В една война победители няма, всички са губещи

(Снимка: LAP.bg)

29-05-2018 13:30 | Кремена Младенова

Днес може да е ясен новият шампион на България в баскетбола, а може и да почакаме до петък. При всички положения до дни сезонът при мъжете ще приключи и ще трябва да помислим за националния отбор. Всъщност за всички национални отбори.

А същевременно в българския баскетбол цари такава неприязън... Всеки втори сочи с пръст и заклеймява...

Преди доста години написах в един леко импровизиран коментар, че българският баскетбол има нужда от обединение. Написах го от сърце. Някои леко се обидиха, други го разбраха. Сигурно сега бих използвала различни думи, но идеята щеше да е същата.

И толкова години по-късно пак бих написала това, защото баскетболът ни става все по-слаб и все по-разединен. Аз лично виждам връзката между двете.

Имаше времена, в които зала „Христо Ботев“ се пръскаше по шевовете. Пълната зала съм я запомнила, някакви агитки – не. И зала „Универсиада“, възходът на Лукойл Академик. Дано днешните деца, които попадат в залата, да усетят някога какво е да се замислиш дали тя може да издържи на адския шум, тропане, еуфория. Както например при победата на Лукойл Академик над Реал Мадрид. Или пък при класирането на националния отбор за Евро 2005, при победата над Израел във Варна. Пак не бяхме някаква сила, толкова години не бяхме играли на европейско първенство, но си повярвахме и много хора работиха заедно. Понякога един мач е достатъчен да те запали истински, а аз помня доста такива.

И постепенно победите намаляха, имената на съперниците станаха по-трудни за изговаряне, а в зала „Универсиада“ вече няма нужда да се ходи час и половина по-рано преди мач...

Затова да се обвинява един човек за проблемите в българския баскетбол е меко казано несериозно. Прекалено лесно е да се сочи с пръст този или онзи за нещо толкова генерално. Но предполагам е нормално да виждаш през собствената си призма и да си създаваш мнение през своя си опит.

Само че българският баскетбол няма да има никакъв шанс, ако хората, които го обичат, които имат безспорни качества, които са правили и са готови да правят още жертви за него, не осъзнаят, че в нито една война няма победители. Дори обявените или смятащите се за такива.

Искам да вярвам, че финалната серия няма да бъде запомнена само със скандалите от втория мач и откровената грешка онази агитка на Левски да е непосредствено зад пейката на Балкан, а също така с проявената за пореден път подкрепа на един истински баскетболен град към отбора му. Не с хейта към противника, а с емоцията към собствения отбор. Както смятам, че в Ботевград феновете ще го направят и в предстоящия мач.

И пак се надявам, че водени именно от емоцията, която имат към баскетбола ще подкрепят националния отбор в края на юни при един от решителните му мачове. Защото може да не им харесва президентът на федерацията или изходът от даден мач, но на терена тогава няма да е нито Глушков, нито Левски, нито даже Балкан, а България.

И след безброй неуспешни игри, конфликти или поражения, няма по-важно от отбора на България!

Българският баскетбол няма как да бъде спасен от един или двама. И няма как, ако гледаме само към върха и подминаваме грандиозните проблеми в основата да имаме реалистични очаквания...

Харесайте BGbasket.com във Facebook