Виж ме, сине, татко е велик!

С оглед събитията от последните седмици дълго време обмислях да напиша следващите редове, но все не намирах смелост и муза.

Проявите на агресия между нас, уж спортната общност на България, обаче не стихват, а нещата излизат извън контрол.

Първият екшън, който остави изключително горчив вкус в устата ми, бяха словесните атаки на български треньори към гостуващия им отбор и по-конкретно към техния колега опонент, който по никакъв начин не беше провокирал подобно поведение. Причината - недоволство към съдийски отсъждания на мач на 13-годишни момчета!

Изказванията, за съжаление, бяха повече от грозни, а всичко това се случва пред очите и ушите на малки момчета, които след години ще се чудим откъде, аджеба, са наследили подобно поведение.

На всички ни е до болка известна максимата - " първите 7 години са най-важни" или възпитанието играе ключова роля в поведението на един подрастващ юнак или девойка.

Какво обаче правим, когато въпросните деца прекарват повече време със своите треньори, отколкото с родителите си?! За съжаление всичко, което чуват и виждат те, е как за всяко отсъждане треньорите вместо да са толерантни, скачат, обиждат, псуват, стига се и до словесни нападки към противникови състезатели и треньори.

На въпросния мач, увлекли се по поведението на треньорите, много родители бяха на косъм да покажат колко са велики и как с физическа саморазправа може да се реши всеки проблем.

А всичко това убива удоволствието от играта на всички зрители, докато малчуганите се "кефят " колко са "дейни" техните треньори и родители.

Буквално на следващия ден станахме свидетели на още по-грозни сцени, отново в баскетболната зала и отново пред погледите на деца.

Този път възрастовата група е значително по-голяма, ветерани, събиращи се уж за удоволствие, уж да си припомнят позитивите от това отново да се докоснат до баскетболната игра, но не рядко и да избият някой комплекс заради недостигнат връх в кариерата си, например. Тези мачове са обслужвани от съдии, отдавна оставили свирката, отдавна оттеглили се от паркета и отдавна забравили колко арогантни могат да бъдат едни самозабравили се "мъже".

Поводът, предизвикващ отвращението ми, е словесната престрелка, последвана от почти успешна физическа саморазправа и много грозни сцени след края на срещата. Която, в интерес на истината, беше много стойностна и качествена за възрастта и възможностите на играчите.

И защо, уважаеми състезатели, е необходимо първосигналната реакция да е желание за саморазправа, обиди, с две думи - първобитно поведение? Нима забравяме общоприетите човешки норми? Толкова бързо ли забравяме откъде сме тръгнали и как ние също не сме се родили научени, и колко често сме грешали?

Необходимо ли е пред погледа на деца, внуци и всички останали да показваме колко велики и всемогъщи сме всъщност, щом можем всяко нещо да решим с физическо насилие?

Не си мислете, че пиша този коментар само заради тези две случки. Уви, те далеч не са единствени. А за моя, а може би и ваша изненада, вече ставаме свидетели на подобни изпълнения и от нежната половина на баскетболната общност.

Като бивш състезател продължавам да не мога да си обясня как е възможно нещо, което никой не те кара да правиш на сила, а уж за удоволствие и забавление, може да провокира у теб такова чувство на омраза и желание за мъст, че да прибегнеш до подобни изпълнения.

Не остават по-назад с реакциите си и "героите" от втората по сила лига за мъже в България, където за един мач отново биват свирени 5/6 технически нарушения, множество словесни атаки, цинични изкази и наперена походка. Защото много фенки, синове и внуци гледат и ще си кажат "Еха, този е велик! ".

Черешката на тортата беше последното видео, качено в социалните мрежи на мач от най-високото ниво за мъже у нас. Сцената се развива след края на мача между отборите на Академик Пловдив и Ямбол, а развръзката е отново същата – грозни опити за физическа саморазправа...

Страх ме е, откровено ме е страх, на какво ще станем свидетели, когато всички тези подрастващи, които правят първи стъпки в залата и гледат ежедневно баскетбол, единственото, което виждат по терените ни са гореспоменатите сцени, а това, което чуват в залата, са псувни и недоволство.

На нас винаги други са ни виновни, нали така?! Никога грешката не е у нас. Може би затова спортът ни затъва със светкавични темпове и не се вижда кога ще можем пак да изплуваме на повърхността...

И в заключение ми се иска да цитирам думите на бившия бас китарист на Ахат Денис Ризов, изпълнила признатата за най-добра рок песен на всички времена „Черната овца“: „България е болна от простотия! Образованието и културата са нискобюджетни“.