От улиците на Монреал до титлата и милионите в НБА – историята на Крис Буше

Едва ли мнозина от вас знаят кой е Крис Буше. Може би само най-запалените фенове на НБА  ще се сетят от раз за името му.

За последно – през август 2025 г. е подписал договор с Бостън за 3.3 милиона долара. 32 годишен, с 2.5 точки и 1.7 борби средно на мач този сезон. Не звучи зле.

Преди това – шампион с Торонто, с договор за 35.25 милиона долара за три години. Ама никак не е зле. Особено като се запознаете повече с историята му.

Занимавам ви с него, след като попаднах на една негова история в онлайн платформата theplayerstribune.com по повод деня на психичното здраве.

На 5 заедно с майка си пристига в Монреал от Санта Лусия. На 16 е без дом, принуден да спи в градския транспорт. Два часа подарени, за стопляне в канадския стид. „Това бяха два пълни часа, в които да почувстваш пръстите си. Два часа, в които не трепериш до степен да си прехапеш езика“, разказва Крис. Два часа топлина срещу 2.75 долара.

„Понякога бях толкова уморен, че заспивах с отворена уста. Ако не заспивах, си фантазирах – семейството ми цялото заедно отново, печалба от тотото, вкарвам няколко тройки поред. Всичко, което ми хрумнеше. А после идваше депото. Звукът от изпускането на спирачките беше като аларма. Свличах се от автобуса и се довличах до спирката. Сядах на някоя пейка за 30 минути, докато шофьорите почиваха,  а после се качвах обратно. Плащах си 2,75 долара и след два часа и половина бях обратно там, откъдето бях тръгнал. И бях „убил“ 4 часа и половина от нощта. Ако имах късмета да имам още 5,5 долара, повтарях цялото това. Така една нощ сън ми излизаше 11 долара. Безкрайно, нощ след нощ. Един и същ маршрут, едни и същи шофьори, едно и също хлапе, свило якето си за възглавница. Нощ след нощ.“

Буше пристигнал в Канада с майка си и признава, че не знае причината за това. Баща му вече живеел в страната с по-малкия му брат. Събрали се за кратко, но бързо се изнесли по неизвестни причини. „Просто един ден живеехме на остров, в планините, а на другия – в големия град в Канада. И беше смразяващо студено.“

Първоначално животът бил прекрасен. Крис и брат му, само с една година по-малък, били неразделни. Наслаждавали се на живота в голяма къща, карали кънки на лед, строели снежни замъци и се радвали на истински бели семейни коледи. Но всичко се променило, когато навършил 7. Родителите му се карали. Много. Накрая, след една Коледа решили да продадат дома си. Така майка му, с вече три деца, се преместила в едностаен апартамент в северен Монреал. Последвала позната история – майката работела почти денонощно, а Крис се грижел за по-малките. Тежка задача за един 9-10-годишен хлапак, който иска да тича наоколо и да се забавлява, а вместо това трябва да избира каква бърза вечеря ще сложи на масата.

„Не живеехме на най-сигурното място на света. Постоянно се чуваха сирени, стрелба. Много от познатите ни изчезваха внезапно. Затова не ни позволявахме да се отдалечаваме от дома си, когато мама беше на работа. Седяхме си вътре и играехме на разни игри. Но аз растях и беше нормално да искам да съм повече навън. А там наистина се случваше всичко, за което майка ми ме предупреждаваше. Имаше наркотици навсякъде, постоянно насилие между групите. И макар да не бях част от банда, живеех в частта, където се подвизаваше едната. Така че, и да исках, и да не исках, бях част от това.“

Буше разказва един случай, в който по време на баскетболен мач в един парк попада в престрелка като от холивудски филм. „Приличаше на заря, но си беше престрелка. Хората наоколо се разбягаха във всички посоки крещейки. Не се панирах. Дори не се уплаших. Не избягах като пиле. Просто защото бях живял в това. Бях свикнал. Случваше се около мен всеки ден. Тогава разбрах – повече не можех да живея с майка си.“

Той напуска дома си на 16, тъй като не се разбира с новия приятел на майка си. Освен това отпада от училище, докато се опитва да заработи някакви пари за семейството  си. Мие чинии и се захваща с всичко, което му попадне. А в останалото време играе баскетбол.

„Една вечер поговорихме с мама и стигнахме до извода, че трябва да се махна. Този разговор ме изведе до психично състояние, в което не бях изпадал. Чувствах се все едно животът е изтекъл от тялото ми изведнъж. Никога не се бях чувствал толкова зле. Исках да защитя всички около себе си, а се чувствах изоставен“, спомня си Крис. Така станал бездомник. Трябвало да прекарва нощите при баща си и леля си, но планът не сработил.

След развода на родителите Крис, брат му и сестра му трябвало да прекарват по два уикенда на месец с баща си. Но това се оказало в тежест на родителя и той вссе повече скъсявал престоя на децата си с него. Когато Крис напуснал майка си, баща му започнал да я заплашва със Службата за защита на детето и да я изнудва за пари. След това баща му поискал и от него да му плаща наем, да си плаща режийни и т.н. А накрая просто го изгонил. Напрежението в къщата на леля му от присъствието му го прогонва и от там.

„Седях навън сам и се чудех: „Как стигнах до тук?“ Понякога нямах пари дори за автобуса, затова импровизирах. Или просто ходех. Наистина ходех много.  Не беше някакво упражнение, не беше забавно. Просто убивах времето. И се топлех. Сам, в тъмнината, в студа. Скитах, за да не заспя някъде навън. Понякога се скатавах в някой денонощен McDonald’s, докато ме изритат. И се връщах на студа. И ходех. Нямах друг избор.“

Понякога играел игри със себе си. Състезавал се сам с времето, правел спринтове, скачал, удрял уличните знаци. И така прекосявал целия град. Но стигал…никъде.

„Цялото това ходене ми помогна и подобри моето кардио. Имах енергия. Можех да летя. Но най-важното, което научих в цялото това движение с топка, беше, че започнах да забивам в коша. До преди това просто пропилявах ръста си. Напразно бях висок. Бях 203 см, а не можех да забивам. С години опитвах различни упражнения и техники, но не ставаше. И в един момент спрях. Започнах да се ядосвам. И вместо това, започнах да стрелям тройки. Играех с едни филипинци, които ме научиха да стрелям. Беше рутина, всеки вторник, сряда и петък се срещахме на игрището. Започнах да стрелям много бързо. Но…не можех да забивам.“

За него забивката е като подарък от боговете. Изведнъж, все едно свише някой му казва: „Не стреляй. Тръгни към коша и забий!“ И Крис го прави. Чувството е все едно се е превърнал внезапно в супергерой. И от тогава не спира, веднъж, трети път. Невъзможното се превръща в нещо лесно. Вече никой не може да го спре да забие през ръцете на всеки съперник.

„Имайте предвид това: бях изпаднал от училище. А тези мачове, които играех навън, на асфалтови игрища. И не забивах пред погледа на скаутите през гимназисти. Забивах през възрастни типове. Не мислех за професионален баскетбол, камо ли за НБА.“

Но за щастие… Мълвата за забивките му се понася. Намират го треньори от Алма Академи и го канят в отбора си в Американския атлетически съюз. Не след дълго се налага да пътува по пет часа, за да учи и да играе в подготвително училище. Всички в Алма го подкрепят. Вече не се притеснява къде ще спи. Фокусира се върху баскетболното си развитие. Няма академичен успех, за да го вземат в някой университет в Първа Дивизия – пропуснатите години в училище си казват думата. Но изкарва година в Джуниър Колидж в Ню Мексико, а след това в Уайоминг. Получава признание Играч на годината в колежанския шампионат.

Нещата се развиват бързо. И един ден…

„Вече не мръзнех на улицата. Всички автобуси, в които се качвах, ме караха в залата. Не ядях полуготови супи на всяко хранене. И хората идваха, за да ме гледат.“

На 15 май 2015 година го привличат в университета на Орегон. Мачовете му се излъчват по телевизията. Всички в кампуса го познават. Живее като в сюрреалистичен сън. Играе все по-добре, раздава се в защита, среща съперници, които ще бъдат популярни и след години като Дилон Брукс, Пейтън Причард, Джордан Бел. Но той върши своята работа. Сънят е реалност.

Но за съжаление животът не е холивудски сериал, в който всичко да се оправи и малката Пепеляшка да стигне с лекота до кралската корона. Дните му в университета изтичат. Вече се вижда в драфта на НБА, когато къса ахилесово сухожилие.

„В първия момент не знаех какво се е случило. Хванах една борба, приземих се странно и усетих, че нещо не е наред. На следващия ден отидох на ЯМР и ми казаха – скъсано сухожилие. Трябваше ми операция. Бях аут между 9 и 12 месеца. И така от надежда в драфта и потенциал за избор в първия кръг се озовах зад борда. Няма да лъжа. Преживях мрачни моменти тогава. Бях в топ 10 колежански отбор, бях готов за финалите. А после бях аут. И бях вече на 24. Много по-възрастен от всеки потенциален избор в драфта. А сега и скъсан ахилес. Кой отбор в НБА би пожелал играч като мен?!?! Беше наистина трудно да видя светлина в тунела.“

Въпреки всичко Крис се справя, и точно както в детството си, налучква пътя напред. Не се отказва, продължава да си вярва. И си скъсва задника от работа, за да се върне и то да се върне по-силен в баскетбола. Знае, че бъдещето му е несигурно, но той е единственият, който може да го контролира.

През 2017 г. Голдън Стейт Уориърс му предлага двупосочен договор. Той знае, че е положил огромни усилия и иска да направи име в НБА. Трудът се отплаща – той е в залата на Стеф Къри, Клей Томпсън и Кевин Дюрант. Учи се от най-добрите.  Вече се чувства здрав да играе на пълни обороти. В съзнанието му успехът е само въпрос на време.

Но животът му отново се оказва, че е всичко друго, но не и приказка. Отборът на Уориърс през 2017/2018 е един от най-силните. А неговото място в този е отбор е 1, една, игрова минута. Толкова. И какво прави той в тази една минута – 1 борба и еърбол при опит за тройка. Толкова.

Точно преди началото на плейофите Голдън Стейт го освобождава.

„Сега, като се връщам назад и макар да знам, колко криво беше тогава, мисля, че това ми помогна по някакъв начин. Накара ме да се замисля, колко голям късметлия съм да съм в НБА въобще. Накара ме съм по-отдаден, за да се докажа пред света. Мислех си: „По дяволите, нима вече съм извън лигата? Но продължих да си казвам , че ще разказвам на терена на уличните игрища, че съм бил в НБА. Но не искам да завършвам с думите  „само една минута“. Така че случилото се само разгоря огъня в мен.“

Уориърс го вади от отбора, но не го обявява веднага. Минават няколко месеца и чак след края на плейофите се разделят с него официално, въпреки, че са го качили на самолета за дома.

Докато лети за Монреал, на почивката между два полета в Ню Йорк среща случайно агента си. Двамата закусват заедно и дискутират кариерата му, разочарованието и възможностите за бъдещето.

„Знаех, че няма да имам много нови шансове. Ако не съумеех да се проявя, скоро щях да поема към G-лигата или Европа. Може би щеше да е по-добре. Над няколко палачинки и сок му казах, че съм готов за всяка възможност.“

Следващите няколко месеца, у дома обаче са тежки. Всички си мислят, че той още е част от Голдън Стейт, защото не е казал на никого, че са го отрязали, за да не навреди на имиджа и на шансовете си. Скрива се в дома си и не излиза от там, докато гледа отбора, от който уж е част, да отмъква титлата от Кливланд.

„Помня мама след Мач номер 4, че видя, че съм съкрушен. „Не се притеснявай, Крис. Следващата година ти ще вдигнеш този трофей“, ми каза тя. Беше мило от нейна страна.“

Майчински инстинкти може би.

Да спечели титлата с Торонто, а освен това да играе 7 прекрасни сезона в Канада означават много за Крис. Накрая той все пак получава своя приказен финал, достоен за студиото на „Дисни“.

Отново не е лесно. Започва в Лятната лига, но не играе в първите два мача. След това си осигурява тренировъчен камп, получава нов двупосочен договор, става първият MVP в G-лигата, който печели и приза за Най-добър защитник, и НАЙ-НАКРАЯ подписва стандартен НБА договор.

И продължава да работи, да работи, да работи.

„Невероятно благодарен съм на Раптърс, че ми дадоха този шанс, че ми повярваха повече от веднъж. Не беше лесен път от Сейнт Лусия, но обичам Канада толкова много. Хората в тази страна винаги показват подкрепата си. Нямаше да съм сегашното си аз, ако не бяха различни хора от Канада, с които се срещах през годините. Тези хора са толкова позитивни. Винаги намират нещо положително, оптимистично. Вярват, че независимо колко зле са нещата, те виждат нещо хубаво, което да се задава. Това е като допинг!

Определено мисля, че тази перспектива е огромна част от мен. Кара ме да продължавам да се боря въпреки цялата несигурност и нестабилност, които бяха част от живота ми като по-малък. От дете съм благодарен за всичко, което имам, макар че нямах почти нищо. Но не спрях да се усмихвам. Не спрях да вярвам, че нещата ще се случат. Нито веднъж! Този начин на мислене нося в себе си до днес.“

С тази нагласа Крис участва във фондацията SlimmDuck, чиято цел е да даде на децата смислени възможности и опит, но и уменията, които са им нужни, за да успеят. Организацията осигурява инвентар, стипендии, безплатни баскетболни кампове, хранения, подаръци за празниците и още много.

„Горд съм, че мога да правя това. Но най-вече съм горд с психичната помощ и менторство, която оказваме на младите. Знам какво е да страдаш психически и емоционално. Знам цената, която всеки човек може да плати заради това. И мисля, че съм задължен на всички, че трябва да споделя наученото в моя път като начин да промотирам самочувствие и здраве, а и устойчивост. Особено сред по-младите.

Аз се чувствам щастливец. Благословен по много начини. Защото успях да устоя и да остана позитивен, да не загубя никога вярата в себе си докато растях.

Да, да спечелиш титлата в НБА е нещо голямо. Но да я спечелиш за Канада, за дома си? Да спечелиш въпреки всичко, което преживях. Не знам как да го опиша с думи. Бях момче, което се качваше на автобуса, за да спи и да се стопли. А сега съм на върха, имам шампионска титла от НБА. И солидна кариера в НБА и то в канадски отбор. Понякога трябва да се ощипя, за да съм сигурен, че не сънувам.

Бях част от Раптърс, станах НБА-ветеран. Сега съм в един от най-легендарните отбори в лигата. Нося екипа на Селтикс и още веднъж ще трябва да се доказвам, да се боря за титла. Работя всеки ден и играя играта, която обичам.

Как да обясня това?

Не знам.

Само си повтарям: Утре, утре ще похарча 11 долара, за да спя в автобуса. Утре ще забия, утре, утре, утре…

Всичко ще бъде наред!

Утре ще имам легло, за да спя. Утре ще имам дом!

Не знам как да го обясня.  Само едно мога да кажа: Ако просто останете позитивни, ако продължите да вярвате…без значение колко зле е сегашната ситуация, кълна ви се…Утре ще бъдете добре!“

Така завършва Крис Буше тази история. Една от много в НБА. Една от многото лични истории за пример и трудности в баскетбола, в спорта, в живота.

Хората обичат добрите лични истории, приказните. Като тези за Пепеляшка, като тази на Крис Буше. Малко известен, определено не звезда, но много, много поучителен. Трогателен по американско-канадски. История, която абсолютно не по нашенски, не завършва зле. Няма новина. Просто е мотивираща.

Аз бих стискала палци за такъв човек.