Да бъдеш дъщеря на баща си!

Казвам се Калина Иванова. По професия съм ветеринарен лекар и се занимавам с това вече близо десет години. В момента работя на две места, а много хора от баскетболните среди ме познават и ми се доверяват за грижата за техните животни.

Мнозина знаят и че отскоро се занимавам активно с фотография. Често могат да ме срещнат из залите с фотоапарат в ръка. Освен това съм част и от обслужващите лица на баскетболните мачове – като секретар и статистик – вече повече от 12 години.

А баскетболът е част от живота ми, откакто се помня.

Още като малка, влизайки в залата, усещах влиянието на баща ми – Тодор Иванов. За щастие или нещастие, неговите позиции и влияние винаги са били пряка част от моя живот. Някои хора биха казали, че съм се родила „със сребърна лъжичка“ – израз, който съм чувала неведнъж. Но истината е малко по-различна.

От най-ранна възраст именно баща ми беше човекът, който ме учеше винаги да търся по-добрата версия на себе си. Никога не съм получавала лесното „браво“ просто заради това коя съм. Бях възпитавана да не се задоволявам с малко, да не приемам посредствеността и да знам, че всяко постижение идва след труд, дисциплина и постоянство. Всичко, което имаме зад гърба си – и аз, и той – е плод на неуморен труд, ежедневни усилия и безброй безсънни нощи.

Понякога ме питат как успявам да съчетавам всичко. Истината е, че освен всички останали ангажименти, това лято създадох сама един проект, който днес е огромна част от живота ми – отбора ViperS. Започнах го почти от нищото, водена единствено от идеята и желанието да изградя нещо стойностно. За изключително кратко време успяхме да създадем сплотен колектив и да постигнем неща, които мнозина биха определили като немислими.

Днес този отбор се състезава във втория ешалон на женското първенство. Раздавам се ежедневно за него, защото виждам смисъл в това, което правим – виждам хора, които вярват в общата ни кауза и които доказват, че когато има желание, труд и характер, резултатите идват.

Паралелно с това работя в две ветеринарни клиники, прекарвам голяма част от времето си в залата – понякога за снимки, понякога за други ангажименти, но най-вече за мачове и тренировки на нашия отбор.

И въпреки всичко това успявам да жонглирам с всички тези роли, без да съм зависима по какъвто и да е начин от баща ми. Всеки от нас е поел по своя собствен път. Единственото, което ни свързва днес, е роднинската връзка между нас.

Поводът да напиша този текст са зачестилите напоследък коментари, изпълнени с негативен тон, че имам нещо общо с решенията и действията на баща ми. Още от малка неведнъж съм оставала в неговата сянка и съм чувала, че всичко, което съм постигнала, е „заради него“.

Спомням си много ясно момента, когато за първи път попаднах в националния отбор. Това се случи след изключителен сезон за мен и моя отбор, завършил с шампионска титла при подрастващите. По това време сайтът bgbasket.com имаше форум и под новините за националния отбор на моя набор се изливаше огромно количество негативни коментари – че съм там не заради собствените си успехи, а заради баща ми.

Истината е, че тези неща никога не са ме впечатлявали особено. До скоро.

Напоследък, без дори да имам време да вдигна глава от собствените си ангажименти, започна да се споменава името ми на различни места – че имам нещо общо със статиите, които излизат в bgbasket.com. Статии, които, между другото, са изключително обективни.

Фактът, че често не умеем да приемаме критика и очакваме единствено похвали, е показателен за начина, по който мислим като общество. Когато някой не си е свършил работата, но не може да понесе критика за това, най-лесното е да намери виновник другаде.

Затова пиша този текст – за да обясня още веднъж и да напомня на тези, които са забравили нещо важно.

Аз съм отделна и самостоятелна личност.

Не съм „дъщеря на баща си“ в смисъла, който някои хора влагат – човек, който чака готови възможности, финансова сигурност и удобства, без да полага усилия. Нямам нищо общо с неговите визии за живота, с неговата професия или с решенията, които той взема.

Имам собствени цели.

Собствени амбиции.

Собствен път.

А баща ми е там единствено като родител – за да ме подкрепя. Както и аз него. Без да се намесваме в пътищата, които сме избрали да следваме.