Basketball Forever

(сн. BulgarianBasket.com)

03-04-2010 22:46 | Валентин Ангелов

Преди два дни на по-малко от 400 километра от нас се случва нещо, за което цяла Европа, че и свят може само да си мечтае. В страна, където безумни идиоти имаха наглостта преди години да бомбардират мирно население, в столицата на европейска държава, в 21 век. Същата страна построи една от най-хубавите зали в Европа, красиво съоръжение за 22 хиляди, че и повече зрители. Нещо, което за съжаление не може да стане при нас в следващите сигурно 30-40 години, че и повече...

Но и то се оказа малко да побере всичките желаещи за плейофите между Партизан и Макаби след като желаещите за ценните хартийки бяха над 35 хиляди. Не за един мач, а за два подред Белградска арена се оказа тясна. Феновете на Партизан успяха да създадат неописуема атмосфера, на която цял свят може да завиди. Хореография, организация, над 20 хиляди души се радваха на отбора си, поддържаха ги нон-стоп и накрая ликуваха заедно с тях. Шепа българи стискаха палци за Пини, но тази публика не заслужаваше да загуби. Тези хора нямаха право да не си тръгнат с усмивки по лицата, след като два пъти по два часа не спряха нито за секунда да дерат гърла.

Интересно бе да видиш легендата Владе Дивац да ръкомаха и да скача на съдийски решения от първия ред около терена, да се радва като малко дете на кошовете на 18-19 годишни голобради таланти. Та Джекич е 1991 година раждан, и той бе на терена за няколко минути, при това не накрая.

Малко ми е трудно да си представя в бъдеще достигането на тяхното ниво – на организация, на атмосфера, на зали, на отношение към играта, на много други детайли, дребни и големи. Съпоставка не може и да има, говорим за две различни политики към този спорт. Едната – природно надарена, другата насила да я украсим. Абе хора, та дори нощната ни разходка в крепостта Калемегдан в сръбската столица не мина без баскетболен дрибъл и игра на деца. Наближаваше полунощ, преди да забележим момичета от школата на Цървена звезда да тренират под лампите на едно от десетките баскетболни игрища в ...самата крепост. Обръщаш се срещу Дунава и какво да видиш – голям кораб, акостирал на пристанището и до него ...баскетболно игрище. И вече не ме учудва надписа ден по-късно на входа на 22-хилядната зала – BASKETBALL FOREVER или Баскетбол завинаги. И си задаваш един много тъжен въпрос, на който за съжаление няма положителен отговор – Мамка му, защо не се роди детето ми 400 километра на запад?

Преди няколко дни четох един очерк на един виден наш специалист за купата в Ямбол. Много хубави думи, всичко чудесно и прекрасно. Все едно сме стигнали някакво европейско ниво, а всъщност жестоката истина е, че сме много на дъното и въобще не се доближаваме до средата дори. Ако хвърляш „десетки” на мача на звездите или мачовете за купата, значи едно присъствие в съседен Белград на мачове от подобен род ще те върне здраво на земята. Хубаво е да си мислим, че сме на ниво, но лъжем само себе си и никой друг. А пък всъщност човека може и да е прав, засега това можем и това правим. Жалко е, че не си поставяме високи цели, за да гоним и високи резултати. Свалете розовите очила и помагайте на децата в клубовете, оттам трябва да се тръгне. Повечето от тях тренират в мизерни условия, за съжаление...

Наслушахме се на приказки, че първенството ни е много силно тази година. Истината е, че то е оспорвано, но за ...силно – хайде, моля ви. Обикновено първенство, отборите са малко позравнени, Лукойл отстъпи вследствие лоша селекция, много „заменки” и слаба работа в много аспекти. Левски понатрупа благодарение най-вече на Тити и вложенията на новия спонсор. Останалите отбори с доста съмнителни чужди попълнения, за които България е връх в кариерата са равностойни, но на едно посредствено европейско ниво.

Не се заблуждавайте хора, много сме далече от истината. Имам опит от всички европейски страни, а в Щатите и на финали от НБА. Това, което се случи в Белград надмина очакванията ми и вече окончателно съм убеден - ние сърбите не можем скоро да стигнем. Защото баскетбола там е обявен за религия, а при нас не е и няма как да стане. Федерацията има нужда от цялостно обновление и да започне работа в съвсем друга посока, както се казва от „нулата” и да се съсредоточат всичките усилия към най-малките. С цялото уважение към Глушков и всичко, което е направил като състезател, стигнал дори и до НБА и снимал се в реклами по американските телевизии. По подобие на футбола, където един гениален български футболист се изявява на друго поприще сега. Никога няма гаранция, че като си бил добър играч, ще станеш добър треньор или директор, както е в баскета ни. Или както казва Камата - „Самтаймс люн, самтаймс уин”. За съжаление „уин” остава на запад от нас. Където винаги е бил де, не откриваме топлата вода.

Човекът в баскета няма потенциал за големи неща като директор, там се иска да си добър в съвсем друга посока. За първи път разбирам, че директор на федерация е възможно да използва обидни думи и да нарича треньор на един женски отбор „кретен”. Сори, но дори ми беше трудно да го напиша. Е, нали имаме етична комисия в баскетбола, къде е тя в този момент. Създаде се кампания против Тити, дори има и хора, назначени и на заплата да ограничат медийното му присъствие. Дали в Сърбия това може да се случи? Извинете ме за глупавия въпрос и дано хората в западната ни съседка да не го четат това. Оставете човека да работи. Доказа го безусловно, че е номер едно у нас и малкото хубави неща през последните години в баскетбола ни са благодарение на него. Всеки си има своите кусури, няма безгрешни хора, защо да не се обединим и да работим заедно, както сърбите го правят. Махнете Тити от баскета ни, да паднем по-долу и от Албания. Но, както е тръгнало и той с цялото си раздаване няма да може да помогне в скоро време. Та, наказваме Станкова да не играе до края на сезона, а после ще искаме тя да бъде основен елемент от националните ни гарнитури. Е, аз лично не мога да си представя как Станкова с нейния ръст ще уплаши един почти двуметров съдия, за да бъде наказана три срещи. Каквото и да е станало, това е едно от най-баскетболните ни семейства и нямаме право да се отнасяме с тях така.

Е Станкови и Папазов ли са най-големите проблеми на българския баскет в момента. Вместо да се съсредоточим и да насочим всичко, каквото имаме от кота „нула”. За това обаче трябват точните хора, да се тръгне от най-ниското и да имаме търпение. Засега Михов остава само с желанията, но не е случил на изпълнители. Ще ни отнеме време да ги намерим, но пък иначе ще си тъпчем на едно място с години и за съжаление ще сме повече „люн”, отколкото „уин”. И ще ходим на 400 километра на запад или юг, за да усетим тръпката от магията, наречена баскетбол. И да си мечтаем някои ден да стъпим на изваяните пред българска зала с думи Basketball Forever отпред.