. Справка – Левски и тяхната звезда Хуанита Уорд, която с играта си наподобява Джонсън (може би с малко по-ниски проценти на стрелба), но просто няма до себе си състезателка от типа на Шарел Алън.

 

Зорница Костова си взема мрежатаНе трябва да се подценява приносът за успеха и на останалите момичета в отбора: капитанът Зорница Костова с типичната й активност в защита, както и разумната игра в нападение, където на нея винаги може да се разчита да стреля и да бележи точно в най-подходящите моменти; ветеранката Христина Минкова, за която като че ли възрастта няма значение, с нейната борбеност и пълното й себераздаване във всяка секунда на игрището; младата Александра Кънчева, която показа завидно хладнокръвие и не се притесни нито за миг от ролята си в стартовата петица; и останалите по-млади в отбора – Виолина Кочева, Диана Войнова, Ива Терзиева, Теодора Ангелова и Цветомира Шаренкапова; всички дадоха своя дял за спечелената купа.

 

Не трябва да се забравя също, че както за всеки един успех на Дунав у дома, така и сега своя дял имаше русенската публика. Тя изпълни залата на полуфинала и буквално я препълни за финалното шоу на мача с Нефтохимик. Уважи с немалко присъствие и другите два мача. И тук отново се връщаме на думата „шоу”. Тя е напълно заслужена за впечатлението, което ще остане у всеки един посетил лично мачовете в Русе през изминалия уикенд, а не просто гледал някой от тях по телевизията например. За това помогнаха и колоритната агитка на фен-клуб „Дунав завинаги”, и цялата традиционно гръмогласна публика на домакините, а също и изненадващо появилата се агитка на Левски, пееща на свой ред песните си. За доброто настроение допринесоха и малки детайли, каквито са музиката в паузите, мажоретният състав, различните церемонии за награждавания преди мачовете… И дори предложение за женитба, което фен на Дунав отправи по микрофона на всеослушание към любимата си, която бе до него и веднага отговори с „да”. Всъщност и Шарел Алън се обясни в любов след победата, но на самия град, където радва хората с играта си вече трета година. „Аз обичам Русе”, заяви американското момиче пред цялата зала на чист български език.

Фенове на Дунав на тъмноИзгасването на осветлението в зала „Дунав” за над половин час (заради токова авария, засегнала голяма част от Русе) пък изобщо не успя да развали това празнично настроение на финалния мач – напротив, колкото и странно да звучи, феновете даже се забавляваха, светейки си с фенери в тъмното и продължавайки да пеят своите песни.

 

Въобще на тези финали за Купа България имаше всичко за всеки и много малко ще бъдат останалите с лоши спомени от тях. Дано това да повиши тонуса на българския женски баскетбол като цяло и да последват други интересни и приятни за наблюдаване срещи - вероятно още идната неделя, когато в мач от НБЛ Дунав посреща отново Нефтохимик в същата зала. Както каза и треньорът на победителките Божков, „нека шоуто да продължи”!


Comments
Other News
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи