Десислава Кантарджиева пред BGbasket.com: Проблемите в баскетбола ни са подготовката и че подрастващите нямат мотивация

Името на бившата баскетболистка Десислава Кантарджиева нашумя в последните месеци заради участието ѝ в „Игри на волята“, където тя достигна финала и завърши на девето място. BGbasket.com обаче следи изявите ѝ от години – още, когато тя бе част от школата на Славия. През 2017 г. Кантарджиева става MVP в Държавното първенство за момичета U16, като е играла за националните отбори на България до 16 и до 18 години, а след завършване на гимназия заминава за колеж в САЩ – Айова Уестърн.

Кариерата ѝ обаче не се развива така, както иска, и впоследствие тя решава да обърне страницата и да остави баскетбола зад гърба си.

След като разказа за преживяванията си в "Игри на волята", ви представяме и втората част от интервюто, което Десислава Кантарджиева даде специално за BGbasket.com. Тя разказа за причините да се откаже от този спорт, за проблемите в женско направление у нас и за новите предизвикателства пред себе си.

- След Славия отиде в колеж в САЩ, как се развиха там нещата за теб?

- Не се развиха особено добре. В момента, в който отидох там, продължих да тренирам, както и извън тренировъчния процес. Ходих допълнително в залата сутрин рано, за да стрелям с машината. След това имаше момент, в който даже се консултирах с кондиционния ни треньор, за да ми направи програма и да ходя всеки ден във фитнеса, за да се подготвя физически, отделно от баскетболните елементи. Знаех колко е важно това за американците, когато си в колеж и на стипендия, да имаш добри успехи в образованието. Стараех се всичко да ми е наред, за да мога да съм спокойна и да знам, че съм си заслужила минутите на терена. Видях обаче, че не се оценява, въпреки всичките ми усилия. Треньорката обясняваше, че тези, които най-много се стараят, ще си заслужат мястото, но изобщо не беше така. Случвало ми се е и в България и просто в един момент осъзнах, че не искам да влагам толкова енергия и усилия, тъй като това най-вече ме изтощаваше психически и просто реших да го пусна, защото накрая се чувствах много зле.

- Колко време изкара в колежа?

- Година и половина, играейки баскетбол, две години образование. В последната половин година вече тренирах лека атлетика.

- На какво те научи престоя ти там, въпреки всички трудности, и направи ли те по-силна?

- Да. Когато се върна назад и си мисля за тези моменти, всичко лошо е избледняло и си припомням най-хубавите моменти. Научих се на това да разчитам на себе си. Осъзнах, че приятелите ми и нашите не бяха там. Да, чувахме се, но нямаше как да са при мен, а в България, и аз наистина съм сама и сама трябваше да си взимам решенията, както и да поемам отговорност за тях. Може би от всичко това съм се научила да мисля, преди да взимам някакви по-трудни решения, да слагам нещата на везната, да видя кое реално си заслужава и кое не и просто да си следвам интуицията. Досега тя не ме е излъгала и съм щастлива от това нещо.

- Разкажи малко повече за това, с което се занимаваш сега.

- В момента уча Кинезитерапия в Медицинския университет. Иначе чисто спортно се занимавам с лека атлетика, но след Игрите искам малко да си почина от всякакъв вид спорт. Вече започнах да водя кондиционна подготовка на малките момчета и момичета на БУБА, както и допълнителни индивидуални тренировки за спортисти като подготовка за „Игри на волята“. Имам желание да помагам на баскетболисти да бъдат добре физически подготвени. Ако имат желание, могат да ме потърсят. Аз разбирам много добре какво куца, тъй като съм го преживяла. Ще им помогна и ще работим заедно, за да продължават напред и да се борят за това, за което мечтаят.

- Къде остава баскетболът в живота ти?

- Най-честно казано – някъде заровен дълбоко. Дори не изпитвам желанието да гледам, да следя какво се случва в момента, как се случват нещата в България, отборите не ги следя. Не знам дали още го мисля и преживявам, въпреки че вече са минали 4-5 години, откакто приключих, нито дали някой ден ще ми се върне това желание или ще си остане завинаги някъде заровено и забравено.

- Отказа ли те и българската действителност, тъй като нивото на първенството ни не се е променило значително от времето, в когато ти играеше тук? Темата е много обширна, но как си обясняваш случващото се и разочарована ли си?

- Да, разочарова ме, тъй като колкото и да не следя и да не съм чак толкова в това общество, са ми останали много близки хора от него. Като излезем понякога и става на въпрос това и те, като ми разказват най-малкото за тяхното ежедневие, за тренировките, за това какво се случва и виждам, че абсолютно нищо не се е променило. Тогава директно ги питам защо продължават, тъй като това не им носи нищо, просто се измъчват. Нито един човек досега не ми е дал адекватен отговор. Просто не могат да направят тази промяна в живота си и да го пуснат, тъй като това нещо е било част от техния живот и ежедневие от много години. Аз разбирам, трудно е, на мен също ми беше. Разочарова ме, че нищо не е различно, откакто тръгнах от България, а са минали поне шест години.

- Къде виждаш най-големите проблеми – в работата с школите, липсата на финансиране или нещо друго? Изчезнаха отбори, нивото е ниско, имаше период и със забрана на чужденките, но нямаше сериозна промяна…

- Според мен двата най-големите проблеми за нивото на българския баскетбол са самата подготовка и това, че подрастващите нямат мотивация. Аз ги разбирам. Това идва и от липсата на финансиране също така. Не, че нямаме професионалисти, които да разбират тук, но понякога имам чувството, че и методиките ни са малко по-стари. Има някои митове и легенди как трябва да се тренира, за да сме подготвени по-добре физически. Щангите са строго забранени, което аз не го разбирам. Според мен децата трябва да се хващат от малки, да им се направи организирано програма как да се надгражда, да се следи процесът. Така и те ще виждат този прогрес, ще имат желание и мотивация и така в един момент ще настъпи тази промяна, като все повече и повече деца ще искат да се развиват в тази сфера и ще има резултат.

- Каза, че не следиш толкова българския баскетбол, но успя ли да гледаш мачовете на женския национален отбор срещу Унгария и Финландия? Тимът има нов облик, записа първа победа от години, може ли това да е някакъв лъч надежда на фона на всичко?

- Видях за победата, много ме зарадва, но не успях да гледам мачовете. Тази победа вдъхва някаква надежда, но много пъти се е случвало да побеждаваме големи отбори, всички са много радостни и щастливи, но след това всичко отново се връща в начална фаза. Не разбирам защо продължава да се получава така от време на време да имаме някакъв хубав момент, но масово като теглим чертата, всичко продължава да стои на същото ниво.

- И все пак смяташ ли, че целта за класиране н Европейско първенство е реално постижима – по всяка вероятност не на това, защото вече е много трудно, но на следващото?

- Да. Миналия месец работих с Таня Гатева и виждам, че нейните виждания за играта са много добри, подготовката на нашите националки също. Надявам се да се съберат, да има някаква нормална организация и план, който да се следва. Ако това стане, мисля, че е напълно постижимо.

- Макар в момента да си се откъснала от баскетбола, какъв съвет все пак би дала на подрастващите, които тепърва започват да се занимават с този спорт?

- Пожелавам на младите таланти просто да не спират да работят за това, което искат, да гребат с големи шепи от живота и най-вече да не ги е страх да мечтаят, дори да им се струва, че мечтите им са нереалистични. Мечтите се сбъдват. Ако трябва, ще намерят начин. За съжаление може да не е тук, но ако баскетболът е тяхната мечта, има начини.