Стената на Хансел


Стената на Хансел
10-06-2021 13:01

Иво Иванов

 

Щеше ли да загине Хансел Емануел Донато Домингес? Щеше ли да бъде премазано крехкото му шестгодишно тяло под връхлитащата го пихтия от тухли, арматура и бетон? Щеше ли да бъде прекъснат младият му живот от една... стена?

 

На този свят има всякакви стени. Вътрешни стени. Външни стени. Преградни стени. Крепостни стени. Подпорни стени. Шпунтови стени. Затворнически стени. Язовирни стени. Велики китайски стени. Има обаче и рухващи стени… като тази, която се опита да убие малкия Хансел. Просто бе попаднал на неподходящо място в неподходящ момент. Шестгодишните деца често го правят. Особено в Санто Доминго... и особено в „Лос Мина“ – неговия квартал. Тук неподходящите места сякаш винаги са били повече от подходящите. Бръчките на бедността, стихийната престъпност и разлагащата се инфраструктура са обезобразили лицето на „Лос Мина“. Казват, че е най-опасният квартал в Доминиканската република. Да, тук едно дете трябва да оцелява и расте едновременно. Но знаете ли – както е вярно, че сред прашните улици на „Лос Мина“ дебнат чудовища, така е и вярно, че пак тук може да се натъкнете на хора далеч по-качествени, силни и благородни от тези, които достолепно разхождат костюмите си из коридорите на американския Конгрес, да кажем.

 

Салвадор и Кейти са точно такива хора – бедни или не, те са стойностни личности с прецизен морален компас, които въпреки трудностите никога не са се отклонявали от правия път. Личности, с които тяхната стара карибска държава би трябвало да се гордее. В злощастния ден, в който невръстният им син Хансел бе погребан под рухналата стена, спасителните екипи не са успели да се доберат до малкото му телце в продължение на два часа. Сто и двайсет минути, в които животът на детето им е мъждукал все по-недоловимо под многотонното бетонно свлачище. Най-ужасяващите сто и двайсет минути в техния живот.

 

С цялата си абсолютност времето е в състояние да бъде толкова относително. Сто и двайсет минути могат да отминат светкавично за очакващия екзекуция или за кандидат-студента, явяващ се на изпит. И в същото време тези два часа са цяла вечност, когато с всяка отминаваща секунда шансът за оцеляване на детето ти намалява. Два часа... Два часа е полетът от Санто Доминго до Маями. Два часа е шедьовърът на Мартин Скорсезе „Шофьор на такси“. Средно два часа продължава един гимназиален баскетболен мач в Съединените щати… което е някак си многозначително, защото американският гимназиален баскетбол е важна част от тази история.

 

Обикновено вниманието на феновете на оранжевата топка по целия свят е насочено предимно към професионалистите в Националната баскетболна асоциация. Това е разбираемо – всяка година звездите на лигата творят изумителни неща, които не могат да бъдат видени дори във видеоигра. През последните десетилетия НБА се превърна не само във фабрика за производство на спортна митология, но и в огромна промишленост с глобално влияние. Тук в Америка колежанското първенство е не по-малко популярно – залите са пълни до пръсване, а турнирът, наречен „Мартенска лудост“, е един от най-желаните и конвертируеми продукти на телевизионния пазар.

 

Милиони привърженици на тази игра обаче не подозират за съществуването на вълшебното царство за неразказани баскетболни приказки, наречено гимназиален баскетбол. А то е... необозримо. Всяка година стотици хиляди момчета и момичета летят между двата коша във врящи и кипящи училищни зали, разпръснати из всяко кътче на родината на баскетбола. За мен тези места са храмове, а скърцащите из тях кецове – ангелогласен хор. Екипите, паркетът, въздухът са пропити с пот. Подивялата публика тръпне в сладък баскетболен нагон. Няма реклами. Няма пари. Залогът е по-голям. Тук баскетболът е истина. И чиста проба любов. Това е лабораторията на тази игра. Мястото, където бълбука нейното бъдеще. Именно тук са стъклениците и епруветките, на които дължим нейната красота.

 

Виждал съм невероятни неща из гимназиалните зали през годините. Преди почти две десетилетия яхнах своя яростно храчещ масло гериатричен шевролет „Селебрити“ и карах ден и нощ в жестока виелица. След повече от хиляда километра успях да се добера до Акрон, Охайо. До мен бе стигнала легендата за 17-годишно хлапе на име Леброн Джеймс и тъй като все още не съществуваше youtube, единственият ми шанс да го видя в акция беше да се добера до неговото училище в близост до Кливланд. Леброн надмина, надскочи и надвкара в коша всичките ми очаквания! Връщането се оказа фалшиво изграчената лебедова песен на моя многострадален шевролет. Едва оцелях, но не мога да кажа, че съжалявам за това пътуване.

 

Помня как през 2001-ва ДаХуан Уагнър вкара сто феноменални точки в един мач и после даде топката на майка си, която бе на трибуните.

 

Помня и как преди няколко години гимназиалният отбор на „Мериън“ в съседния щат Мисури остана само с двамa играчи 40 секунди преди края на мача. Всичките им съотборници бяха на пейката за по пет нарушения. Резултатът бе равен и в този абсолютно нереален момент двамата последни мохикани на „Мериън“ някак си успяха да вкарат топката в игра, да отбележат и да спечелят мача

 

Никога няма да забравя и мача на местната гимназия „Пемброк Хил“, в който Джарон Ръш буквално на няколко метра от мен заби с такава сила в коша, че цялото табло избухна във фойерверк от хиляди бляскави парченца плексиглас. Мачът бе прекратен, но преди да се появят хората с метлите, аз успях да си взема за спомен едно от стъкълцата, което се бе изтъркаляло до кракатa ми.

 

Помня и странния отбор на „Чино Хилс“. По-голямата част от стартовата петица се състоеше от братята Бол. В един от мачовете най-малкият от тях – Ламело, реши въобще да не се връща в защита и да чака топката „на гюме“ под коша на съперника. „Чино Хилс“ някак си биха, играейки целия мач с четирима защитници, а Ламело набута 92 точки предимно с лениви поднасяния.

 

Помня и как едно нисичко индианче в резерват в Ню Мексико прескочи двуметров защитник, сякаш беше табуретка, и тъй като вече бе подминало коша, заби с две ръце зад главата си.

 

Да... виждал съм какво ли не из американските гимназии, но никога, никога не съм виждал нищо като Хансел Емануел Донато Домингес! Натъкнах се на него наскоро на турнира „Роки Топ“. Шестгодишното хлапе, оцеляло по чудо под развалините в „Лос Мина“, бе пораснало. И то не малко. Цели 196 сантиметра. Тази зима, десет години след като бе изровено изпод рухналата стена, детето пристигна в Щатите. Бе получило стипендия и възможност да учи в частната гимназия LCA в Орландо. За тези няколко месеца слабичкият Хансел се превърна в интернет сензация и подлуди любителите на баскетбола в цялата страна. Ако надникнете в мрежата, ще трябва да разтъркате невярващите си очи. Ще го видите да се рее високо над паркета като самотна грациозна птица. Ще го видите да минава с картечен дрибъл между четирима защитници. Ще го видите да вкарва тройка след тройка с мека, кадифена стрелба. Ще го видите да се извисява толкова високо, за да бие чадър, че ухото му докосва коша. Ще го видите дори да прибира отскочили от ринга топки само с дясната си ръка. Защото... това е единствената ръка, която притежава.

Така е... в онзи съдбовен ден в гетото детето наистина оживя по чудо. Стената сякаш се смили и реши да не отнеме дъха му... но поиска жесток данък – неговата лява ръка. Тя бе премазана и малко по-късно се наложи да бъде ампутирана почти до рамото.

 

След операцията момчето погледнало баща си и го попитало: „Тате, какво ще стане с мен, когато порасна и нямам ръка?“. Как се отговаря на такъв въпрос? Как?!? Родителите били съсипани. Когато останели насаме, просто плачели... дълго и неутешимо.

 

В интервю за „Орландо Сентинел“ баща му Салвадор заяви следното: „Целият ми живот сякаш се разпадна. Когато ампутираха ръката на детето ми, имах чувството, че това е краят“.

 

Набожната му майка също сподели през сълзи: „В онзи момент си казах, че животът на Хансел е приключил, и дори вярата ми в Бог бе разклатена из основи. Когато видиш детето си в такова състояние, ти си безпомощен и просто трябва някак си да приемеш случилото се“.

 

Но животът на Хансел не бил приключил. Детето грабнало баскетболна топка в дясната си ръка и от този ден до днес не е спряло да тренира, да играе, да се усъвършенства и да... вярва, че може да бъде сред най-големите майстори на този сложен спорт. В началото баща му, който е бивш баскетболист, бил против. „Просто не исках да бъде наранен, но бързо разбрах, че сам е открил любовта си към играта, и реших да му помагам във всичко“ – спомня си Салвадор.

 

Нереалните изпълнения на Хансел взривиха социалните мрежи само седмици след пристигането му във Флорида. Един от най-гледаните му клипове продължава десет секунди. Мачът е срещу сборен отбор на звезди от Оклахома, наречен „Тийм Грифин“. Хансел получи топката малко след центъра на игрището и видя пролука фронтално срещу коша. Двама защитници се опитаха да затворят пространството, но той бе прекалено бърз и мина с дрибъл между тях. Стъпи на линията за наказателни удари, направи една последна дълга крачка и излетя. Пред коша обаче го чакаше огромен играч с номер №32 – 213-сантиметровият център на противника. Той вдигна масивното си тяло във въздуха и разпери огромните си ръце пред обръча – внушителен охранител на границата на невъзможното. Хансел я наруши секунда по-късно. Той просто продължи да набира височина – извиси се високо, високо над коша и БУУМ!!! Заби с животинска сила през ръцете на защитника!

 

На екрана Хансел прилича на компютърно генериран ефект, но да видиш чудесата му на живо, е трансформиращо преживяване. Светкавичен кръстосан дрибъл с една ръка... пред тялото... между краката... зад гърба. Обръщане на 360 градуса между двама защитници с топка в ръката. Забивания, поднасяния, чадъри, тройки, циркаджийски пасове, овладени топки... няма нищо, което да не може да направи!

 

Виждал съм още двама играчи с една ръка – Зак Ходскинс и Робърт Уитакър. И двамата играеха прекрасно, но Хансел е на друго, необетовано ниво. В момента той обикаля страната с пътуващ отбор и се състезава в престижни ААУ турнири срещу най-добрите млади звезди на Америка.

 

Ще попитате: как е възможно човек да играе баскетбол с една ръка? Честно казано, и аз си задавам същия въпрос вече няколко месеца. И все още нямам отговор. Взирам се в кадрите, опитвам се да деконструирам движенията, похватите, стрелбата му. Виждам как финтира с тяло и глава, как се спуска ниско до игрището, когато дриблира. Как хитро прищипва топката до рамото си преди стрелба. Но това не обяснява нещата.

Вече няколко пъти ходих в близката зала и със завързана с колан лява ръка се опитвах да повторя дрибъла, пасовете, поднасянията и стрелбата му. Изключено! Ние рядко си даваме сметка колко важна е свободната ръка не само за дрибъла, стрелбата, улавянето и подаването на топката, но и за запазване на равновесието. А как въобще играе в защита? Според старото баскетболно клише защита се играе не с ръце, а с крака. Но това е толкова по-лесно за казване, отколкото за изпълнение. Хансел обаче го прави! Защитният му стоеж е много нисък, а краката му се плъзгат латерално по-бързо и по-ефикасно от всеки друг на игрището.

 

Ясно е, че това момче е дарено с невероятен талант, че ДНК-то му е отгорворно за пружините в краката и омаломощаващия демараж, но… има и нещо друго. Той самият твърди, че загубата на ръката му не е трагедия, а благословия. Казва, че има мисия на този свят и че следва път, от който има смисъл и който му е предначертан. Той иска да бъде пример... надежда за хората, които са напът да я изгубят. Това е човек, който не таи горчивина. За нея няма място в сърцето му, защото то е пълно с обич – обич към семейството му, обич към бедното си родно място, обич към играта, обич към съперниците, обич към хората. Хансел вярва в себе си. Твърди, че ще намери място в колежанското първенство, въпреки че само три процента от гимназистите получават стипендия за университет. И всички те са с по две ръце. И какво от това? Ако иска да вдъхва надежда на другите, Хансел трябва да храни и надеждата в себе си. Така че момчето никога не е спирало да вярва, да се надява и да обича още от момента, в който е беряло душа под развалините. Вяра, надежда и любов. В крайна сметка, може би в това е отговорът на въпроса как е възможно да се играе баскетбол с една ръка.

 

Според мен Хансел е просто изключителен човешки екземпляр. И като атлет, и по-важното, като личност. От тези, които се раждат много, много рядко. Знам точно как би го нарекъл Валери Петров, и то не само защото момчето обича да лети над коша. Познавам няколко такива хора и тук, и у нас, в България, и вярвам, че техният безценен вид e най-важният ресурс на нашата цивилизация.

 

Вижте, на този свят има много стени. Има оградни стени, гранични стени, декоративни стени, решетъчни стени, Берлински стени, железобетонни стени, Адрианови стени... Стените са винаги там, където сме ги издигнали. Тяхната цел е древна, неподвижна и примитивна. Те или създават затворено пространство, или се опитват да задържат нещо, понякога вън, понякога вътре. Но ние всички знаем кои са най-непреодолимите стени. Най-страшните. Те са тези, които градим вътре в себе си. Тези, за които пише Солженицин, за които пее Роджър Уотърс. Дори най-масивните стени не могат да се сравняват със стените в нас. С тухлите на съмнението и предразсъдъците. От тях са направени лабиринтите, в които се лутат без изход мечтите ни.

 

Щеше ли да загине Хансел Емануел Донато Домингес? Щеше ли да бъде прeмазана душата му? Щеше ли да бъде прекъснат младият му живот от една... стена? Не! Едно невръстно дете от гетото отказа да ѝ гo позволи, даде ѝ лявата си ръка и взе единственото правилно решение. И ето че заедно със стената, която рухна върху него, рухнаха и стените вътре в него. И освободиха завинаги мечтите му. Но за такова решение се иска дързост. Хансел иска да дари тази дързост на всеки един от нас. Да ни помогне да разрушим стените си. Такава е неговата мисия. Такъв е неговият път. Той крачи по него, раздавайки вяра, надежда и любов на всички ни. И дано и ние намерим сили в сърцата си да му отвърнем със същото.

 

- Подкрепете ни и като се абонирате за канала ни в YouTube


 

Харесайте BGbasket.com във Facebook

 

Следвайте BGbasket.com в Instagram


BGbasket.com има нужда от Вас, за да продължи да съществува

Подкрепете BGbasket.com


Коментари
Други новини
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи