.jpg "Берое")
(1).jpg "Левски")
.jpg "Миньор 2015")
.jpg "Черно море Тича")
.jpg "Черноморец")
.jpg "Ямбол")
Финали по български
29-05-2007 12:34
Въпреки очевидния напредък финалните серии при мъжете и жените доказаха, че България е все още страна на баскетболните парадокси.
В последните години страната ни очевидно страда от пълна липса на система за подготовка на млади играчи, а повечето ни звезди успяват да се измъкнат от зоната на посредствеността не благодарение на треньорската работа, а въпреки нея. Независимо от това нивото на шампионата при мъжете се вдига, но не заради българските попълнения, а заради по-големите бюджети, които дават възможност за купуване на прилични и евтини чужденци. Младите таланти обикновено стоят здраво закотвени по пейките, докато връстниците им из Европа се развиват и масово кандидатстват за драфта в Ен Би Ей. И нашите хора започват да излизат навън, макар и с доста епизодични успехи, но много по-често се случва таланти като Ники Върбанов и Чавдар Костов да губят инерцията си и накрая да се стигне до до болка познатото – ей, този колко голям можеше да стане. Тези думи чувахме за Марто Кузов, Краси Шуранов, Любо Амиорков, Ники Даков, Боби Хаджирусев и още десетки и десетки играчи, които си останаха за локална консумация, както и целия ни баскет в последните години. Ако потърсим причините – ще можем да си пишем години наред на тази тема в новата и изключително добра версия на Бulgarianbasket.com, но моята цел в момента е просто да Ви дам поводи да отваряте по-често сайта и да си говорим за истинските неща в баскетбола ни. Затова и започнах с парадоксите – просто те са около нас всяка една минута, а завършилите финали са неделима част от тях.
Най-големият майтап е, че във времената, когато центровете са най-скъпите играчи и са неделима част от всяка треньорска ротация, видяхме две финални серии, в които единственият играч, който би могъл да бъде наречен типична петица беше мекият, като току-що нагрято от слънцето масло, Тревър Харви.
Лукойл-Академик станаха шампиони без дори за секунда да пуснат на терена Мате Скелин и страдащия от треньорска контузия Бойко Младенов, същото се случи и в женската серия, където единствено Радостина Славова би могла да бъде наречена център, въпреки че би се чувствала значително по-добре на четворката. Това е наистина странно за страна, която е дала на света бай Илия Мирчев, Виктор Радев, Насо Голомеев и Георги Глушков, Ваня Войнова, Ница Борисова, Пенка Стоянова и Мадлена Станева...
Странно е, но е факт, а освен това и много сериозен проблем, защото в последните години в баскетбола ни се намира качество предимно на позициите две и три и никой така и не успява да произведе не само истински плеймейкър, но и център, който да бъде доминираща сила и лидер на отбора си. Дано не бъде пропилян Ники Върбанов, защото тенденцията и при него напоследък съвсем не е към покачване, въпреки силните дъждове.
Знам, че е много по-готино да пишеш хвалебствени статии – тогава всички те харесват, но реалността е съвсем друга и затова предпочитам да чуя реплики от рода на: тоя Кедъра се прави на голям разбирач, вместо да виждам само доволни усмивки, просто желанията и амбициите на всички, които обичаме баскетбола, са много по-големи от реалните ни възможности и трябва да си го признаем, за да вървим напред...
В последните години страната ни очевидно страда от пълна липса на система за подготовка на млади играчи, а повечето ни звезди успяват да се измъкнат от зоната на посредствеността не благодарение на треньорската работа, а въпреки нея. Независимо от това нивото на шампионата при мъжете се вдига, но не заради българските попълнения, а заради по-големите бюджети, които дават възможност за купуване на прилични и евтини чужденци. Младите таланти обикновено стоят здраво закотвени по пейките, докато връстниците им из Европа се развиват и масово кандидатстват за драфта в Ен Би Ей. И нашите хора започват да излизат навън, макар и с доста епизодични успехи, но много по-често се случва таланти като Ники Върбанов и Чавдар Костов да губят инерцията си и накрая да се стигне до до болка познатото – ей, този колко голям можеше да стане. Тези думи чувахме за Марто Кузов, Краси Шуранов, Любо Амиорков, Ники Даков, Боби Хаджирусев и още десетки и десетки играчи, които си останаха за локална консумация, както и целия ни баскет в последните години. Ако потърсим причините – ще можем да си пишем години наред на тази тема в новата и изключително добра версия на Бulgarianbasket.com, но моята цел в момента е просто да Ви дам поводи да отваряте по-често сайта и да си говорим за истинските неща в баскетбола ни. Затова и започнах с парадоксите – просто те са около нас всяка една минута, а завършилите финали са неделима част от тях.
Най-големият майтап е, че във времената, когато центровете са най-скъпите играчи и са неделима част от всяка треньорска ротация, видяхме две финални серии, в които единственият играч, който би могъл да бъде наречен типична петица беше мекият, като току-що нагрято от слънцето масло, Тревър Харви.
Лукойл-Академик станаха шампиони без дори за секунда да пуснат на терена Мате Скелин и страдащия от треньорска контузия Бойко Младенов, същото се случи и в женската серия, където единствено Радостина Славова би могла да бъде наречена център, въпреки че би се чувствала значително по-добре на четворката. Това е наистина странно за страна, която е дала на света бай Илия Мирчев, Виктор Радев, Насо Голомеев и Георги Глушков, Ваня Войнова, Ница Борисова, Пенка Стоянова и Мадлена Станева...
Странно е, но е факт, а освен това и много сериозен проблем, защото в последните години в баскетбола ни се намира качество предимно на позициите две и три и никой така и не успява да произведе не само истински плеймейкър, но и център, който да бъде доминираща сила и лидер на отбора си. Дано не бъде пропилян Ники Върбанов, защото тенденцията и при него напоследък съвсем не е към покачване, въпреки силните дъждове.
Знам, че е много по-готино да пишеш хвалебствени статии – тогава всички те харесват, но реалността е съвсем друга и затова предпочитам да чуя реплики от рода на: тоя Кедъра се прави на голям разбирач, вместо да виждам само доволни усмивки, просто желанията и амбициите на всички, които обичаме баскетбола, са много по-големи от реалните ни възможности и трябва да си го признаем, за да вървим напред...
Коментари
.jpg)
