Семейство Бозови: Баскетбол по 24 часа на ден (втора част)

Приемствеността е една от надеждите на българския спорт да върви напред и нагоре. Ако волейболът си има семейство Николови, то баскетболът също има своите примери. BGbasket.com започва една поредица за тези семейства от Играта с оранжевата топка. 

Продължаваме коледния разговор с едно от най-баскетболните семейства в България – това на бившите национали на страната Йордан и Теодора Бозови и техните наследнички – Катрина и Кристина. Първата част може да прочетете тук. 

Животът на четиримата е до толкова отдаден на баскетбола, че дори и у дома, дори и след дълга раздяла (Катрина вече втора година учи и играе във Франция), темата е една – баскетбол.

Кати и Криси уверено крачат по стъпките на своите родители, а Теди и Данчо са родители за пример, които успяват да предадат страстта си, но и отдадеността и трудолюбието си на своите момичета.

Говорим си за важността на примера и за начините да стимулираш две малки момичета да изберат трудния баскетболен път, а и не само.

Според вас има ли значение това, че вие бяхте баскетболисти, едни от най-добрите за времето си у нас, за тяхното развитие, избор на спорт и мечти?

Йордан: Да, точно. Това е естествен процес. Не е само при нас. При доста хора се вижда. Покрай Теодора говоря с доста деца в клуба. Те избират да бъдат такива, каквито са родителите им. Според мен това е доста естествен социален модел. Питал съм много деца в залата: „Как се виждате вие след 5-6 години?“ И доста от тях отговарят, че биха се занимавали в сферата  на това, с което се занимават родителите им. Това е някакъв натурален процес. Но да не забравяме – за нас като родители, най-важно е децата да правят това, което те харесват и обичат. Аз съм казал на моите момичета, че те са мои деца. И дори да не станат баскетболистки, аз ще ги обичам страшно много, защото те са мои деца. Това е на първо място. Не ги обичам повече, или по-малко в зависимост от това дали са играли добре, или не. За мен е важно да обичат и да правят на максимум това, което правят. Ако се занимават  с рисуване – да е рисуване, но на 100%. Ако е спорт – спорт да е.

Все пак, вашите успехи във времето амбицират ли ги повече от връстниците им?

Теодора: Не знам дали точно това ги мотивира. Дали това, че ние сме били добри ги кара да искат те да са по-добри. По-скоро ние сме се опитали така да ги отгледаме, така да ги възпитаваме, че те да имат амбиции, но да полагат много труд и много усилия. Реално, нашите кариери с Данчо са били плод именно на това – много труд, много отдаденост, много усилия. Може би по-този начин и си отглеждаме децата – да правят, да опитват, да не спират. Но техният път може би е друг. Той със сигурност няма да зависи от това колко добра съм била аз или Данчо. Моята мечта като родител е моите деца да станат по-добри от мен във всяко едно отношение. Каквито и да станат, да са по-добри.

На моменти ги виждам как те разсъждават много по-мъдро от мен на тази възраст.

И двамата през кариерите си имахте трудности, проблеми с тежки контузии, с много лишения и работа. Като родители, които гледат как децата им тръгват по този път, няма ли го страха и желанието да предпазиш детето да не страда по същия начин?

Теодора: Не. Ако трябва да бъда честна, нямам тези притеснения. Това е част от спорта. Травмите и болките са част от спорта. Това е неизбежно. Опитвам се да бъда изключително позитивна. Никога не тръгвам с лошата нагласа, че нещо ще се случи. Напротив, аз съм изключително позитивна. Всеки ден се радвам, когато децата ми са здрави. Това пак е част от спорта и те изгражда като човек и спортист, малко или много. Намираш начин и продължаваш напред.

Йордан: Те са тръгнали по един път, по който неизменно ще има трудности. Може да не са свързани с контузии. Ето, както сега Кати е сама някъде – с други хора, с друга конкуренция. Това са едни трудности, които изграждат характера и помагат на човек и в живота след спорта, разбира се. Аз лично за себе си след тези четири операции, които имах, и сега, след кариерата, по друг начин гледам на живота. Вече по-лесно приемам всякакви трудности. Те, занимавайки се със спорт, да, ще имат и ментални трудности, и физически, но, когато си тръгнал по този път, това е изборът ти и трябва да се справяш с тези неща. Те са в твоя полза, реално.

Всъщност как се справяте с раздялата с Кати толкова рано?

Йордан: Мислех си го напоследък. Много ни е трудно. На мен ми е много трудно. Но като че ли, не се различавам много от други мъже и разчитам повече на своя разум, отколкото на сърцето си. Колкото и да ми е трудно и тежко, знам, че ако тя е избрала да се занимава с това нещо, това е правилният път. Когато преди няколко години я попитах: „Катрин, искаш ли да играеш баскетбол за в бъдеще?“, тя беше категорична. Тогава и аз бях категоричен и й казах: „Ти трябва да заминеш за чужбина!“.  Нямаше значение къде ще е, просто такива са обстоятелствата.

Колкото и да ми е трудно, когато детето ти не е около теб, залагам повече на своята мисъл.

Теодора: Аз, като майка, защото има разлика, мисля, че се справих много добре. Данчо може да го потвърди, нали?

Катрина: Справила си се!

Теодора: Реално, дълго време се подготвях. Знаехме, че тя занимава и се опитвах. Като дойде момента, в който тя заминава, трябваше да избера – дали да се прибера вкъщи и само да плача и да страдам, или да продължиш. Реших, че щом детето ми е живо и здраво, щом всеки ден го чувам, всичко ще е наред. Животът върви. И аз ще използвам всеки един момент да го подкрепям, няма да му показвам, че ми е мъчно. Мисля, че като майка успях да покажа на детето си, че я подкрепям и да скрия, че се притеснявам. Тя имаше достатъчно притеснения там. По никакъв начин не й показах и моите чувства не й натежаха там.

Мисля, че беше изключително положително и за детето да усети това, да го види.

Катрина: Да, може би ако бях видяла че те тъжат за мен, на мен нямаше да е толкова лесно да се справя със самата ситуация.

Теодора: Да, представи си колко й е мъчно на мен и да гледа как и родителите й страдат. Не можех да си го позволя в никакъв случай.

А как се справихте с едно друго нещо – да ги накарате да работят толкова. Криси да не иска да излезе от залата, Катрина е два дни в България и вече тренира…

Теодора: Може би самият родител е примерът. Ако то вижда колко много се трудят родителите, го усвояват. Ако ти го правиш, след време ще го правят и те. Самият пример е безценен.

Йордан:  Не знам. Може би те са такива. Да, естествено, в повечето случаи са много важни първите 7-8 години, как го модифицираш този млад индивид. Но пък от друга страна, те го носят. Някои го носят повече, други по-малко. Мисля, че е някаква симбиоза от това, което родителят дава като пример, и това, което детето носи отвътре.

А те двете конкурират ли се?

Йордан: Преди се биеха, но сега нали не живеят заедно, та битките са позатихнали. Не са се засичали още на баскетбол. Не знаем какво им е в главите.

Семейно не играете ли баскетбол?

Йордан: Нее! Ще ги изчакаме още малко да им играем деца на родители. Сега ще ги намачкаме много лошо.

Кристина: Шанс няма да имате срещу нас!

Теодора: Играли сме с Катрин. Доста озлобява срещу мен! Доста агресивно една срещу друга.

Катрина: И тя!

А говорите ли за баскетбол вкъщи?

Катрина: Нон-стоп. По 24 часа на ден!

Йордан: Точно преди малко имахме разгорещен спор пак за баскетбол. За националните отбори и предстоящите европейските първенства.

Теодора: Гледахме Балканиадата на момичетата, родени 2010 г. Няма българско участие, но гледахме мачовете и спорихме. Започнахме спор до къде могат да стигнат нашите момчета в Дивизия А, но всичко завърши добре. Нямаше сърдити.

Последни месеци сме в началото на нова възходяща линия за дамския баскетбол. Това как ви влияе като мотивация?

Катрина: Мен личномного ме мотивира. След успеха ни на Европейското първенство с 16-годишните и мачовете на жените, искам скоро да съм там, мечтая да съм в 12-те при жените, да играя. Тези успехи правят целите ми още по-ясни, със сигурност.

Кристина: Аз завиждам на кака за това, което им се случи през лятото, че станаха втори на европейското. Искам и аз да постигам такива успехи, но все още съм малка. Дано достигнем по-нагоре в баскетбола.

Виждате ли се един ден в националния отбор заедно?

Кристина: Да!

Катрина: Да. И на тренировки яко избиване виждам! Винаги сме били много конкурентни, много злобни и много агресивни. Това от една страна е хубаво.

 Коя от кого е взела повече?

Йордан: Според мен ще е някакъв микс. Не съм се замислял никога. Те са си сами, те са си те. И е най-хубаво да си бъдат своята индивидуалност. И такива ще бъдат. Катрин има хубава стрелба. От кой го е взела? От мен, или от теб? Последният път като играхме кой победи? Но е факт, тя има хубава стрелба. Криси е по-пластична. Ще видим. Рано е да се каже.

Със сигурност има нещо, преминало по ДНК-то. Това е важно, не може да се омаловажава някакво спортно наследство, което са получили. Но всичко си зависи от тях.

Теодора: Аз мисля, че са доста различни в играта. Тренирам Криси в момента, били сме и на Катрин. Може би това е най-трудното и тежко нещо – да си треньор на децата си. Нещо изключително трудно и тежко за мен. Само, който е минал през това нещо, го разбира. Да виждаш някакъв талант, в същото време – да е характер, и едновременно с това – то ти е дете. Изключително трудно е да балансираш, особено като тренираш и много други дечица. Мисля, че те са изцяло различно. Никога не съм и искала да са еднакви. Едната да прави това, което прави другата. При мен и като треньор не е имало никога такава цел.

Така че, според мен, те ще бъдат различни със своите най-добри версии.

Йордан: Теодора казва, че е много трудно да си треньор на детето си. Но според мен и на самото дете му е много трудно да бъде при родителя си треньор. Детето си представя треньора, но вижда родителя си. Треньорът му казва: „Стреляй по този начин.“ Но детето му излиза спомен от същия човек: „Ти защо не си си оправил леглото вкъщи!“ Не трябва да е така. Треньорът си е треньор в залата, родителят си е родител вкъщи. И на децата често им е много трудно да направят тази разлика. Нормално е да се сърдят в залата, да се пренасят разни конфликти извън залата. Така че и на децата би им било по-лесно ако родителят им не им е треньор.

Как успявате да разграничите баскетболистите Данчо и Теди, от треньорите Йордан Бозов и Теодора Петрова и от татко и мама в ежедневието ви с момичетата?

Йордан: Не ги разграничаваме. То е едно. 24 часа в денонощието е едно и също.

Кристина: Не ги разграничавам от треньорите. В повечето случаи са ни треньори.

Катринa: Сега вече съм при друг треньор. Мога да направя разлика. Различно е със сигурност. Сама се усещам, че се държа по различен начин. Не отговарям, както беше при мама. Всичко това ми е полезно.

Теодора: Катрин понякога се опитва да дава съвети на Криси. „Криси, не реагирай така. Няма смисъл. Аз съм го правила.“ Но явно всеки трябва да премине през своите грешки и своя път, за да разбере кое е правилно. Няма как. Това е неизбежно. Включително и ние с Данчо трябваше да минем по този път, за да разберем кое е правилно.  

Катринa: Както и ние не можем да се сърдим. Това казах на Криси онзи ден: „Нямаш право да се сърдиш на мама, защото тя също живее и е майка  за първи път. И се учи.“

Къде ги виждате след 10 години, например?

Йордан: Тъй като разговорът се върти около баскетбола, ще сме щастливи ако продължат да се занимават с това нещо. И двете си имат някакви цели, които започват да назряват в съзнанията им и да си ги гонят. Ще сме много щастливи родители. Аз лично, като гледах мачове на Европейското, сега бях за няколко дни във Франция и гледах мачове, изпитах голямо удоволствие. Ще сме щастливи ако те играят баскетбол и ние, живи и здрави, около тях ги следваме и им се радваме. Но пак ще го кажа. Дори ако не станат баскетболистки, те са нашите деца и ние ще си ги обичаме страшно много и пак ще им се радваме и ще ги притесняваме и задушаваме. Ха-ха.

Не знам, не мога конкретно да кажа къде ги виждам.

Катрин много ясно показва и визуализира, че иска да отиде в Америка след Франция. Според мен на един такъв човек, който ясно е визуализирал своята цел, ще му се сбъдне.

Теодора: И аз не знам. Но като родител се надявам да успеят да стигнат до това, което искат. Но искам да изберат някакъв път, който ги прави щастливи и те самите да се гордеят с това, което правят. Това много важно. Така ще постигнат повече неща. Вярвам, че те са много разумни деца и ще успеят в живота.

Кой е урокът, който искате те да научат (а и да предадете на всички млади момичета и момчета, които посягат към баскетбола)?

Йордан: Ако говорим за спорт, винаги съм им казвал …

Катрина: Work hard!

Йордан: Да, да. И напоследък проповядвам една друга мантра на децата на тренировки. Искам да ги науча, че това, което ще им се случи в бъдещето, не се случва тогава. То се случва в момента. Сега ти сам ковеш бъдещето си. Поне аз не мисля, че има случайности в спорта и не мисля, че има късмет в спорта. Това не е само в спорта, а в много сфери на живота. Гледал съм много подкасти и лекции на успели бизнесмени. Всички те са си изковали този път. Никой от тях не е разчитал само на някакъв късмет. В спорта няма късмет. Това как те ще се представят във времето не се случва тогава, в дадения момент, мач или финал. То се е случило назад във времето. Когато никой не ги е гледал, в една празна зала. Сами. Когато са се трудили, когато им е било трудно, когато ги е боляло нещо, а залата е била студена. Тогава те реално са изковали дадения момент. Това искам да науча не само момите момичета, но и всички млади хора, с които имам допир в залата.

Катринa: Той точно това ни казва. Че не може да очакваш нещата да стават, когато всички те гледат, ако не си вложил всичко в залата, когато никой не те гледа.

Теодора: Повечето деца, когато имат трудност, се отказват. Често нещо, като не се получава, се чува: „Ми, не става. Не мога“. Аз искам да ги науча, че истинският характер, истинският човек се разбира и се проявява, тогава, когато е трудно. Тогава трябва да проявят най-много воля и характер и да вярват в себе си. Това е животът. Трудностите са животът. Животът не може да е лесен. И ако се научат да го приемат. И дават по 150-160 %, тогава след това ще им е много по лесно. Искам да ги науча да приемат трудностите като част от своя живот и тогава стават по-добри във всяко едно отношение.