Цонка Вайсилова: Националният отбор имаше друга стойност преди

- Какви бяха Вашите първи стъпки в баскетбола?

- Аз съм родена в Панагюрище. Четвърти клас започнах да се занимавам с лека атлетика. Вуйчо ми ме запали по спорта. Същата година взех сребърните медали на дълъг и висок скок. Там ме видя треньорът по волейбол и е казал на Тодор Ненов, че е видял високо отскокливо момиче. Тодор Ненов дойде в Панагюрище да ме иска за баскетбол. Тогава реших да играя баскетбол, дори не бях виждала топка. Оттогава започна моята баскетболна история. 

- Какви бяха годините в Марица?

- Марица за мен е светиня, дом. Играла съм и на други места, но не може да се сравнява с родния ми клуб. Марица ми даде много. Имахме невероятната любов на феновете. Искам да им благодаря за всичко. Хората, които идваха на нашите мачове, продължават да ни разпознават по улиците. Марица ни даде дом, емоция, усещане за принадлежност, гордост. Това е несравнимо. За съжаление се стигна до разединение. По едно време имаше пет Марици. Щом има такова разделение, успехът се отдалечава от отбора.

- Казахте феновете, какви бяха емоциите по време на мач и какво Ви даваха феновете?

- Само настръхвам, когато се сетя за феновете. За мен те са много повече от фенове. Ние живеехме с тях. Те знаеха всички наши болежки и ядове. Помагаха ни много. Пътуваха с нас по мачовете. Даваха ни увереност. Нещо, което те мотивира. Още когато чувахме рева на феновете, влизам вътре и изяждам паркета на залата. Те бяха и големи приятели. С много от тях се виждаме и сега. Те бяха наша необходимост.

- Кой е най-хубавият момент в баскетбола?

- Много са моментите не ги измервам само с определена победа. Имахме и уникални загуби загубихме със седем точки от Левски. Тогава играха всички звезди на България. Въпреки това, Тодор Ненов не беше доволен от това и ни накара да обикаляме залата. Един от най-важните ми моменти беше първият мач на зонално първенство в Пловдив на кортовете на старата баскетболна зала. Победихме 106:6 и толкова ми хареса да побеждаваме и да вкарвам много и това може би е доста по-ярък спомен. Беше първоизточник на това, което започнах да правя. Първото републиканско в Трявна също беше запомнящо се. Първия ми новогодишен турнир също бяхме първи. Тези три момента бяха може би най-ценни за по-нататъшното ми развитие. Първото включване в женския национален отбор с треньор като Иван Гълъбов невероятен човек и специалист. Купата с Марица също беше много хубав момент. Бяха ни отписали, че няма как да бием отбора на Стомана Перник в Перник, но успяхме и публиката беше с нас.

- Тодор Ненов е бил ваш треньор, какво помните от него?

- Тодор Ненов е неизчерпаема тема. За него винаги ще говоря с много голямо уважение, с много обич с респект към всичко, което е направил към нас. Имало е и много моменти, когато съм го мразила. То това е като в семейството. Той ни взе 11-годишни и ние станахме семейство. Трябва да говорим месеци за него. Невероятен, изключителен, амбициозен, последователен в действията си. Винаги беше с един ход напред. Фактът, че основно с момичета осми клас влязохме в А група в най-силния шампионат, бяхме изпаднали в Б група и малките осмокласнички успяхме да намерим място и на следващата година влязохме в осмицата. Много доказателства има за величието на Тодор Ненов.

- За друга голяма личност в пловдивския баскетбол великата Пенка Стоянова...

- Ние играхме заедно с три години с Пенка Стоянова. Една година ми беше и треньор. Поддържахме много добри взаимоотношения. Един от най-хубавите ми моменти беше, когато на бенефиса си Пенка завеща нейната фланелка с 15 номер, въпреки че винаги съм била с номер 11. Не успях да се пречупя и продължих да нося номер 11, защото той беше моят номер. Не беше важен номерът, носех част от нейния дух. Обичаше да си спомня за един момент, в който ме заведе на клуб, точно когато се бяхме върнали от Чехия. Тогава ми каза, че е разбрала, че ще стана голям играч, защото аз го казах на шега, а ти взе, че се нави и отидохме на бар. Като дете ѝ се възхищавах и винаги исках да бъда като нея. Стрелбата й с отскок беше перфектна. Тя ми беше изключителен пример и желание да и поддържавам. Знаех, че ще играя и на нейния пост. Не съм си правила никога равносметка да стана добра колкото нея. Исках да играя като нея. Много заразителна беше откъм дух и емоция и ми липсва.

- Колективът ли беше основата на Марица?

- Може чисто по женски навън да се изпокараме, но в момента, в който се стъпи на терена, там всичко изчезва. Била съм в отбори, в които, ако си в конфликт с някой, не ти подават. Винаги сме отивали и сме умирали за победата. Играла съм със сецнат кръст, счупени ръце, крака. Имало е и моменти, при които отивам на чакръкчия по време на мача и второто ме връщат в игра. Ако се върна назад, пак бих го направила със сигурност.

- Какво беше националният отбор в онези години?

- На европейското първенство за кадетки през 1984 г. титулярната петица на националния ни отбор беше съставена изцяло от Марица. Може би Марица е единственият отбор с подобно постижение. Победихме СССР в груповата фаза и спечелихме групата без загуба. Мачът вървеше постоянно по италианска телевизия, защото беше мач образец. На финала отново бяхме срещу СССР, но имаше нареждане да загубим. Четири човека от основния състав излязоха за фаулове. Заслужавахме да станем шампионки. Играехме невероятен баскетбол. В женския национален отбор беше невероятно да играеш с всичките звезди на България. Научила съм много от тях. Бяхме страхотен отбор. Имахме треньор като Иван Липичев. Националният отбор имаше друга стойност преди. Националният отбор беше наистина България. Не сме замисляли дали ще ни платят. На европейска квалификация в Австрия играхме с екипи, които бяха написани отзад имената с водни боички. Трябваше да го махаме и след това да си го прешиваме. Нашето мислене беше такова, но мисля, че не би трябвало да има промяна, когато говориш за чест, за родина за отговорност. България си е България.

- Един от малкото спортисти сте, които направиха бенефис.

- Даваш си сметката, че късаш от един етап от живота си. Не съм си представяла, че има друг живот извън баскетбола. Животът ми е бил винаги свързан с баскетбола. Бенефисът беше преломен момент. Почувствах обичта на хората и феновете и на хора, които не съм очаквала. Усещането беше страхотно. Не исках да го приемам като сбогуване, а като нов етап.

- Как се стигна до учителството? 

- Дълги години работих в рекламата - организиране на събития и винаги съм си казвала, че няма да работя като учител. Почнах случайно на едно интервю от Садово. Казах си, че ще се пробвам, за да видя какво ще стане. Сигурна съм, че мога да дам нещо на децата. Може и да не ги науча да играят добре баскетбол, волейбол, но това, което искам да им предам, е част от моя спортен опит. Искам те да се оглеждат и да търсят достойните страни в себе си.  Това не е мисия. Мисля, че разбрах, че точно това съм искала да правя. 

- Женският баскетбол в Пловдив крета от години. За съжаление от 2006-а година Марица няма женски баскетболен отбор. 

- Когато се говори за разделение, обикновено успехът бяга надалеч. Факт е, че няма баскетбол, но не само в Пловдив, но и в България. Една от основните причини е в модела на управление на федерацията. Липсва гърба. Как се постига - тръгваме отдолу с детско-юношеските школи. Възможностите да задържиш интереса на децата. Да си материално стабилен и да усещаш някаква подкрепа. Имаше училищни спортни школи преди. На това дете можеше да се предложи всичко. В момента не можеш да му предложиш нищо и да го запалиш по спорта. 

- Какво бихте си пожелали и дадете послание на младите? 

- Най-важното е здравето, когато видя, че близките ми хора са добре. По-малко негативни новини си пожелавам. Здраве и по-достойно житейско представяне за всеки един от нас. Сериозно агресивно представяне. Пожелавам здраве и достоен живот. Да можеш да се вглеждаше по-често в себе си.