Георги Младенов на 60: Играе ми се още

11-05-2022 13:07 | Мария Маринова

Легендата на българския баскетбол Георги Младенов навършва днес 60 години. По повод празника си той даде специално интервю за BGbasket.com, в което говори за годините назад – за хубавите и лошите моменти, приятелите и разочарованията. Директен, както винаги, той не пропусна да даде и съвети на младите баскетболисти.

- На рожден ден обикновено много хора се връщат към изминалите години, като за Вас над 50 от тях са свързани с баскетбола. Правите ли си някаква равносметка?

- Реално са точно 51. Започнал съм в далечната 1971-ва година. Всеки си прави равносметка, дори и да не е на кръгла годишнина, но особено сега трябва, защото си минал през много неща. Срещнал си се с много хора, някои от тях ги няма вече, но такъв е животът. Така че наистина си правя тази равносметка. Каквото и да се случи, бих повторил същото, без значение колко болка ще понеса и колко ще ми бъде тежко в някои моменти, защото знам през какво съм преминал. В никакъв случай няма да се отклоня от това, което е било. Да, от позицията на годините може би някои неща ще минават през друга призма, но в никакъв случай няма да променя себе си. Смятам, че в годините, които минах, постигнах много, пропуснах и много. Дано пропуските, които са били, са по-малко от успехите и победите. В живота рано или късно стигаш до едни години, в които си по-близо до отказването, било то като играч или треньор. Макар че не мисля скоро да спирам професията си като треньор, но рано или късно и това ще стане. Единствено съжалявам, че много бързичко ми минаха годините. Имам една добронамерена ревност към всички тези момчета, които в момента играят и го правят, защото повярвайте ми, наистина ми се играе още. Даже като играч в годините, когато се отказах, го приех много трудно. Ако не бяха семейството и приятелите ми, нямаше как да се справя. Всеки един преживява нещата, които се случват около него, малко или много, особено когато спреш да правиш това, което обичаш и за което си живял. За мен баскетболът през годините се оказа начин на живот. Има доста неща, които съм пропускал и които са минали и са страдали други хора, особено семейството, че баскетболът ми е фикс идея. Но това съм избрал и тези хора, които са с мен, знаят, че на мен това ми е начинът на живот.

- Нормално е човек да има върхове и спадове, но кои неща преобладават при Вас – позитивните или негативните?

- Аз съм човек, който е много позитивно настроен. Както казахте, всеки има върхове и спадове, но се опитвам лошите моменти да ги оставям назад, макар че те се връщат. Още си спомням нещастния ни мач в Германия, в който нашето поколение даже можеше да вземе медал от европейското. Той ми стои в главата и няма как да го забравя. Така съм устроен. Ако през цялото време се връщаш само към лошите неща, започваш да ставаш негативен. Не съм от този тип хора. Не можеш да избягаш от лошите неща, те са ти в главата, но се опитвам да ги махам от себе си. Когато си позитивно настроен, повече неща ти се получават. Неприятните неща се случват, но преживяваш ги, казваш майната му и продължаваш напред. Не смятам, че човек постоянно трябва да се сеща какво е станало. Трябва да се гледа позитивно, защото живеем един живот. Познавам много хора, които са песимисти, аз не съм от тях. Аз съм краен оптимист.

- Това означава ли, че вече сте оставили зад гърба си пропусната възможност да играете в Реал Мадрид и онзи изхвърлен в кошчето факс?

- Това го оставих още преди 20 години (смее се). Но продължавам да бъда фен на Реал Мадрид и бях много щастлив, когато се класираха на финал в Шампионска лига по футбол. Ще бъда откровен обаче - разбрах сутринта. При 1-0 се ядосах и смених канала, сутринта станах и видях какво е станало. Иначе, честно казано, не съжалявам. Да, може би щях да бъда звезда и животът ми щеше да е по съвсем различен начин. Тогава сигурно щях да се откажа не 8-9 години след това, а веднага след тази година. В края на краищата – какво да искам повече от спорта, след като съм завършил кариерата си в Реал Мадрид? Но не съжалявам. Имам прекрасно семейство, дъщеря ми вече беше родена, но нямаше да имам този син, който имам в момента. Много по-умни хора от мен са казали, че когато животът затваря врати, но отваря порти. За мен затвориха вратата за Реал Мадрид, но ми отвориха за прекрасен син и семейство. Така че какво повече да искам? Имам семейство, работя това, което обичам и за което живея. Няма за какво да се оплаквам. Като се върна назад, смятам, че съм дал максимума за баскетбола от мен като играч, сега продължавам и като треньор. Правя това, което ми е начинът на живот и смисълът. Всеки се ражда с някаква причини. Марк Твен е казал, че има две важни дати в живота на човек – когато се роди и когато разбере защо се е родил. Аз много рано разбрах защо съм се родил и то благодарение на покойния ми баща, мир на праха му. Давам това, което мога и на което през годините са ме учили треньори с класи над моето ниво. Искам да го дам на тези, които в момента искат да играят баскетбол, да вземат част от мен ми е достатъчно.

- Винаги сте горял в играта и като играч, и като треньор. По-трудно ли е обаче край страничната линия, когато не можете да контролирате толкова нещата?

- Много, повярвайте! Тони Божанков, мир на праха му, в първата ми година като треньор, когато бях в Спартак Евроинс, ми каза: „Трябва да направиш много важно за теб и за кариерата ти като треньор – да не опитваш да прекарваш през твоята призма нещата, които правят играчите. Те може би нямат твоята класа.“ Това се отнася не само за мен, а за всички треньори. След първите ми мачове като треньор полудявах. Така че наистина е много по-трудно. Когато си играч, правиш това, което можеш и слушаш само един човек, като се съобразяваш и с твоите противници. Сега срещу теб има 12 човека, с които трябва да се съобразяваш в какво настроение са, дали имат семейни проблеми, дали са във форма и т.н. Всеки е с различна психология. Сега вече разбирам какво им е било на треньорите, когато съм бил играч. Много по-трудно е да си треньор, отколкото играч. Като състезател можеш да контролираш нещата и да вземеш в ръцете си някаква ситуация, докато отвън казваш какво трябва да се направи, а дали ще стане, зависи от класата му и от баскетболното му IQ.

- Останаха ли Ви истински приятели в баскетбола – хора, на които и до днес знаете, че можете да разчитате?

- Абсолютно! В годините имаш много приятели – защото си известен, защото си на върха, понякога може би зависят от теб или защото просто си Георги Младенов. Не искам да давам пример с друг, затова говоря за себе си. Вече с годините те лека-полека започват да отпадат и остават тези истинските. На тях може да им се обадиш без повод, да отидеш да изпиете по едно кафе, да се посмеете и да си поприказвате. Веднага давам пример – когато отивам в зала „Триадица“ и се обадя без причина на Иван Ценов, знам, че ще прекарам страхотен половин или един час. Ще се сетим за миналите години, ще се бъзикаме и такива неща. Така че имам много истински приятели и се надявам тези, които в годините ми бяха „приятели“, да разберат, че приятелството е много важно нещо. Не трябва да обръщаш внимание на хората, само когато имаш нужда от тях. Понякога и те имат от теб и ти трябва да се отзовеш с максимума, който можеш да направиш. Много мразя и тези хора, които когато направят нещо за теб, разбира целият свят. Приятелят прави нещо, без да афишира, а защото знае, че е труден моментът и трябва да ти помогне. Вече във времето се разбира кой какъв е и какво е направил. Останаха ми наистина тези приятели, на които мога да разчитам.

- Как се промени българският баскетбол за тези години – от когато вие бяхте играч до днес? Говорим и чисто игриво, и като отношения между хората, и като манталитет.

- Това е много дълга тема. Играта наистина се промени много, стана по-бърза и по-агресивна. Лошото е, че и играчите се промениха. Тук сигурно малко ще бръкна на някой под лъжичката. За мен и моето поколение обаче националният отбор, фланелката и гербът значат нещо – гордост и чест да защитаваш цветовете на твоята държава. Как си го правил, вече е друга тема на разговор. Гордост е да отидеш някъде и 10 000 човека да станат на крак за твоя химн, за България. Трябва да мислиш и да правиш нещата така, че отборът ти побеждава и върви напред, а не, че си си вкарал твоите точки и оттук нататък не те интересува.

Няма да давам примери и имена, но съм виждал националния отбор на България, когато играе и губи, как треньорът ходи като вързан Лъв в очертанието, а отзад играчите се бъзикат и се смеят. Не можеш да не бъдеш част от това, което се случва на терена, когато твоите съотборници се мъчат, а ти отвън се забавляваш. За това са виновни и мениджърите, тъй като играчите мислят – аз моите 15 точки и 5 борби съм си ги взел. Приятелю, най-важният съдник е огледалото. Говоря на всички тези играчи, които са млади и в момента играят. Аз съм имал мачове, в които съм играл страхотно, но отборът ми е губил и не съм смял да се покажа на улицата от срам, неудобство, мъка и яд. Веднага давам пример. В този мач с Франция, който загубихме с продължение и още ми е в главата, аз играх наистина страхотно. Сигурно съм вкарал над 30-40 точки и какво от това? Вместо да отидем да играем за медал, ние станахме осми. Имал съм и мачове, в които съм вкарвал по 6-7 точки, но отборът е побеждавал. Със Симо Варчев, мир на праха му, на последното европейско, на което участвахме, играехме в Швеция и който победи, отива на европейско. Там Иван Ценов, Любо Амиорков и Георги Глушков изиграха гениален мач. За какво съм аз? Аз съм част от тях, да им помогна, да спечелим и да отидем на европейско. Не искам да пишат във вестника, че Георги Младенов е вкарал 30 точки, но отборът му не е на европейско.

Така че искам да разберат едно нещо – когато се прибереш вкъщи се погледнеш в огледалото, него не можеш да излъжеш, защото виждаш себе си. Не можеш да си доволен от себе си, че си играл добре, но отборът ти е загубил и не можеш да страдаш, че не си играл добре, но отборът ти е спечелил. Това се казва егоизъм. Трябва да разберат, че има два вида баскетболисти, треньори и ръководители – които живеят за баскетбола и които живеят от баскетбола. Надявам се вторите да са по-малко. Когато живееш за баскетбола, ти си изпълнил второто условие – разбрал си защо си се родил. Имаш своята кауза – даваш и оставяш нещо в историята. Всичко материално могат да ти вземат, но остава това, което си направил, което можеш и което си бил. Това няма кой да ти го вземе, защото остава в историята. Дори и да опитат, ще има хора, които си спомнят. Така че не бъдете егоисти, а хора, които искат да променят нещо в баскетбола. Баскетболът се промени наистина много – и в спортно отношение, и в отношение на състезателите към играта, и в отношение към финанси. В ония години, когато играех аз, особено през 70-те години, парите бяха добриза нас. Не всичко обаче е пари. Парите винаги намират добрия играч. Недейте да обвинявате мениджърите ви, че не са ви намерили отбор. Не те трябва да го правят, а отборите да търсят мениджърите ви, така че от вас зависи.

- Това ли са основните неща, на които искате да научите сина си Борислав и гордеете ли се, че той тръгна по стъпките Ви? Какви съвети му давате?

- Съвети вече може да му давам, ако ме пита. Говорим през цялото време. Не е човек, който само ме слуша, вече има и какво да каже. Доста опит събра и мина през доста трудни моменти. Да, искам той да бъде такъв. На света има много баскетболисти, но не са чак толкова много играчите. Искам той да бъде играч и човек, който се радва и страда съответно от победите и загубите на отбора си, да бъде критичен към себе си. А той е повече от критичен. Той мина през много тежки моменти. Година и половина не игра със счупен глезен, скъсани връзки. Върна се и показа невероятен характер. Няма как да не съм горд от това. Доволен съм, че пое моя път и искам само едно – да не го сравняват с мен. Понякога ваши колеги казват или пишат: синът на легендата. Той си има име и личност. Има позиция, иска да отстоява себе си и да покаже дали наистина е толкова добър, това зависи само от него. В началото дойде и каза – тате, аз искам да играя с твоя номер. Казах му това, което са ми казвали и на мен, че не номерът прави играча, а играчът прави номер. Затова му казах – избери си номер и го направи известен и дай, Боже, след години, както моят е изваден от отбора на Левски, така и твоят да бъде изваден от някой отбор, където и да си.

Има мечти да отиде в НБА и Евролига. Бори се като куче, тренира, търпи страшни лишения. Не смятах, че ще бъде такъв, но той е. Не мога да не съм доволен и да не съм горд с него. Моля се само Господ да му даде здраве и късмет, пък и време вече съдбата му върне това, което преживя и което му отне. Той не успя да играе на две европейски първенства, контузията го извади за две години от играта. Август, да е жив и здрав, ще стане на 22 години, но в баскетбола е все едно, че е на 19. Той доста неща пропусна, но се справя добре. И миналата година, и тази пак го сполетяха няколко неприятни контузии и пропусна общо 2-3 месеца. Сега пак започна да играе добре, живот и здраве, ще покаже това, което може, само да е здрав. Аз, каквото мога, ще помагам, докато съм жив, то е ясно. Не мога обаче да вляза да играя вместо него, трябва той.

- Какво си пожелавате за празника, освен здраве?

- Освен здраве за мен, близките и приятелите ми, пожелавам си тази и следващата година да излезем от всички тези неща, през които преминахме – COVID-19, военни положения. Много неща се промениха. Имах и добри предложения за чужбина, които не успяха да се изпълнят заради коронавируса и затварянето на държави. Пожелавам си да бъда все такъв и да не се променям, защото променя ли се, няма да съм аз. Ако всичко те обичат, значи правиш нещо грешно. Знам, че има хора, които ме обичат и такива, които не ме понасят – някои от годините като играч, други сега като треньор по някакви техни причини, които не ме интересуват. Затова съм щастлив, че не всички ме обичат. Значи ги правя по моя начин. И лошата реклама е реклама. Пожелавам си да остана същият, пък онзи отгоре ще покаже докъде ще го докараме. Надявам се още доста години да мога да бъда в спорта, който обичам и да правя това, което обичам.

Харесайте BGbasket.com във Facebook