Тино Лазаров: Съдията не трябва да е чувствителен, нека има мазоли на ушите

Валентин Лазаров или Тино, както го знаят в баскетболните среди, е единственият българин, носител на баскетболен златен "Оскар" (2003 г.). Има издадена и книга - помагало за съдиите с примери и трактовки на правилника. Специално за 80-годишния юбилей на Лазаров през 2011 г. в България пристигна шефът на ФИБА Иван Майнини. Тино е съдийствал на десетки европейски и световни финали от 1958 до 1977 г. Като комисар на ФИБА участва на 10 олимпиади, а като международен инструктор ръководи 318 съдийски семинара в 126 страни. Паралелно прави голяма кариера като инженер проектант на спортни зали, стадиони и обществени сгради.

Валентин Лазаров почина на 89-годишна възраст, а в негова памет ви припомняме едно негово интервю от 2011 г.

- Как станахте баскетболен съдия?

- Играех в отбора на Политехниката, бях капитан. Но като видях, че съм 177 см и не мога да порасна повече, станах съдия. Баскетболът е едната половина от живота ми, другата е на строителен инженер и проектант. Много богат беше животът ми, не мога да се оплача след 80 г. Повече време съм посветил на баскетбола. Това са стотици състезания, десет олимпиади, двадесетина световни първенства, финални четворки на Европа. 15 г. отговарях за подготовката на съдиите в Африка. Така от 53 африкански страни съм провел семинари в 30 от тях. Знаете ли какво е да стъпите в Замбия и никой да не ви посрещне! Пристигам от Йоханесбург на едно малко летище в Замбия по тъмно. Добре, че имах пари. Дадох $100 на шофьора на една кола да ме закара в хотел. Там също дадох $100 и чак на сутринта се свързах с министерството на спорта.

Рекетираха ме от хотела с $50 за телефон. А председателят на баскетболната федерация забравил да ме посрещне. Общо съм стъпил в 126 страни по всички континенти и това е направило живота ми много разнообразен за сметка на семейството. Женен съм, имам две дъщери - зъботехничка и компютърна специалистка на по 27-28 г., нормално може да са ми внучки. Ожених се чак на 44 години. Жена ми се оплаква, че се чувства като вдовица. Търпи ме обаче.

- Как успяхте да проектирате толкова много спортни обекти и изключителни сгради като мемориала "Бузлуджа" и да съвместявате тази работа с баскетбола?

- Имам голяма работоспособност. Съжалявам, че не живея на Уран или на Сатурн, където денонощието е 48 часа. Но и сега продължавам да работя, генерален директор съм от 1992 г. на проектантския институт "Интерпроект" към Международната академия на архитектурата. Тези дни ми искаха становище за спортна зала в Ботевград. Бях наскоро консултант на зала в Дагестан, в Москва също. Имам 58 години трудов стаж. Близо 6 г. бях главен инженер на Дамаск. В Сирия преди 40 г. построиха по мои проекти зали за 10 хил. и за 5 хил. зрители, а също три футболни стадиона.

- Как се чувствате, като влезете в сградата на Министерството на спорта на улица "Гурко", която лично сте проектирали?

- Това една от първите ми работи, но не цялата сграда, а черупката с плувния басейн. Сега с компютри е много лесно да се конструира такова нещо, но навремето беше примитивна работа. С един приятел после правихме Министерството на външните работи.

- Кои забележителни мачове сте свирили като действащ съдия?

- Последно ръководих финала на световното през 1977 г. Спомням си финала Югославия - САЩ в Загреб. Югославяните победиха. Тежка среща, защото американците не са свикнали да губят. Никога няма да забравя и европейското първенство в Белград 1961 г. Бях много твърд съдия, при мен не играеше факторът домакинство. Бях млад и не ми пукаше. Щяха да ме убият на мача Югославия - ГДР, когато изгоних техния идол Радивое Корач. Беше страхотен баскетболист, но играеше твърдо, буташе се и аз бях първият, който му свири фаул в нападение. Обикновено в тия ситуации всичко се приписваше на защитата. След мача ходех с полицаи за охрана в Белград. Но шефът на ФИБА излезе в моя защита, каза, че съдийството е прекрасно, и във вестник поместиха опровержение: "Лазаров ни е крив." Бях на 29 г. и така кариерата ми тръгна нагоре. На банкета в края на световното с Радивое Корач станахме приятели. Беше рядко културен човек.
Корач ми подари червена свирка, с която изкарах цялата си кариера. Изядох я половината. Преди да загине в катастрофа, Корач винаги ми пращаше картички за празниците.

- На какво учите съдиите?

- Че първо трябва да са личности в живота като стил и държание. Тогава е по-лесно и на игрището, баскетболистите ги уважават. И давам пример с Майкъл Джордан. Ако го сложите съдия, може да не се справи, но играчите няма да протестират, защото е личност в баскетбола. Съдията трябва да спечели състезателите и треньорите. Тогава те му прощават и неминуемите грешки. Няма мач без грешка, но не е умишлено.

- А правят ли се умишлени грешки?

- Навремето имаше. Румънците бяха царе в тая работа. Може би защото тогава хонорарите бяха дребни суми, а в социалистическите страни не се плащаше. На европейско в Москва ми дадоха хонорар от 3 рубли. Още си ги пазя. В моята кариера само един път са ми предлагали пари - в Турция чрез много известен българин, който работеше като треньор в друг вид спорт в същия клуб. Но този отбор загуби, естествено.

- Може ли съдията да укроти залата?

- Помня един мач на ПАОК в Солун, когато играеха Галис и Янакис. Бяха суперзвезди. При едно мое отсъждане от публиката започнаха да хвърлят по 100 драхми - доста едри и тежки монети. Падаха като дъжд на игрището. Почудих се какво да правя, но светкавично реших - взех да събирам монетите, да се кланям и да благодаря на публиката. Хората започнаха да се смеят и напрежението се стопи. Мой принцип е да не се занимавам с публиката. Не бива да спираш мач и да искаш полицията да се намесва. Трябва да си глух за всичко, което става зад гърба ти. Може да реагираш със санкция, само ако някой състезател или треньор те обиди. Съдията не трябва да е чувствителен, нека има мазоли на ушите. Трябва да покаже, че е човек, а не палач, на когото му прави удоволствие да наказва. Затова играчите ме уважаваха. Вкъщи пазя снимки с посвещения от състезатели като Кичанович и Делипагич.

На Бузлуджа ми окапа косата

През целия си живот съм бил безпартиен и не съм се издигал чрез партиен ценз. Повериха ми да проектирам мемориала "Бузлуджа" заедно с моя учител Богдан Атанасов. Преди това двама професори отказали, "разболели се". Конструкцията на чинията е уникална. Представлява огромна зала като футболно поле. Над 100 м е пилонът, а звездата, изрязана в него, е колкото пететажна кооперация. На Бузлуджа ми опада косата. Дотогава всичко, което ми даваха да проектирам, ми се отдаваше с лекота. Но като се качих на върха, вятърът така ме залепи за земята, че не можах да стана. Микроклиматът там е убийствен. Затова беше тежко проектирането.

Тази конструкция издържа повече от 30 г., но за нея трябва да се полагат специални грижи. През зимата и в най-малките пукнатини се образува лед. На 2-3 години и чинията, и пилонът се боядисваха със специална течност. Но от онова време никой не се грижи. Крадци са направили дупки, къртили са железа. Много лековато се гледа на всичко това. А трябва да се направят изпитания, за да се установи колко още може да издържи сградата.