Баскетболна приемственост: семейство Бозови (първа част)

Приемствеността е една от надеждите на българския спорт да върви напред и нагоре. Ако волейболът си има семейство Николови, то баскетболът също има своите примери. BGbasket.com започва една поредица за тези семейства от Играта с оранжевата топка. 

В близкото минало Йордан Бозов и Теодора Петрова, сега Бозова, бяха еталон по терените в България.

Данчо бе един от най-обичаните и уважавани играчи, който след дълга кариера се оттегли от игра, но остана в залата като директор и треньор в Рилски спортист. Преди това Бозов бе един сред най-талантливите играчи на своето поколение, който с много труд, постоянство, отдаденост и любов си извоюва място сред Десетте Най-добри играчи на десетилетието 2010-2019.

Не по-назад в успехите и признанията остана Теодора Петрова. С отдадеността си тя си проправи пътя до Баскетболистка номер 1 на България, Идеалната десетка със спечелени титли с екипите на Славия и ЦСКА.

Преди години двамата бяха пример на терена за отдаденост и трудолюбие. Пример, от който днес най-вече черпят децата им.  Катрина и Кристина уверено тръгват по пътя на родителите си.

Само преди няколко месеца Криси последва кака си и родителите си и облече екипа на България за мачовете в турнира от програмата за Развитие на YDF в Косово, и макар да бе по-малка от повечето участнички в турнира остави отлични впечатления с представянето си.

Каката Катрин вече от години знае каква е отговорността да носи екипа на България. И нейният път започна от формациите по програмата YDF, където неизменно участваше.

Още през 2024 г. тя загатна, че има бъдеще, като макар и с година по-малка, стана най-добър подавач на Европейското първенство в Дивизия Б в Коня. Година по-късно Кати вече във възрастта си бе основна движеща сила за успеха на националките ни до 16 години, които завършиха втори на Европейското в Истанбул и се класираха в Дивизия А. Бозова отново финишира на върха по асистенции, като раздели първото място с Ефтимия Фустери от Гърция. Гардът приключи с по 6.6 завършващи подавания за 7 мача. Тя добави на сметката си по 11.7 точки и 5.1 борби.  Вече втори сезон Кати се подвизава във Франция, където играе и учи в академията на Шарлевий.

В навечерието на едни от най-семейните празници успяхме да се срещнем с всички членове на едно от най-баскетболните семейства в България в момент, когато всички пак са заедно. Само дни след прибирането си Кати пак е в залата, но се събраха за този разговор. Говорихме, разбира се, за баскетбол, но и за мечти, пример, отговорност, уроци и продължаване на делото.

Представяме ви семейство Йордан, Теодора, Катрина и Кристина Бозови.

Как се чувствате?

Теодора: Добре, щом сме заедно сме добре.

Кати, как е в България?

Катрина: Много е добре. Щастлива съм. Покрай нашите, покрай приятели.  Липсва ми да съм покрай тях. Имам нужда така веднъж на два месеца да се събираме, да се видя с тях и да презаредя.

Е, какво ти липсва, на втория ден те пратиха в залата (смях)?

Катрина: Това е животът. Винаги е било така при нас.

Криси, след мачовете в Косово станахте семейство, в което всички сте обичали екипа на България. Какво е усещането да носиш екипа на страната си?

Кристина: Аз се чувствам страхотно. Израснала съм в такова семейство, което е минало през националния отбор. Супер е усещането. Беше много хубаво.

Кати, ти вече записа и успехи с екипа на България, класиране за Дивизия А, индивидуални награди. Какво е усещането?

Катрина: Друго си е да представяш страната си. По-различно е, въодушевен си, радваш се. Супер е, че има толкова много хора зад теб и ти помагат и те подкрепят.

До колко ви пречи, или ви помага това, че сте деца на такива баскетболисти? Как ви се отразява?

Катрина: Аз лично мисля, че повече ни помага. Има и моменти, в които се караме. Но като цяло – те ни дават най-доброто. Най-полезното за нас. И се опитват да ни учат по  най-добрия начин. Може би дори по начин, по който те не са били учени. Опитват се да ни направят дори по-добра версия на себе си.

Кристина: Не усещам засега никаква тежест. Те искат винаги да ни помагат, да направят най-доброто за нас. Много голяма подкрепа получаваме от тях.

В какво се изразява тази подкрепа?

Кристина: Във всичко. На терена, навсякъде.

Коя от двете ви е по-добра?

Кристина: Аз!

Катрин: Ще си замълча. Да не й развалям настроението.

(смеят се всички)

Йордан: Все още не са стигнали до момента да излязат една срещу друга. Така че не се знае.

Не играете ли една срещу друга?

Катрин: Твърде е нечестно още.

Йордан: Все още не.

Теди беше националка, беше избрана и за най-добра в България, и в Идеалния отбор на нейното време. Кой е урокът, който научихте от нея?

Катрин: Никога да не се отказваме от това, което правим. Като цяло мога да кажа, че тя ме научи да давам максимума от себе си. Каквото и да става – да давам максимума и да продължавам. Пък всичко останало ще се получи и ще бъде възнаградено.

А от Данчо какво научихте?

Кристина: От тати научавам, че всичко е възможно и в баскетбола няма късмет.

Катрин: Да, от него научаваме, че всичко е hard work. И колкото даваш, толкова и ще получаваш. Той много цени наистина здравата работа.

Какво знаете за техните кариери?

Катрин: Аз за неговата мога да кажа. От това, което съм гледала знам, че той беше много харесван като цяло. Много подкрепян. И едно нещо съм запомнила: винаги си вкарваше наказателните удари. Данчо Бозов не пропускаше наказателен удар. Каквото и да стане.

Йордан: А, случвало се е. Имало и такива случаи.

Катрин: За мама съм чувала, че тя е играла през каквато и болка да има. През всеки и всичко се е напъвала да играе и нищо не е можело да я спре. Минавали са през всичко – операции, проблеми и контузии, но винаги са продължавали.

Кристина: Аз знам, че винаги много са подкрепяли другите. Каквато и грешка да направят, те не им се сърдят. Това и аз започвам да го научавам. И винаги са гледали, а и сега гледат, да са винаги максимално позитивни на терена.

А пускате ли им ваши мачове? Теди, особено ти, че не са те гледали?

Теодора: Нямам много материал, наистина. Пускала съм има откъси някакви. Изглежда им доста странно, защото не са ме виждали в такава светлина. Гледат учудено.

Момичета, как се справяте с училище и баскетбол? Особено Кати във Франция?

Катрина: Тежко е, но мисля, че това ми помага и ме изгражда. Помага ми да стана много самостоятелна, да се справям с нещата сама, а и на терена, разбира се. Прави ме по-сигурна. С училището също съм добре. Мога да кажа, че във Франция даже повече се старая – и с уроци, и с всичко. Важното за мен е да не загърбвам и ученето, да дам максимума и в двете, не само в баскетбола.

 Кристина: Мама и тате винаги ми казват, че училището е преди баскетбола. Но аз не мисля така. Засега съм добре в училище, но винаги след училище има допълнителни тренировки.

Теодора: Пропускат се последните часове, за да се отиде на допълнителна тренировка, на индивидуална. Винаги си намира начин – договаря се с учители, да не се пишат отсъствия.

Какви са ви амбициите? Докъде искате да стигнете в баскетбола?

Кристина: Искам да стигна до WNBA.

Катрина: Моята цел е да стана възможно най добра. Всъщност, моята цел е да стана най-добрата баскетболистка в света. Искам да съм тази, от която всички гледат и се учат. Искам да съм мечтата на всички.

Кристина: Обаче аз – пред теб.

Имате ли баскетболни идоли?

Кристина: Стеф Къри!

Катрина: Моят е Пейдж Бекърс. Много я харесвам и я гледам постоянно.

Кати, разкажи повече за Франция.

Катрина: Франция е много голяма стъпка. Огромна промяна в моя живот. В началото беше много трудно. Най-трудният период в живота ми до сега. Без нашите, без близки приятели, без хора до теб, буквално. Нов език, нов стил на игра, нови хора, с които се запознаваш. Всичко беше много трудно. Не се отказах и впоследствие нещата се наредиха. В момента се чувствам много добре, много спокойна. Както казах, станала съм много по-самостоятелна и човек, който може да се оправя сам. Това много ми помага на терена, мисля, че и в живота много ще ми помогне.

Баскетболно усещаш ли вече ефекта на една друга школа, може би и цяла философия?

Катрина: Да, голяма е разликата. Със сигурност вече се чувствам по-добре във Франция.

Какво най-много ти липсва?

Катрина: Семейството ми. Баскетболът си го играя, с приятелки се чувам. Но присъствието на нашите ми липсва най-много.

Данчо, Теди, горди родители, как се чувствате с тези момичета до вас? Едното вече явно съвсем е поело по своя път и житейски, и баскетболно…

Теодора: Горди родители сме, да. Не искам да прозвучи нескромно, но наистина се гордея с тях. Винаги съм си мислела, че съм много строг родител, още откакто ги отглеждахме като малки. Мислех си дали не съм била прекалено строга и взискателна. Обаче може би с годините, като виждаш резултатите, като виждаш как тръгват по пътя си и успяват да се справят с разни неща. Тогава притесненията изчезват. Свикваш с тях и започваш да се гордееш със стъпчиците, които правят всеки ден, самички. Аз лично много се гордея с децата си. Какви ще станат занапред…Не знам. Децата имат някакви мечти и цели и това е страхотно за мен. Но по начина, по който вървят, аз съм сигурна, че те ще успеят като хора в живота и ще намерят как да бъдат истински щастливи от това, което правят.

Йордан: Аз лично на Катрин съм й казвал. Аз също имах един такъв период, но в Америка, но на много по-голяма възраст, естествено. Но й казах, че се гордея с нея, защото познавайки себе си, на нейните години аз не бих отишъл, сам. Аз не бих могъл да го направя. Но мисля, че сме обяснили и на двете, че това е правилният път. Особено ако искат да се занимават с баскетбол. И й казах, че се гордея с нея заради това, че е предприела тази тежка стъпка, която аз лично не бих направил. Надявам се един ден и Криси да стигне до това ментално развитие и да е готова на такава стъпка и да я направи.

Преди няколко дни си мислех друго. Мислех си, че това е някакъв естествен процес и път, който те поемат. Като че ли не са имали избор. Ние сме хора, които прекарват цялото си време в залите и те от мънички са с нас по залите. Нормално е да поемат по този път . Къде ще ги отведе този път и до къде ще стигнат си зависи единствено от тях.  Но си мислех, че поне това начало е било предначертано за тях. Няма как да не се случи. Не е била някаква наша самоцел: „Вие сега трябва да започнете да тренирате баскетбол. Вече си на 8 години и трябва да хващаш топката.“ Не! Просто се случи нещо неизбежно според мен. Но те харесват това, което правят, поне засега. И това ни прави много щастливи.

Криси, ти учиш ли френски вече?

Кристина: Знам само няколко думички, но не наблягам на него.

Очаквайте и втората част от интервюто ни със семейство Бозови.