Николай Пеев: Балкан отново започва да доминира

Мария Маринова

Списание СПРИНТ, брой 17, юли/август 2019 г.

За второто златно поколение на Балкан се носят легенди, и то не само в Ботевград. Тимът доминира у нас с три титли (1987, 1988 и 1989) и три купи на България (1986, 1987, 1988) с незабравима стартова петица – Йордан Колев, Сашо Везенков, Емил Йонов, Венци Славов (лека му пръст) и Николай Пеев. Коки, както го наричат всичките му приятели, почти през цялата си кариера носеше зеления екип, само един сезон игра в Полша. Отново е част от родния Балкан, сега като треньор в школата. 

По повод днешния 29 май, когато се навършва една година от последната титла на "зелените", ви предлагаме интервюто, което Николай Пеев даде за списание „Спринт“ непосредствено след спечелването на миналогодишния трофей. Той направи паралел между емоциите, спомените и лудостта на триумфите през далечната вече 1989 г. и през 2019 г.

- Много преди финалната серия при мъжете бяхте уверен, че Балкан може да спечели титлата. Какъв бе ключът за този успех според Вас?

- Още есента казах, че е дошъл моментът Балкан да стане шампион. Ние превъзхождаме другите отбори с публиката. Тя е шестият играч и помощник на отбора. Две-три години имаше случаи, в които имахме възможност да вземем титлата, но не успявахме. През тази най-важното беше, че в отбора имаше лидери, които поемаха отговорност. Това е много важно за всеки тим. Когато мачът станеше възлов и напечен, и Браун, и Хопкинс поемаха нещата в свои ръце. Когато един отбор има лидер, тогава идва и успехът.

- Доколко помогна участието във ФИБА Къп и опитът, който играчите натрупаха там?

- Със сигурност много. Това е безценен опит и за играчи, и за треньори. Това определено също помогна за крайния успех.

- Колко важна бе тази титла за Ботевград след 30 години пауза?

- Видяхте еуфорията. Наистина е огромна радост за всички хора. Много години те живеят с баскетбола и сега този успех обедини хората в Ботевград, както казва и кметът Иван Гавалюгов. Тази титла е награда за феновете. За тях тя е от огромно значение, а не толкова за самите играчи.

- Вие какви емоции изпитахте по време на финала и на празненствата в центъра на Ботевград след това?

- И сега изтръпвам при мисълта. Емоцията е невероятна, тъй като си представях какво се случваше с нас преди 30 години и каква еуфория беше. Виждах напрежението, което витае във въздуха сред всички в отбора. Треньорите бяха предната вечер при мен в ресторанта и си говорихме. Усещах колко са напрегнати и беше нормално да е така. Поставях се на тяхно място и си представях колко им е било трудно, но съм сигурен, че в момента, в който излизаха на паркета и виждаха тази публика, те се освобождаваха и заиграваха по начина, по който можеха. Затова и постигнаха успеха.

Невероятен празник в центъра на Ботевград в чест на новите шампиони (видео)

- Каква беше атмосферата в града след вашите титли?

- Тогава градът живееше с баскетбола не по-малко от сега, дори и повече. Нямаше чак такива атракции, а ние бяхме като идоли. Ако тръгнех пеша до залата, имах голям проблем, защото не можех да стигна буквално. Постоянно ме спираха хора и ме заговаряха. Така се случи, че в Ботевград не станахме шампиони. Спомням си, че при последната титла в Плевен, кордонът от коли беше километри. Празненствата започваха от пощата, която е на около километър от залата. Автобусът спираше там, защото буквално не можеше да се минава, феновете ни посрещаха и ни носеха на ръце до центъра. Хората бяха луди на тема баскетбол, както и сега.

- Следваха ли ви феновете и при гостуванията, както го правят сега?

- Да, бяха много запалени. Нямаше такива агитки като сега. Тогава агитката беше цялата зала, като и тогава всички разбираха от баскетбол. Ще дам и пример. Имахме един решителен мач за титлата в „Универсиада“. За гостите се дава само 10% от капацитета на залата, а тогава нашите фенове бяха отишли и бяха изкупили всички билети от касите на Левски. Влизайки в залата, еуфорията беше страхотна. Само в един ъгъл имаше фенове на Левски, а цялата зала беше за Балкан. Това беше един уникален миг, който изпитахме. Тогава станахме шампиони, като победихме на финала с 20 точки. Това ми е най-яркият спомен като играч.

- Как успяхте да спечелите толкова много трофеи?

- Моето мнение е, че първото поколение, което спечели титла и купа, е много по-талантливо от нас. Може би имаха по-силна конкуренция в лицето на Академик София, а и вероятно някакви други фактори не им позволиха да спечелят повече титли. При нас хубавото беше, че ние тръгнахме заедно от деца, минахме през юношеска възраст и заедно влязохме при мъжете. Бяхме приятели, едно ядро и заедно вървяхме навсякъде. Не по-маловажен е фактът, че нашият треньор Иван Андреев, Бог да го прости, ни даваше страшна енергия. Умееше да ни мотивира да работим. Бих ни нарекъл поколението на трудолюбието. Ние страшно много се трудихме за разлика от предното поколение, а даже и от сегашните. Баскетболът беше различен, емоцията също, но постигнахме успеха си основно благодарение на къртовския труд.

- Каква е разликата между конкуренцията тогава и сега?

- Конкуренцията преди беше по-голяма със сигурност. Тогава имаше шест отбора, които бяха много равностойни. Сега се отличават два, три или четири. Спомням си, че преди, когато ставахме три пъти шампиони, беше на турнирен принцип. Преди последния турнир между първите шест отбора имаше разлика от една или две победи. Всеки можеше да бъде пръв преди плейофите. Тогава нямаше право на чужденци, а класните български играчи бяха доста повече от сега. Нещата се промениха.

- Поддържате ли и до днес близки контакти с някои от бившите си съотборници?

- Разбира се. Постоянно сме заедно и си говорим. Със Сашо Везенков често се събираме в ресторанта, с Емил Йонов също. Данчо Колев вече е в Бургас, но постоянно комуникираме и поддържаме връзка, чуваме се за празници. Трябва да направим така, че поне веднъж годишно да се събираме целия отбор. Това го отчитаме като огромна слабост до момента.

- Вие лично как започнахте да тренирате, мотивираха ли Ви успехите на предишното поколение преди вашето?

- При мен е както почти всички в Ботевград. Виждайки успехите на мъжкия отбор, аз също съм се записал да тренирам като повечето деца. Имам спомени как съм влизал в залата. Спомням си и кордона с полицаи, даже в София имаше конна полиция. Достъпът до залата беше страшно труден. Всички тези неща са ме накарали и аз да се запаля по баскетбола. С удоволствие съм го правил като дете. Може би това, че започнахме да постигаме успехи още от ранна детска възраст, ни е мотивирало да работим допълнително.

- Как се промени баскетболът за тези 30 години?

- Баскетболът е коренно различен. Сега го виждам и разбирам. Може би и благодарение на това съм успешен като треньор. Баскетболът днес е много по-бърз, играчите имат много по-добра физика, повече се вкарва. За мен обаче тогавашният баскетбол беше по-красив и емоционален. Имаше повече красиви изпълнения, може би, защото сега защитата доминира. Нещата са несравними. Между нашият баскетбол и този през 60-те и 70-те години също е много голяма разликата, но сега наистина е огромна.

- Комерсиализира ли се този спорт?

- Със сигурност. В сегашния баскетбол се дават страхотни пари за уменията, които имат играчите. Всеки състезател си заслужава усилията и заплащането. Прекалено много обаче навлязоха финансите. Не е лошо, но не виждам адекватен труд от играчите на база на това, което получават. Има много какво да се желае. Виждате колко малко са добрите български баскетболисти за съжаление и то е точно поради тази причина.

- По-лесно ли е сега да се изгради шампионски отбор?

- Сега не е никак трудно с голям спонсор и бюджет. Реално най-богатият отбор става първи, следващият – втори и т.н. Много рядко се получават размествания, както тази година. Ние не бяхме отборът с най-голям бюджет, но бяхме с достатъчно висок, който да може да е конкурентен. За мен сега се прави много по-лесно. Купуваш добрите играчи, стига да имаш финансите. Всичко това е малко фалшиво, защото няма основа. Както го има две-три години, така после може да изчезне.

- Има ли сили Балкан да защити титлата си още през следващия сезон?

- Както бях предрекъл, че ще станем шампиони, така казвам, че Балкан става доминант в българския баскетбол на всички нива – и при подрастващите, и мъжете.  Не го казвам на база на някаква емоция, а на логиката, която имам. Първият аргумент са условията, залите, атмосферата и публиката. Всичко това е №1. Второто е кметът, който е бивш баскетболист и сами виждате колко много дава за баскетбола и намира съответните спонсори. Това също е много важно.  Ще похваля и Михаил Михайлов, който вече няколко години дава всичко от себе си нещата да се случват по правилния начин. Вече другото става по-лесно, като имаме и добър бюджет. Треньори и играчи се обединяват около една цел и се постига успехът.

- Защо решихте да станете треньор?

- Аз ставам вече три пъти треньор. Два пъти започвах и се отказвах, което го отчитам като моя грешка. През 90-те години, когато за първи път станах, започнах с подрастващи. Децата ги направих шампиони и след това станах треньор на мъжете. Нямаше никакви финанси. Това бяха най-тежките години – 1996 и 1997 г. Това тотално ме отказа от баскетбола, не само от мъжкия. Минаха години и Иван Гавалюгов стана президент и ме покани. Пак станах треньор, отново станахме шампиони с децата и поех мъжете. Тогава отново настана криза. Бюджетът беше огромен за тогавашните възможности, но падна три-четири пъти. Един вид си направих харакири, пак се разочаровах и се отказах. След това, като стана той кмет, пак ме покани, като този път бях решен, че ще продължа. Вече трета година работя с едни деца, като всяка те стават шампиони. Много съм доволен от това как работим и се надявам наистина да постигнем огромни успехи във времето. Говоря за школата.

- Има ли нещо, за което да съжалявате в кариерата си?

- Като състезател не съжалявам за нищо, освен за това, че ние се разпиляхме прекалено рано. Почти всички напуснахме отбора на много ранна възраст и заминахме за чужбина. Може би такива бяха условията в България. Сигурен съм, че ако бяхме останали, може би щяхме да ставаме шампиони поне още четири-пет години. Тогава щеше да ни хване демокрацията и нищо чудно да бяхме изкарали и повече пари от тези в чужбина. Като треньор съжалявам, че два пъти се отказвам, защото много загубих и като успехи, и като начин на живот. Баскетболът е моята същност, моят живот. Винаги съм го гледал, както и сега, което много ми помага в кариерата.

- Какви са впечатленията Ви от подрастващите в България изобщо?

- Моето мнение е, че преди години беше катастрофа. Сега има много голяма нова вълна от треньори, които вече работят много добре – в крак с новостите, ходят по кампове. Федерацията даже организира през ФИБА доста треньори да ходят на обучения. Виждам израстване и желание за работа – не само при треньорите, а и при определени клубове. Това не значи, че нещата са добре, но се вижда едно подобрение. Иначе като цяло са трагични. Не се работи по най-съвременните изисквания. Баскетболът е комплексен спорт, който изисква много умения и работа. Това е страшно променено в Европа и ние трябва да влезем в крак с това, но виждам някаква светлина и ако нещата продължат така, лека полека баскетболът ще започне да изплува.

- Баскетболистите от школата на Балкан вече играят в международни мачове. Колко е важно това да става още от ранна възраст?

- Страшно много. Адреналинът в децата е много голям, когато знаят, че имат определен турнир. В тези мачове виждаме къде изостават, къде напредват и какво трябва да се подобри. Срещата с други школи дава съвсем друг тласък на развитието. Едно е да имаш конкуренция в България, друго е в Европа.

- Кое е най-важното нещо, на което Вие искате да научите децата, извън чисто баскетболните умения?

- Извън баскетбола им казвам, че много малко от тях ще станат баскетболисти. Дай, Боже, да са повече. Важното е да се научат на дисциплина, трудолюбие, постоянство и да изграждат характери. Не обичам, когато децата нямат характер. За моя радост те са големи кучета – воюват на терена. Може би и аз им давам импулс, но са страшно трудолюбиви и това искам да придобият и в живота.