Жаклин Златанова: Съдбата ми даде да разбера, че ще губя, докато не си науча урока

27-04-2013 16:25

Измина една седмица от операцията на ахилеса. По-точно от втората кариероспасяваща операция на един и същи ахилес за 6 месеца. Според лекарите, които над 2 часа се опитваха да „слепят“ изтормозените фибри на измъчения ми ахилес, операцията е минала успешно. И аз бях убедена в това, докато на другия ден не видях резултата от този „успех“ – белег до средата на прасеца и доброто ми настроение зашито под 38 шева и впоследствие гипсирано за поне 2 месеца. Това, което аз си представях под думата „успех“ (да печелиш мачове, да вкараш победния кош, да хванеш невъзможен пас и т.н), за лекарите се изразяваше в това, че евентуално след половин година, ако всичко мине по план и без усложнения, ще имам възможността да стъпя отново на игрището и да се „сдобря“ с баскетбола.

Точно в момента аз и Баскетболът сме скарани. Почти през целият ми съвестен живот съм била отдадена на този спорт и за това, което ми е давал в замяна винаги си е струвало усилието да продължавам да го обичам и да се влюбвам все повече. Въпреки всичките горчиви загуби и разочарования, Баскетболът не ме беше изоставял ... досега.

Истината е, че контузията дойде във възможно най-неподходящият за мен момент. След 8 сезона в чужбина за първи път ми се отдаваше възможността да играя Евролига и да бъда част от амбициозен отбор, с погледи към титлата на испанското първенство. Тази контузия ми отнемаше всичко онова, за което бях работила откакто за първи път влезнах в баскетболната зала. Съдбата просто реши да ме отстрани, сезонът за мен приключи: GAME OVER. Но Баскетболът ме е научил, че без воля и труд нищо не се постига и напук на съдбата реших,че ще се върна в игра още този сезон. Просто на инат, защото аз знам, че мога да го направя. Казват, че мечтите трябва да се следват безрезервно и аз следвах моята с мисълта, ченищо не може да ме спре.

4 месеца и 20 дена по-късно, въпреки че не бях достигнала предишното си физическо и игрово ниво, лекарите потвърдиха, че ахилесът е здрав и готов за нови предизвикателства. Изсмях се в лицето на съдбата, облякох чисто новият си червен екип на Ривас Екополис и изиграх първият си мач след контузията. Това бяха най-сладките 23 минути и 4 точки в кариерата ми досега. Всяка изминала минута на терена бе потвърждение, че аз съм отново себе си – че не съм момичето с патериците в края на пейката , а че съм Жаклин Златанова, която сама определя съдбата си и държи нещата под контрол.

Докато не видях трийсет и осемте шева на левият ми прасец. Сълзите, които пророних при вида на изстрадалият ми ахилес не бяха от тъга – те бяха от яд, от непримиримост, от парещото чувство, че отново съм загубила. Животът ме победи... отново. Сякаш ми се подиграваше с ехидна усмивка от 38 зъба, доказвайки ми, че за мен и моята арогантност в баскетбола няма място – на терена няма място за гордост и надменност. Баскетболът не ме искаше – не бях на ниво, за да отговоря на неговите изисквания. След всичките години на хармония и разбирателство ме изостави. Тези 38 шева бяха неговото прощално писмо към мен.

Седмица след втората операция, лежа с гипсиран крак и си мисля за всичко, което тази контузия ми отне. Изгубих цяла година от и без това кратката кариера на един спортист; изгубих възможността да играя за титлата и златните медали на първенството; изпуснах възможността да участвам в националния отбор и да играя рамо до рамо с най-близките ми приятелки и съотборнички, с които съм израстнала и, с които съм се изградила като човек и като играч. Изпуснах си морето – вместо да се излежавам на плажа, ще се излежавам на масажното легло раздвижвайки и възстановявайки крака си. За неопределено време изгубих себе си, същността си,мястото си под слънцето –каква съм аз, коя съм, след като вече не съм състезателка по баскетбол? И в този ред на мисли се появиха и съмненията – Дали ще успея изобщо да се възстановя? Колко време ще ми отнеме? Дали ще достигна желаното от мен ниво? Дали ще покрия очакванията? Къде сгреших? Кой е виновен?... Все безсмислени и неотговорими въпроси, които колкото и да се опитвах да изгоня от мислите си, идваха отново, изпивайки и последните капки от малкото останал оптимизъм в мен.

И насред цялото това море от самосъжаление се срещнах със съдбата. С тъга в очите и яд в сърцето я попитах защо ми причинява това. Казах й, че не играе честно и, че съм положила прекалено много усилия, за да загубя отново сблъсъка си с нея. И тя, нямайки си и идея от Fairplay, ми се изсмя. Каза ми, че за да успееш в спорта, както и в живота, няма място за половинчати работи и самосъжаление, егоцентризъм и хвърляне на вина върху другите. Даде ми да разбера,че ще губя, докато не си науча урока.

Затова реших, че първо ще си напиша домашното преди да се явя на изпита, преди отново да се срещна със съдбата реших първо да се преборя със себе си. Да се науча да уважавам тялото си и да не го измъчвам до степен, в която да се пропука. Да се науча на скромност и смирение пред факта, че има неща,които не мога да променя. Да бъда търпелива и да не се опитвам да тичам, преди да мога да ходя. Да се науча, че безсмисленият труд, без ум и контрол, няма да ме заведе до желаното място. И, че всеки човек води битки със съдбата и, че аз не съм никой, за да поставям моята над тази на другите.

Използвам това писмо, за да отговоря на всички, които ми подадоха ръка през последните месеци. Всички, които ме подкрепиха и окуражиха и, на които не отговорих, защото бях прекалено заета да се боря с вятърни мелници. Благодаря на всички познати, приятели, бивши, настоящи и бъдещи съотборнички, журналистите – всички вие ми вдъхнахте сили и вяра. Благодаря на БФБ за оказаната морална подкрепа и на Георги Божков, който въпреки контузията ме покани да присъствам на лагера на Националния отбор и да се чувствам като част от отбора. Благодаря на моето семейство и на майка ми, която, въпреки че винаги казва това, което най-малко искам да чуя, винаги се оказва права и, на която все не ми остава време да благодаря.

Очакват ме няколко месеца на възстановяване в Испания, далеч от семейството ми и от приятелите, и ме очаква дълъг път преди да мога отново да играя. Всеки път започва с първата стъпка и аз вярвам, че стъпка по стъпка ще успея да се завърна по пътя на баскетбола. Пожелавам успех на момичетата от националния отбор и съм сигурна, че моето отсъствие ще бъде неосезаемо.

Бъдете здрави и ще се видим отново по терените!

Тагове: Жаклин Златанова