Цвятко Барчовски: Отстъпвам Номер 11 на моя капитан!


Цвятко Барчовски: Отстъпвам Номер 11 на моя капитан!
(Снимка: БФБ)
19-07-2019 09:15 | superbasket.bg | BGbasket.com

В четвъртък българският баскетбол загуби още един от най-заслужилите - Цвятко Барчовски.

 

Предлагаме ви откъс от книгата "Големите за баскетбола" на известната наша журналистка Надежда Богданова - интервю с Барчовски. Книгата е издадена през 1998 година и е посветена тогава на 80-годишнината на българския баскетбол.

 

Бодигардът на българския национален кош – това бе Цвятко Барчовски – Цеко. Амбициозен и силен, дърво с корена му ще изтръгне. Прибавете и стрелбата му, особено позиционната, и ще добиете представа за ролята му в „Славия”, в ЦСКА, в националния тим.

 

Навлезе в играта заедно с Вили Коларов – едно момче, което дядо Господ сякаш бе сътворил по специална поръчка на баскетболната ни федерация. Сравнен с него, Цеко изглеждаше ръбат, недодялан. Само за година обаче земноватия Барчовски излетя в небесата, а „божественият” Вили застина на земята. Този пример до днес сочат специалистите, когато искат да докажат, че в основата на успеха е характерът.

 

Ако чуеш някого да казва „Не мога” или „Не знам”, бъди стопроцентово сигурен, че това не е Цвятко Барчовски. Щеше да е празнодумец, ако не беше прав. Той обаче и можеше, и знаеше – как да играе срещу силния по-силно, срещу хитрия по-хитро, срещу дръзкия по-дръзко. Научи се, защото преди да каже „мога” и „знам”, беше убеден – „искам”!

 

Голямата му любов бе Ваня Войнова, примата на женския ни баскетбол. И двамата играеха с номер 11. Ожениха се и наплодиха още един национал и още една националка – Росен Барчовски и Ивета Барчовска.

 

Един от най-старите ни национали Иван Янев носеше прякор „министъра” без да е министерствал. Така че Цвятко Барчовски е засега единственият „действащ министър” от най-яркото ни баскетболно съсловие като председател на Комитета за младежта и спорта.

 

- Цеко, в интервю пред Валентина Петкова за вестник „Ноще труд” казваш, че докато си наблюдавал тренировка на националите ни, си решил да играеш баскетбол с непоклатимата увереност, че ще станеш по-добър от тях. Не бе ли прекалено дръзко самочувствието ти?

- Успехът не е за колебливите. Още преди да пипна баскетболната топка, аз знаех какво представлява той, защото бях голмайстор на градското юношеско първенство по футбол, а отборът ми „Славия” стана шампион.

 

- И кой вятър те довея в баскетбола?

- Случи се през 1951г., време на всеядство в спорта. Освен че играех футбол, хвърлях се и в леката атлетика, и в скиорството... Нищо смайващо нямаше в това да сменяш увлеченията си.

 

- Как по-конкретно извърши смяната – спомняш ли си?

- Помня ясно. Връщах се от футболен мач и се отбих на площадката до кръстовището на улиците „Расковски” и „Иван Вазов”. Там националите се подготвяха за европейския шампионат в Париж или за балканиада. Гледката ме заинтригува и наистина си помислих, че ако реша мога да играя по-добре от тях. Споделих с футболиста Тошко Байкушев, че искам да се заловя с баскетбол, той казал на Димитър Митев, беше приятел с него, а Митев ме свърза с юношеския треньор на славистите Иван Ивановски. Скоро след като бях облякъл състезателния екип, Митев ме взе при себе си, при мъжете. И станахе шампиони. В състава ни бяха Вили Коларов, Габата /мисля, че се казваше Христосков/, Господин Колев – Мечо, от Стара Загора, Жан Спасов – Сириеца... На игрището до Руски паметник се събирахме боксьори, футболисти, баскетболисти, лекоатлети, волейболисти – цяло бяло съзвездие. Запомнил съм още Методи Иванов – Доктора, Иван Терзиев – Чомпето, Петър Панайотов – Шу, Тошко Цонев, вече доминираше Иван Владимиров – Дългия... Толерантност, приятелство, свързани бяхме като в сговорно семейство. От него извираше силата ни. Помня една страхотна година за „Славия” /тогава „Ударник”/ - 1953. Тогава всичките ни баскетболни отбори станаха първи – мъже, жени, юноши и девойки. Празнувахме в „България”, най-лускозния ресторант в София.

 

Казах, че успехът не е за колебливите.  Той е за силните характери. Точно такива се бяхме събрали в „Славия”. Особено Владо Славов – капитанът ни. Не отговориш ли на изисквания му, мисли му. За една грешка на съиграч той се сърдеше седмици. Не знам как ще квалифицираш това сърдене, но то даваше добър резултат. Катилството, спортната злост се предава от човек на човек незабелязано, несъзнателно. Нагласата ни бе да не проиграваме спечеленото. Поведем ли с две точки, знаеше се, че ще победим. Да сме се отскубнали с 15-16 точки и да позволим противникът да обърне играта – изключено! Тогава правилата разрешаваха да пестим топката, трийсетте секунди ги нямаше, и ние се възползвахме от несъвършенствата на „закона”.

 

Тренировките ни провължаваха по два, два и половина часа. След тях нямаше „довиждане”. Ненаситени, оставахме да си доиграем. До припадък.

 

Успехът зависи не от това колко си тренирал, а колко си се вложил в играта. Ние се влагахме без остатък. И издържахме. Аз можех да изиграя два мача един след друг. Не като изключение се соча, а като част от общото. А сега? Имало мач за Купата на европейските шампиони – отлагаме срещи от първенството си, да не се преуморели момчетата. А като играехме шестдневни турнири, уморявахме ли се? Никой, ръководейки се от треньорските дневници, не може да изчисли по колко часа сме тренирали. Задържахме се на площадката не защото трябваше, а защото искахме. Жадни бяхме да се научим и да докажем себе си – нещо, което може изцяло да се осъществи само на спортния терен. Аз отделни мачове съм забравил, но споменът от радостта от играта ме следва още.

 

- Много баскетболни двойки роди вашето време, венчавка след венчавка...

- Сегашните развлечения на младите хора ги разделят. Нас баскетболът просто ни комплектоваше. На едни игрища тренирахме, не както е днес – мъжете тук, жените на километър от тук. Въртяха се наоколо и привържениците ни, формираше се постоянна среда. Тръгнем ли си, няма аз насам, ти натам. На тумби или на двойки, изпращахме се с километри. Никой не бързаше да хване превозно средство. Така се сближихме и се ожениха Косьо Тотев и Калинка Симанова, Бинка Джамбазова и Вельо Велев, Дора Дамянова и Антон Кузов, ние с Ваня, Кольо Илов с Весето Попова, Петър Симанов и Ема, Виктор Радев и Ермила Попова, Владо Славов и Илияна Тодорова... Речеш ли да ги изредиш всичките, поменик ще се проточи.

 

- Цялото твое семейство се гмуркаше в дълбоките баскетболни води, всички минахте или минавате през националните отбори – Ваня, ти, щерката, синът. Имаше ли съперничество кой повече да блесне? Между тебе и Ваня например имаше ли го?

/Боже мой, как си позволих да бръкна в прясната рана скоро след като бяхме погребали Ваня! Цеко закри очи с опакото на дланта си, замлъкна. Стана от стола зад бюрото си, обходи с очи широкия министерски кабинет, където водехме разговора, и промълви: „За какво ми е всичко това? Тя трябваше да е жива, та да се радва”. Отиде до мивката и наплиска очите си. След още малко мълчание му се извиних и се опитах да поправя гафа си: „Да минем към нещо друго, към състезанията...”/.

- Не, не – за Ваня. Нито съм я чувствал звезда, нито тя мене. Повече сме си правили бележки, отколкото взаимно да се ласкаем или заяждаме. Ядосвах се, че у нея нямаше достатъчно спортна злоба... Децата слушаха разговорите ни и попиваха. Ивета се научи да смята покрай баскетбола. Майки й, вече журналистка, я водеше със себе си на мачове и за да мирува, даваше й бележник и молив, а малкото Иве се забавляваше в ролята на секретарка.

 

- Има ли баскетболен мач, който все пак си започнил много добре? Да речем от вътрешния ни шампионат?

- Да, срещата ни със „Спартак” през 1953г. С този отбор ние сме преигравали три мача, единият от тях – през петдесет и трета.

 

- Иван Владимиров вече описа как се е случило.

- Ще кажа и аз какво съм запомнил, та да стане съвсем ясно.

 

- Дадено.

- Вечерта, след като победихме, празнувахме шампионската си титла в кръчмата „Дивите петли”. Пристигат двамата съдии, те знаеха къде да ни намерят, единият бе Едуард Ованеов, другият Лазар Каменик, та пристигат и ни предават новината. Имало съвещания по контестацията на „Спартак” и мачът трябвало да се преиграе на следващия ден. На стадион „Васил Левски” – националния стадион.

Научил за решението, председателят на „Славия” Павел Димов ни каза, помня точно думите му: „Момчета, за мене вие сте шампиони! Така че, ако искате – играйте, ако не искате – недайте!” Всички отвърнахме, че ще играем.

 

Пред стадиона бе пълно с народ, но вратите заварихме заключени за публиата. Щом Дългия помни, че полковник Димов е издействал хората да бъдат пуснати, и то безплатно, може така да е било. Аз пък съм запомнил друго – че Павел Димов повтори думите си – ако искаме, да играем, ако не искаме – да не играем, а ние отново отвърнахме, че ще играем. И че ще бием.

Победихме с 16 точки и така ударихме върху шампионската си титла двоен печат. Тогава в „Спартак” играеха Илия Мирчев, Веско Пенков, Георги Димитров /Сома/, Васето Кунчев, Антон Кузов, Петър Симанов, Тони Бончук, дали не бяха и Владо Писаров, Стефан Шешев? Все респектиращи имена.

 

- Цеко, на световните студенски игри в Париж пред 1957г. българите спечелиха златните медали, а никой не си спомня подробности от забележителното събитие. Участниците не са забравили само обстоятелството, че ти си бил там най-добрият, че си играл страхотно. Да добавиш нещо?

- Почти нищо. Знам, че бяхме настанени в парижкия спортен интитут. В общи стаи. С общи бани. Но настроението ни – отлично. Вечер се събирахме на суха храна и на песни. „Академик” си имаше химн. Аз бях също студент, но у нас играех в „Славия”, та пригласяйки на хора, лекичко видоизменях думите, вместо „О, академико...” пеех „О, слависте...”. Какво още? Не участваха руснаците. Класирането се оформи с въртележка между три отбора с равен брой точки, головата разлика ни подбутна към първото място. Играхме с ентусиазъм, това помня – бойкото ни настроение.

 

- Беше капитан на националния ни отбор, когато в Белград спечелихме за втори път медали от европейско първенство, бронзови. Чух вече една версия за решителния ви мач с французите, но от Ваня Войнова знам и друг вариант, източникът му си вероятно ти... Става въпрос за Темков.

- Вариантите може да са сто, фактът е един, и той е, че в деня на мача изобщо не бяхме виждали треньора си. Мисля, че просто не беше в хотела. Стана време да разбор, него още го няма. Събрахме се в една стая, чакахме го, и като не се вести, аз поех функциите си на капитан. Казахме си, що си казахме, и наредих на Киро Дробчето, който шофираше автобуса ни: „Пали, тръгваме!” Състезанията бяха изложбената палата. До нея – малко възвишение. Огледах се, да не би Темков да ни чака тука. Не би. Обезпокоих се сериозно, събрах пак момчетата: „Всичко може да се е случило, срещата скоро ще започне, нямаме време за повече чакане.” Излязохме на възвишението, уж за последни уточнения преди играта, а всъщност само припомних нещо, което и без мене си знаеха – че близките ни в България, съпругите ни, приятелките, почитателите очакват от на победа. Това, изглежда ги мобилизира... Запомнил съ и хубавия масаж, който Стефан Стойков – Течката, ми направи за мача. Страдах от дискова херния и разтриването ми дойде идеално.

 

Започнахме двубоя без треньор. Позволих си да направя промяна в стартова петорка. Не бе същата, с която обикновено излизахме на терена.

 

Видях Темков на скамейката при първия таймаут. Къде е бил дотогава, какво е правил, защо го е нямало? Не зная, казвам ти, че съобщавам само фактите.

 

По-късно чух, че Темков нарочно скроил изчезването си, защото не можело той да е по-голям от Пановите, от Мирчев, от Барчовски... Ако действително е било така, много добре го е измислил, бил е безкрайно смел човек.

След като спечелихме мача и медалите, историята се превърна в легенда, в класически пример за треньорска изобретателност. И аз съм се ползвал от нея, предизвиквал към умишлено конфликти, за да „събудя” играчите си, да ги амбицирам.

 

- Щом тръгнахме по следите на знаменити мачове и на отделните погледи към тях, кажи нещо за победите ни над съветския отбор. Над смятания за несломим съветски отбор!

- Когато през шейсета година ги бихме насред Москва, аз пазех Ахтиев, висок някъде към два метра и двайсетина сантиметра. Помня, че попитах Божидар Такев, тогавашният ни треньор, как да се справя с тази грамада, а той ми препоръча да тичам на зиг-заг срещу него. Вардех го отпред, отзад, край ръцете му, под ръцете му... Победихме – значи все донякъде съм се справил.

В мач за Купата на европейските шампиони ЦСКА се срещна със съветския първенец. Пак сме в Москва, пред залата се сблъсквам с Алачачан, една възчерничка баскетболна стреличка. Той:

-Барчовски, къде отиваш?

-На тренировка.

-Защо ти е да тренираш? Аз съм написал учебник по баскетбол, прочети го и ти е достатъчно.

Победиха ни.

 

На ответния мач в София обаче победихме ние. Отивам при Алачачан и му връщам обратно тъпкано:

-Нямах време да чета твоята книга – казвам му, - но ти препоръчвам да прочетеш моята.

 

Играта по онова време никога не траеше четирийсет минути, както е по правилник. Тя неминуемо имаше пролог и епилог – задявки преди състезанията, празнуване на победите, разтуха чрез остроумия, закани „Днес бе така, ама утре...”, или „Бихме ви и пак ще ви бием!”...

 

Боляло ме е и още ме боли, че нашето поколение заслужаваше една европейска титла, а не успяхме да си я вземем. Виж как унгарците се възползваха през 1955 година от домакинството си в Будапеща! Най-близо бяхме до нея в София през 1957 г. А защо не и в Истанбул през петдесет и девета, изобщо в периода от петдесет и пета докъм шейсет и първа, та дори до шейсет и трета година.

 

Силни бяхме, много силни. Ние с бай Илия побеждавахме цели отбори. Аз заплашвам от крилото и ако бранителят не дойде плътно до мене, шутирам, бележа кош. Притиснат ли ме, пас към Мирчев и той вкарва. От един поглед се разбирахме. Така бе с всички ни. Закъсаме ли в определен момент, прибягвахме към взаимодействия по двойки – гард с център, гард с крило, крило с център... И по тройки плетяхме добра мрежа. Всеки изявяваше характерните си качества и се допълвахме. Отбор бяхме, не сбор от единици.

 

- Как ще обясниш, че този „отбор, а не сбор от единици”, се пропука в апогея си – на олимпийските игри в Рим, веднага след като победихте руснаците в Москва? Подозирам, че остава нещо скрито-покрито?

- Ами, скрито! Всичко се знае. Бедата бе, че започнахме състезанието с голяма кошница.

 

- Катерински оценява като грешка, че в навечерието на олимпийския турнир сте играли контролен мач с югославяните, разкрили сте си картите и те са ви излъгали. За неговото мнение се сетих наскоро, когато у нас гостуваха бразилските волейболисти. Тренировките им – на закрити врати.Изчаквали са да напуснат залата дори чистачките. Изглежда вие действително сте подценили не само югославяните, а и тактическата тайна, скритото оръжие?

- Виж, за това не съм се замислял. А че подценихме югославяните си е едно на ръка. Когато Надя Лекарска ни съобщи в коя група се е паднало да играем, почувствахме се на седмото небе. Югославия? Франция? Чехословакия? Голяма работа! Били сме ги и пак ще ги бием.

 

Шокираше и стартовият ни състав. Ако треньорът прикриваше някаква хитрина, само той си я знаеше.

 

Непоправимото стана. Загубихме. След победата ни над Чехословакия неочаквано се оказа, че то не било чак толкова непоправимо, обаче натупаха ни и французите и – аут от челната олимпийска осмица.

 

Краят на мача с Франция като да е бил вчера, пред очите ми е. Водим с две точки, чувам свирка и виждам, че съдията сочи към мене. Вкамених се. Не съм докоснал противник, откъде го измислиха този фаул? Оказва се, че провинението е на колегата зад гърба ми, той охраняваше коши ни от знаменития противников център Беньо. При това ни наказват с техническо нарушение. Естествено, асът на „петлите” превръща в точки двата удара, те изравняват, ние играем като попорени и в продължението ни виждат сметката.

 

През цялата си състезателна дейност, та и до днес много се дразня като чуя:

„Това е подготвителната среща за европейското първенство” или „Този мач няма значение”. Тоест, съществуват мачове, в които ти е позволено да играеш криво-ляво. А си излязъл на терена под името на България или на клуба си. Заложил си престиж и всякакви „подготвителни” и „незначителни” са измислица.

 

Казвам го, като вземам повод от играта на французите срещу нас в римската олимпиада. Те нямаха абсолютно никаква възможност да се класират във финалната осмица, обаче понятието „престиж” е представлявало нещо за тях.

След катастрохата се натъпкахме в една от стаите, не дойдоха само двама, според мен бяха отишли по любов с наши атлетки. Спорихме, умувахме какво да правим по-нататък. Аз самият усещах, че след публичното посрамване на отбора ни нямам сили да продължа да се бия да девето място. Грехота бе да харчим държавни пари напразно. Казах го на момчетата и предложих да прекратим олимпийската си одисея. Подкрепиха предложението ми.

 

Цяла нощ се карахме за „френския” мач, не спахме, сутринта извикахме Люто Божев, уведомихме го за решението си. Той го възприе и уведоми ръководството на делегацията ни за него. Пусна се слух, че са ни върнали насилствено. Не е вярно, сами стигнахме до извода, че не заслужаваме да играем повече.

 

Още нещо няма да забравя от дните на черната ни олимипада. На римската гара треньорът Никола Колев се разплака. Видях го как се скри в навалицата, извади носната си кърпичка и избърса очите си. По нареждане на ръководството той оставаше в Италия – да проследи баскетболния турнир до края му с оглед на бъдещето... Горд човек беше Колев.

 

- Извинявай, Цеко, но и ти потулваш нещо. Мълвата тогава донесе, че свади са причинили провала ви.

- Не помня. Мога да добавя само, че отидохме в Рим седем-осем дни по-рано, за да се пригодим към условията. Оценявам го като грешка, смятам, че не се нуждаехме от аклиматизация, ей къде е Италия. Истината е, че през тази седмица преядохме. Олимпийската кухня ни засипа с благинки, каквито рядко виждахме на сиромашката си трапеза, нахвърлихме се върху тях като първи лакомници.

 

Никакъв хранителен режим! Напълняхме, натежахме и това се прибави към подценяването на съперниците, за което вече разказах. Ох, храненето, храненето...

 

- Дългият ти баскетболен път те срещна с не един треньор. Кого от тях с какво си запомнил?

- Отличаваха се много един от друг, всеки по своему остана неповторим. Ако по някакъв магически начин можеха да се сглобят, щеше да се получи идеалният треньор. Положителните им качества правеха силно впечатление и ги налагаха като авторитети. Трудолюбивият Кирил Хайтов, упоритият Димитър Митев, любознателният и амбициозен Никола Колев, непредвидимият Веселин Темков... Ами Божидар Такев, ами Симанов, ами Сашо Димитров, Христо Хайтов, Шефа... Тогава се чудеха кого от навалицата подходящи треньори да изберат за наставник на националния отбор. За разлика от днес, когато се чудим откъде да изровим един подходящ за тази работа човек.

 

Сетих се още нещо за Никола Колев, уникален случай. Той си подаде оставката, защото не се съгласи да му налагат „отгоре” методически постановки. Достоен мъж. Каза, че не ще да играе по чужда свирка, грабна си шапката и се отдаде на това, за което бе учил. Ако не се лъжа, по образование бе икономист или счетоводител.

 

Всички ние си имахме по едно, че и по две висши образования. Това ни поддържаше до известна степен независими. Аз завърших Икономическия иститут като редовен студент, учех рано сутрин и късно вечер. Сетне се дипломирах и във Висшия институт за физическа култура, подготвях се за треньор.

 

Знаеш ли кое е най-ценното в аматьорския спорт? При него ти си активен участник, а не пасивен изпълнител, зависим от хората, които ти плащат.

 

- Не зная точно колко пъти те включваха в символичния отбор на континента и кога бе това?

- След европейските първенство през 1955г. в Будапеща, през 1957г. в София, през 1959г. в Истанбул. През 1965 година бе уреден турнир с участието на сборен европейски отбор, сборен състав на Югославия и италианския „Симентал”. Капитан на европейците бях аз. Любопитното е, че се събрахме трима баскетболисти, които в страните си играят с номер 11. Дойде време да ни раздават екипите и възникна проблем – кой от тримата ни да вземе своя номер. Трогна ме жестът на белгиеца Лоридон, без колебание той каза: „Аз давам правото на моя капитан!” Другият номер 11 го последва: „И аз!” Това бе признание за капитана, но и за българина Барчовски. И признак на спортна лоялност.

 

.... Номер 11. Това бе номерът и на Ваня.

 


 

 Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

 Следвайте BGbasket.com в Instagram

Абонирате за канала ни в 


Тагове: 100 години баскетбол,
Коментари
Други новини
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи