Ани Рудева: Аз напуснах баскетбола, но той мен не може да ме напусне

Днешният 26-август е по-специален за Ани Рудева. Една от легендите на българския баскетбол празнува 80-годишен юбилей. Бившата състезателка и треньорка подчерта, че и до ден днешен остава завладяна от баскетбола, който винаги ще е с нея.

Навръх своя празник тя даде специално интервю пред BGbasket.com, в което направи равносметка за постигнатото дотук, особено в баскетболно отношение, но и призна, че най-голямото й удовлетворение през годините е било от работата с децата по време на нейния треньорски път.

- На такава емблематична годишнина правите ли си равносметка за изминалите години и постигнатото във вашата кариера, което не е малко?

- Да, разбира се, че правя и то ежедневно. Спомените ме връщат толкова назад и с такава радост си спомням всичко, което съм преживяла с този прекрасен баскетбол и тази игра, която ме е завладяла и до ден днешен. Винаги казвам, че аз напуснах баскетбола, но той не може да ме напусне и винаги е с мен.

- Какво Ви мотивираше толкова много години да се занимавате с баскетбол?

- Мотивацията ми идваше от това да се докажа, че зная и да докажа, че когато човек иска да постигне нещо, го прави. Смятам, че бях успешен треньор и имах много силна връзка с децата, които тренираха под мое ръководство. Вече съм на толкова години, а те не спират да ми се обаждат и ми е много приятно. Поласкана съм от това, за което много им благодаря. Благодаря на тези, които си спомнят какво е било.

- Чувствате ли се успяла и в личен, и професионален план?

- С моята дъщеря (б.а. – Катерина Рудева) вървим заедно и смятам, че съм успяла в много отношение. Мисля, че съм постигнала успехи в баскетбола, но те не са били достатъчни, за да повишим нивото на българския баскетбол. Не се смятам за толкова успешна в него, макар че всички обръщат внимание на титлите и децата.

- Имате ли някакви незабравими спомени, свързани с баскетбола?

- Имам един прекрасен спомен, когато моите момичета бяха една година по-малки, но играхме финал на републиканско първенство. Тогава се срещнахме с пловдивски отбор, който беше много силен. Накрая се класирахме на второ място и за мен това си е прекрасен спомен, защото децата положиха големи усилия.

Имам и още един спомен, който е от треньорския ми период в Балкан, когато спечелихме срещу домакините от Велико Търново с огромна разлика и стана въртележка, след която се разбра, че не сме се класирали за Топ 8 и си тръгнахме. През нощта в 00:00 часа ми се обадиха, за да кажат, че по коефициента на вкарани точки ние се класираме за финалите. Помня радостта в същата нощ, обадих се на всички деца, тръгнахме за Търново и беше голяма радост. Това е впечатляващ момент от моята кариера.

Помня и титлата с момчетата на Балкан, когато станахме шампиони в Кюстендил през 1994 година. Това беше голям успех.

-Състезателната или треньорската кариера Ви донесе повече удовлетворение?

-Това да съм треньор ми донесе повече удовлетворение. Треньорството е магия. Настръхвам, когато говоря за него. Когато победиш, те обзема щастие, но то е състояние, а не нещо друго. Това е безумна емоция, която може да трае няколко минути и после да стихне, но в следващите дни вървиш и си спомняш как си станал пръв. Треньорството дава толкова емоции и сила да продължиш след неуспех, че може би е и до характер. Аз безумно обичах работата си. Не помня да съм пропускала или закъснявала за тренировка. Такива неща, които виждах в моята спортна кариера, когато ходих на други места, не мога да си го обясня как можеш да не отидеш или да закъснееш за тренировка.

- Работата Ви с деца толкова дълго време допринася ли за обичта към треньорството?

-Да, основно това. Големите успехи не ги помня, децата ме удовлетвориха безумно. Когато отидох в Рилски спортист, минаха няколко години работа с по-големи деца, тогава разбрах, че безумна радост ми носи да работя с малки. И аз може би бях първата, която доброволно започна да работи с деца от първи до пети клас, а след това ги предавах. Много удовлетворение ми носеше работата с децата, обичам ги и те ме обичаха.

- Има ли някоя мечта, която не успяхте да постигнете в личен или професионален план?

-Нямам, аз мечтая само да подобрим нивото на баскетбола и при жените, и при мъжете. Гледам много мачове от българските първенства, Евролига също. Много искам да се повиши нивото. Доволна съм от всичко в моя живот. Дъщеря ми е треньор и мисля, че върви по моя път. Тя също обича работата си, това за мен е показателно. Стремя се да имам успех да бъда удовлетворена от работата ми и да не се срамувам.