Димитър Морунов: Баскетболът никога няма да умре в мен

Бившият баскетболист Димитър Морунов завърши на девето място в третото издание на „Игри на волята“ у нас. Той бе сред фаворитите през целия сезон и макар да остана на крачка от финалите, спечели симпатиите на зрителите с поведението и представянето си.

Въпреки че вече не се занимава с баскетбол, бившият гард залага на отборната игра и до днес. Ролята му обаче вече е съвсем различна – на пожарникар, който ръководи екип от шестима души. Паралелно с това той практикува и още една своя любима дейност, работейки като учител по ски в курорта Боровец до родния си град Самоков.

В специално интервю за BGbasket.com Димитър Морунов направи оценка на представянето си в „Игри на волята“, сподели мнението си за нивото и конкуренцията в Националната баскетболна лига, както и разкри кой е най-незабравимият момент за него в състезателната му кариера.

- Каква е равносметката, която си направи след участието си в „Игри на волята“ и доволен ли си от представянето си?

- Просто си направих някои изводи за мен. Миналата година, когато гледах игрите, бях болен от коронавирус. По телевизията беше едно. Исках просто да се запиша и да проверя себе си и дали още съм способен на някои неща. Цял живот съм тренирал някакъв вид спорт, независимо дали баскетбол, ски или плуване. Изненада ме този социален експеримент, но физически мисля, че горе-долу се справях с битките и всичко останало. Поне това е моят извод, който си направих. Игрите ужасно много ми харесаха. Даже, ако сега ме питат, естествено, че пак бих се записал и бих играл по абсолютно същия начин.

- Това означава, че не съжаляваш за нищо?

- Абсолютно за нищо не съжалявам. Да, знам, че някои хора казаха – не трябваше да им пускаш гювеч или да се номинираш. Всякакви коментари чух от страна на зрители, приятели и фенове, но аз съм просто такъв човек и наистина не бих направил нищо друго. За мен като човек и като мъж достойнството е на първо място.

- Близките ти как приеха участието ти в предаването?

- Разбира се, че ме поздравиха. Те си ме знаят, обичат си ме и си ме харесват такъв, какъвто съм.

- След последната ти битка в „Игри на волята“ беше много емоционален. Каза, че си искал да покажеш, че още има добри хора и че трябва да се помага на околните. Това ли беше посланието, което искаше да отправиш с участието си?

- Аз не съм влизал с тази идея да предам точно това послание на останалите. Просто наистина в днешно време хората малко се отчуждиха един от друг – дали заради случващото се с пандемията или просто светът стана такъв. Смятам, че не само в България се случват такива неща. Но да, наистина хората трябва да започнат да си помагат един на друг. Ние сме едно общество преди всичко. Ти живееш с тези хора и за мен, ако всички са добре, ти също ще си добре. Просто така си вървят нещата. Това е мое мислене, надявам се и при все повече хора да е така. Мисля, че това е най-доброто за всички.

- Много пъти казваше, че си отборен играч, дори избра сам да отидеш на елиминация вместо твой съотборник. На това ли те научи баскетболът?

- Това не е само от баскетбола, тук в пожарната също сме екип. Свикнал съм на тази отборна игра. В баскетбола се изисква да познаваш качествата на всеки един твой съотборник, особено ако играеш гард – да знаеш как да изградиш стратегията, за да имаш някакъв успех. В пожарната е по същия начин. Аз също знам всеки мой колега какво може да прави и как да го направим така, че да си свършим качествено работата. По същия начин беше и в „Игри на волята“. В началото, разбира се, никой не знаеше нищо за другите, но впоследствие се опознавахме. Въпреки това, загубихме доста игри с грешни стратегии, но и това се случва.

- Защо реши да станеш пожарникар и ски учител, това са доста различни сфери от баскетбола?

- Карам ски от 3-годишен. Брат ми беше скиор, племенникът ми също се занимава с това и ските са една страст, която никога не ми е била чужда. Винаги съм имал влечение натам, с изключение на времето, когато се занимавах с баскетбол. Тогава имаше периоди, в които ни беше забранено да караме ски, за да се пазим от контузии, защото ските са си опасни. Едно леко невнимание може да е фатално. Колкото до пожарната – когато приключих с баскетбола, ходих на две студентски бригади, след това ми се роди и детенце и ми трябваше сигурна работа. Тогава от един приятел чух, че има конкурс и на късмет реших да си подам документите. Впоследствие наистина ми хареса работата. Аз изобщо не знаех за какво става въпрос. Не е било никога детска мечта, но явно си ми е било призвание.

- Преди няколко дни беше на мача между Рилски спортист и Балкан в Самоков, остава ли ти време да следиш българското първенство?

- Напоследък не ми се отдава тази възможност, защото нямам много свободно време. Занимавам се със страшно много неща. А и честно казано, преди го следях повече, защото много от приятелите ми все още играеха, независимо в кой отбор и кой град. Напоследък все повече непознати за мен хора участват в първенството и лека-полека просто изгубих интерес към това нещо. Със Станислав Ваклинов например сме съученици. Аз го запалих по този спорт, той изобщо не знаеше къде се намира, като бяхме в 8-ми клас (смее се). Той се запали покрай мен. Извиках го на първата му тренировка и така и до днес той все още си играе. С Дарин, който сега е в Ямбол, е същото нещо. От другите отбори с Тихомир винаги сме били съперници. Лека-полека обаче така се случи, че трябваше да прекратя спортната си кариера. Не е поради някакви здравословни причини, но просто когато виждаш, че нещо не ти върви и не е твоето, мисля, че трябва да го пуснеш и да се ориентираш към друга посока.

- Казваш, че не следиш толкова първенството, но предполагам имаш някакви наблюдения върху нивото и конкуренцията през последните години...

- През последните години, лично за мен, нивото като че ли спадна. Не знам дали е заради пандемията, заради финанси или нещо друго. Спортът в днешно време е свързан най-вече с финанси, което е малко жалко. Отпаднаха отбори като Лукойл, които бяха доминантни години наред и докарваха едни от най-добрите играчи в България. Лека-полека за мен първенството просто отива надолу, което е гадно, но факт.

- Ако трябва да направиш някаква съпоставка с времето, когато играеше ти, и сега, колко голяма е промяната?

- Според мен доста се промениха нещата. Тогава наистина имаше един тим, който превъзхождаше всички други – Лукойл. Сега отборите са три или четири, които са горе-долу на кантар и се борят за първото място. Когато аз играех, Рилски спортист  тъкмо навлизаше в тази фаза, в която започваше да се бори за четворката и тройката дори. Определено преди, лично за мен, имаше доста по-качествени и опитни състезатели. Сега всеки втори играч, който завърши 12-и клас например, и след това му се даде тази възможност да се развива, решава да се ориентира към друга сфера, която дори не е свързана със спорт. Просто парите наистина понякога са решаващ фактор, а нашата държава като цяло може би спря да развива спорта, не само баскетбола, което е жалко.

- Какво мислиш за представянето на бившия си отбор Рилски спортист през последните сезони?

- Нормално е да симпатизирам на бившия си тим. Според мен тази година това е може би най-добрият отбор в първенството и мисля, че ще е претендент за титлата.

- Миналата година също беше много силна за тях, но малко не им достигна за първото място...

- Да, така е. Явно се пренавиха момчетата, не знам какво се случи. През тази година това е един от малкото отбори, които си запазиха основните играчи и мисля, че това ще бъде перфектна комбинация за тях. Не можеш да вземеш най-добрите състезатели от НБА дори и да ги сложиш в един отбор да се сработват. Понякога не се получава изобщо.

- Ще те върна назад, когато ти още играеше, към финала при юношите през 2008 г. Тогава победихте един доста силен отбор на Черно море Тича във Варна и станахте шампиони. Какви са спомените ти от този мач и от целия сезон?

- Тогава още от самото начало си знаехме, че може би ние и Варна ще сме на финал. Нашето поколение в Самоков беше много силно. Ние не бяхме силни като индивидуални играчи, но като отбор не мисля, че някой можеше да ни се противопостави. Всеки си знаеше ролята, какво трябва да направи и го правеше перфектно. Това ни помогна тогава да станем шампиони. Това ми остана за цял живот. Не знам дали онова изживяване, което имах тогава, някога ще ми се повтори. Всеки знае, че когато човек положи труд за нещо и то му се отплати по някакъв начин, просто се чувстваш щастлив. Това е най-незабравимият ми момент в баскетбола.

- Въпреки че вече си се ориентирал към съвсем различни сфери, остава ли ти време да играеш баскетбол, поне любителски?

- Разбира се, когато имам време. Въпросът е, че в момента нямам никакво, особено през зимата съм доста зает. Евентуално, ако имам понякога възможност, бих поиграл с приятели. В Самоков например понякога се събираме, имаме си нещо като аматьорски отбор и участвахме в една лига, но обикновено нямах време да ходя. Мачовете бяха повече събота и неделя, когато аз съм дежурен на работа и нямаше как да отида. Ако някога имам свободно време, бих го направил с удоволствие. Баскетболът никога няма да умре в мен.