Не хулете състезателите! Те са ваши!

Преди няколко дни Лукойл Академик за пореден път отпадна от Топ 16 на Еврокъп. Коментарите започнаха веднага след мача и за пореден път гледахме, слушахме и четяхме едни и същи обяснения.

Както през лятото, след отпадането на националите, така и сега започна едно буквално оплюване на състезателите. Реакция, която се превръща в твърде опасна тенденция, и изцяло отклоняваща вниманието от главния проблем и прехвърля отговорността към други нива в структурата на един отбор.

Да, състезателите са основните изпълнители, тези които трябва да пренесат и реализират треньорската философия, ако има такава, на терена. Поради тази си роля те събират върху себе си голямото недоволство от евентуален неуспех. Поддавайки се на емоцията, ние коментираме играта им, но пропускаме един много по-важен факт, а именно как се подготвят и обучават състезателите, за да приложат тази философия на терена.

От лятото до сега се уморих да слушам как състезателите нямали душа, играли без сърца, не били способни да се „преборят” за една топка, и ред подобни неща… Не чух обаче нито дума за тези, които селектират, тренират и въобще подготвят тези състезатели не само в националния или клубния отбор, а и преди това в юношеските и кадетски отбори… След като години наред сме тренирали тези състезатели, значи сме преценили, че имат потенциал… Сега, когато ги критикуваме, ние всъщност признаваме, че не сме успели да развием максимално този потенциал. И тук идва логичния въпрос: Кой трябва да развива потенциала на един състезател?

Състезателят ли, който упорито тренира и в продължение на 8-10 години, в повечето случаи по два пъти на ден, с надеждата, че един ден ще играе професионален баскетбол на високо ниво. И когато този ден дойде, разбира от същите тези, които са го тренирали в продължение на 8-10 години, че няма сърце и душа, и че не става…

Какво сърце и каква душа трябва да имаш, за да блъскаш 10 години, да търпиш да викат по теб, да те обиждат, да ти мачкат самочувствието пред родители, приятели, роднини… ? Какво сърце и душа трябва да имаш, да се изправиш и продължиш да тренираш и да играеш, след като този, който е трябвало да те подготви за битката, те е предал и се е отказал от теб…?

И какво сърце и душа трябва да имаш, за да кажеш на един състезател, след като си го тренирал месеци, години наред, че от него нищо не става…?

От кого? От него или от теб?

Защото каквото и да си говорим, най-важният фактор е ТРЕНЬОРЪТ! Защото ТРЕНЬОР не означава само да нарисуваш на дъската няколко упражнения за нападение… Защото ТРЕНЬОР не означава само да викаш отстрани „Аре вкарай, бе!”… Или… „Защитааааа!”

Освен изброените по-горе неща, ТРЕНЬОР означава преди всичко да може да ОБУЧАВАШ състезателите по начин, по който най-добре ще реализират своя потенциал на терена. Потенциалът - заради който ти, ТРЕНЬОРЪТ си ги селектирал и си им определил съответна роля в твоя отбор. ТРЕНЬОР означава да може да контролираш не само физическото, но и психологическото и емоционално състояние на състезателите си. Да допълваш и издигнеш тяхната лична, вътрешна мотивация на такова ниво, че излизайки на терена да дадат максимума от себе си.

Най-лесно е да се нахвърлим върху състезателите след всеки неуспех. Но преди да кажем, че те са слаби и лоши изпълнители, трябва да можем да обясним, защо не сме ги направили по-добри, и защо ако са слаби изпълнители сме ги взели в отбора си.

Такива и подобни обяснения трябва да се търсят от всички, които имат пряко отношение и роля в управлението на един отбор.И само тези, които смислено и аргументирано могат  да анализират и обяснят неуспеха или успеха си, само те биха могли да развият потенциала, както собствения си, така и на отбора/клуба, и дори на целия спорт.

Ако извадим интервютата от последните пет години на треньори и клубни директори, ще прочетем едни и същи клишета, изричани било при теглене на жребии или при отпадане. Всяка година имаме шансове и… всяка година отпадаме. След всяко отпадане правим анализи и вадим поуки, развиваме програми и  така… до следващия, пореден провал.

Упреквайки състезателите, ние всъщност признаваме колко лошо сме работили с тях, или което е още по страшно - че не може да работим с тях. Много честно, достойно и възпитаващо, когато загубиш един или два мача, да излезеш и да споделиш грешките си. Тогава всички разбират, че ти мислиш и търсиш път за развитие и успех. Но е много срамно и непочтено, когато непрекъснато се проваляш, да търсиш непрекъснато вината извън себе си.

Преди време, имаше една реклама с дядо и внуче, където дядото казваше: Не става само с ядене, трябва и акъл…

Ако я перифразирам, в нашия случай трябва да звучи така: Не става само с претенции, трябва да се поемат и отговорности!

Н. Тенев

Лицензиран мениджър от ФИБА