Спомен за Калинка Симанова

Отборът на България 1956. Отляво на дясно: прави – Таня Тодорова, Весела Илова, Ерма Попова, Дора Василева, Вела Пенчева, Дора Дамянова, Дора Смедовска; клекнали – Калинка Симанова, Радка Савова, Ваня Войнова, Кръстина Гьошева, Елена Господинова

20-05-2020 14:02 | BGbasket.com

Из Алманах на българския баскетбол

Възприемахме победата си като победа на страната ни, не само на отбора ни. И моля никой да не мисли, че това са само думи, че се изкарваме големи патриотки. Наистина бяхме закърмени и възпитани с патриотизъм. Безкрайно съм горда, че ние бяхме от първите български спортисти, които принудиха Европа да се позагледа в балканската Пепеляшка. И да я поздрави. Това е най-големият ми успех.

Не е необходимо човек да се рови много в старите вестници – още от първите страници ще погледне тя. Хубавелка, все засмяна, не извърта очи, когато говори с някого. Симанова, Калинка сред приятелките си, прославила се с момчешкото име Киро. Който я помни от игрището, значи е научил поне десет от главните букви в азбуката на големия ни женски баскетбол. Нейната преданост определяше поведението ѝ като спортистка, после като треньорка, а и във всички нейни житейски връзки. Никъде и никога тя не пристъпва наполовина – или изцяло, или я няма. Тя е силата, енергията, душата на своето баскетболно време, тя носи примера, характера, самочувствието на всеки отбор, в който се е състезавала. По-точно горяла е в играта, запалвала е другите, била е като орлица за по-младите. Но само за по-сърцатите. Просто човек, който знае онова време, не може да си представи, как би полетяло нагоре към славата най-незабравимото поколение български баскетболистки, ако тя не е летяла пред ятото. Тя, чаровницата Калинка Симанова.

Прекрасна във всичко, създала семейство с капитана на мъжкия национален отбор Косьо Тотев, взаимно достойни един за друг, защото той е боляринът-благородник, изтънченият интелектуалец, певец и музикант, всестранен и класен спортист, световно известен архитект. Просто човек чудо. И до него Калинка Симанова. До тях две чудесни дъщери. – И сега, много години, откакто съм престанала да играя, баскетболът ми отпуска по малко радост във възрастта, когато радостите доста намаляват... Отивам с Косьо в ЦУМ да ми купи пуловер. Харесах си един бял, който друга жена пробваше, а мъжът ѝ я изчакваше. Чакаме и ние. Той се загледа в мен и ме запита: Нали вие сте Симанова? Не, не се познаваме, но на времето ходех по състезания, зная ви, радвам се да ви срещна... Друг път, тъкмо се бях напазарувала от „Плод зеленчук“, възрастен човек ме спира. Вие бяхте волейболистка, нали? Подсказвам му – преди всичко баскетболистка. О-о-о, развика се той – Киро! Че това е Киро, бе... И започна да разказва на продавача каква е била Киро на времето. Стана ми неудобно, само повтарях благодаря, благодаря, и побързах да се отдалеча. Кой каквото ще да казва, драго ми е, че още съм в паметта на някои хора от моето поколение. Извинявам се на много по-младите и да не се подсмиват. Голямо чудо, нищо работа. – Всичко около теб изглежда толкова експлозивно, а наред с това и толкова пълноценно, толкова подредено, толкова правилно. Блъскат се спомени, прекрасни емоции. Хайде да ги подредим, да започнем с началото. Как се случи? – О, това е най-сладкото време. Брат ми беше футболист, атлет, баскетболист. Връщаше се редовно с одрани колене, аз ги превързвах, но той нищо не споделяше. Останах като гръмната, когато видях снимката му в един вестник. Ако знаете какво означаваше това за мен. Да видя Симана във вестника. Разбира се, той беше Бог! Не съм сигурна защо момичетата от махалата решиха да направят и женски баскетболен отбор... Заради някаква спартакиада струва ми се. Всеки от момчетата обещал да заведе на игрището своя близка за дамския екип. Брат ми заведе мен. Дама от пети клас, представяте ли си... Съгласих се след кратък разговор. – Искаш ли да играеш с нас? – Какво да играя? – Баскетбол, аз ще те науча. – Ще ме пишат ли във вестника като тебе? – Разбира се, веднага ще те пишат. – Идвам! От първите, с каито се срещнах на игрището, съм запомнила сестрите Димитрови, сестрите Сариеви, Димка Арнаудова, Олга Амброзиева. Имаше и едно много красиво момиче, но не си спомням името му. Викахме му Коконката... От момчетата помня Борислав Стойчев, Франц Худоновски, Васко Танчев, Стоян Стоянов. Отначало аз и Оля, като най-малки, само се мотаехме по игрището. Дори топка не ни дадоха веднага. Учехме „крачката“, но късата крачка, като шутирахме с камъчета в коша. После си ушихме парцалена топка и бяхме много горди с нея. Стигнах и до първия си официален мач. Беше с отбора на фабрика „Фортуна“. Имах хубава бяла пола, която разпорих и дадох на Лили Димитрова да ми ушие шорти. Затова ядох голям пердах от баща ми. Нямах гуменки и играх с терлици от кече, които се скъсаха, захвърлих ги и завърших мача боса. Ходилата ми – в пришки. Бихме „Фортуна“ с малко, но те ни подариха фланелки на жълти и червени райета и с истински номера. Това беше първият ни официален екип. – Как изглеждаше играта ви? – Точно не мога да кажа, но горе-долу – тичаш, тичаш и стреляш. Я дадеш два-три паса, я не. Нямаше още три секунди и трийсет секунди. Двоен дрибъл обаче имаше. Играехме в две линии. Задна- та изнасяше топката, а предната стреляше. Аз бях център-разпределител и свързвах задната линия с предната. Водеха ме с височина 160 см, но Бинка, която беше 160 см, все ми повтаряше: „Ти си 159 см. Не се изкарвай по-висока, не се приравнявай с мене!“. Такъв центърразпределител бях. Но аз знаех, че играта се определя не само от правила, а и от душата, която влагаш в нея. Нашият баскетбол тогава беше пълен с душа. Първата година в гимназията аз се проявих... с девет двойки в бележника. Директорката посъветвала баща ми да не ме бие, а да ме прехвърли в друго училище. Той наистина не ме би, но и не ме премести, защото му обещах, че ще поправя двойките. Постави условие обаче – ако получа и една оценка по-ниска от петица, ще ми забрани да играя. Аз да не играя!? Не можех и да си го помисля. Затворих се в кухнята и денонощно зубрене. Трийсет урока по френски език научих наизуст със запетайките. Баща ми, който беше малко деспот, ме съжали. Носи ми храна, но аз обръщам глава – чакай по-после. Хапка по хапка ми тикаше в устата. Когато ме изпитаха, по математика получих петица, но по всичко останало – шестици. Директорката обиколи с мен класните стаи и ме показваше като чудо: „Ето момичето, което беше двойкаджийка и което за 25 дни стана отлична ученичка!“ И аз хванах няколко поколения в нашия спорт. Но не мога да кажа всяко от тях с какво е променило играта. Видимо тя стана по-бърза, появиха се заслоните и заучените комбинации – първо между дваматрима съотборници, после между цялата петорка. Разнообрази се и защитата – зона, лична, преса. Състезателките вече бяха по-високи.

Играта на две линии изчезна и все повече се стремяхме да подаваме на високите нападателки. Стрелбата с една ръка и стрелбата в движение надделяха над позиционната стрелба и шутирането с две ръце. Но ми се струва, че понамаля оня пръв, чист порив. – А условията за тренировка? – Като се започне от улицата и се стигне до зала „Сливница“. Залата се появи късно, но нали я дочаках. Щастлива бях. Най-много съм тренирала на махленски игрища в квартал Лозенец. И на „Юнак“, и на „Локомотив“. Накрая на новата площадка до пресечката на „Иван Вазов“ и „Раковски“, както и на ДОО-то – там, където сега е хотел „Рила“. Най-мило ми е първото игрище, където ме заведе Симана – зад техникума „Христо Ботев“. Отначало там имаше само един баскет, после когато буря съборила диреците на съседна площадка, нашите момчета откраднаха един оттам и вече си правехме истински мачове по двойки, по тройки, по четворки, а от шест часа след обед започваше отборната тренировка. – Кое беше важното в тренировките? – Веселин Темков! Дълбок поклон пред всички, които са ме учили, но той беше най-великият. Той всъщност е основателят на оня отбор, който в апогея си стигна европейски върхове, стана световна сила. Той се залови така с физическата ни подготовка, че според мен, на европейското първенство в Москва ние бяхме по-издръжливи от рускините. Наложи високите баскетболистки, удвои и утрои взискателността към борбата под кошовете. Фанатик в баскетбола, любвеобвилен. И находчив. С никой не мога да го сравня в това отношение. Много знаеше, много можеше, много ни даваше. За някои неща отиваше до крайности, но само воден от желанието да сме „най“. Който не е тренирал при Веселин Темков, той не знае какво е да няма скучен ден в подготовката. Направи ни колектив, научи ни да се критикуваме, да бъдем честни в отношенията помежду си. Не признаваше студ, сняг, дъжд. Една зима грип натръшка половината от отбора ни по леглата, няма как да вържем свястна тренировка. „Ставайте! Всички, всички! И болните! Сега ще ви излекувам!“ И на заведе в зала „Сливница“. Там – нито баня, нито отопление. Запарил беше един голям чайник с липов чай. Позагряхме се с него, че като ни погна, езиците ни провиснаха. Накрая извади термометър и чудо – нито една нямаше висока температура. Играли сме и на сняг. Без ръкавици, по гуменки. Заканвала съм се – не дай Боже, един ден да не мога да родя, ще го убия. Две деца родих, да са ми живи и здрави. Пораснаха, изучиха се, баба станах. Това е Темкиша. Втълпяваше ни, че когато имаме определена цел, не е страшен и много силният противник, не е скучно и срещу най-слабия. Непрекъснато измисляше високи цели. Често играехме с момчета. За да не се обезсърчаваме, започвахме с 12-15 точки аванс за нас. През почивката Темков ни съобщаваше, че ни водят с пет точки, за да има какво да гоним. Ако противникът беше по-силен, не трябваше да ни победи с повече от десет точки. Срещу по-слаби отбори имаше различни контролни условия – ние да вкараме над еди колко, да допуснем в своя кош под еди колко... – Как пазиш в съзнанието си найголемия твой успех? – Първото ни място на Балканско-средиземноморските игри в София през 1948 година. Победихме унгарките, победихме чехкините. Колодрумът – там бяха състезанията, не ечеше, ами трещеше. Публиката пощуря. Хората ни прегръщаха, целуваха ни, подхвърляха ни във въздуха. Съвсем не преувеличавам. Не съм играла на олимпиада и на световно първенство, нямам право да сравнявам, но не вярвам да сме се радвали по-малко от нашите баскетболистки, когато станаха олимпийски вицешампионки в Москва. Дотогава живеехме с чувство за малоценност. Така е изживявала и публиката ни. Дори не можехме да проумнеем, че сме по-добри от чехкини и унгарки. Възприемахме победата си като победа на страната ни, не само на отбора ни. И моля никой да не мисли, че това са само думи, че се изкарваме големи патриотки. Наистина бяхме закърмени и възпитани с патриотизъм. Болеше ни като гледахме прочутия шеф на международната федерация Уилям Джонс да се ръкува с всяка от чехкините поотделно, да им целува ръка, а нас ни подминаваше. След години дойде време и на нас да се кланят. Лично аз съм безкрайно горда, че ние бяхме от първите български спортисти, които принудиха Европа да се позагледа в балканската Пепеляшка. И да я поздрави. Това е най-големият ми успех.

ИСТОРИЯТА НА ЛИЧНОСТИТЕ

КАЛИНКА СИМАНОВА Родена на 21 юни 1926 г. в Нова Загора. Пост: гард/крило. Състезателна кариера „Раковски“ (София): 1942-46; „Локомотив“ (София): 1946-1959. Шампионка на България: 1945, 1946, 1948, 1949, 1950, 1951, 1952; вицешампионка: 1953, 1956, 1957, 1958, 1959; бронзова медалистка: 1955. Носителка на купата на България: 1951. Играла в първия международен мач на български баскетболистки – през 1943 г. в Будапеща Играла в националния отбор от 1942 до 1956 г., 12 години негов капитан. Участие на европейски първенства: 1952 (4-о място), 1956 (4-о място). Участвала в отбора-победител в първото значимо състезание за българския женски баскетбол – Балканско-средноевропейските игри в София през 1948 г. Заслужил майстор на спорта. Образование – висше.

Харесайте BGbasket.com във Facebook