Братя Евтимови: "Благодарим ти, татко!"

25-05-2007 15:09 | Влади Лазарова

Две години поред опитите да съберем на едно място Васил и Илиян Евтимови, удрят на камък. Ако единият е тук, другият току що е отлетял нанякъде. Дали към Америка, където от деца се превърнаха в мъже. Дали към Франция, където живеят родителите им.
Най-после Васко и Шош попадат в клопката на “Тема: Спорт”. Оказва се, че съвсем навреме, защото след броени дни ваканцията им в София вече ще бъде история. Тези момчета заслужават ежедневно внимание. Макар че са толкова възпитани, скромни и земни, че трудно бихме могли да повярваме, че единият от тях вече почти десет години е сред най-яростните зверове в борбата под коша в Европа. Точната ръка на другия пък тепърва ще има да разплаква отборите на Стария континент. Днес обаче, те предпочитат просто да бъдат себе си. Васил и Илиян. Не само синовете на легендата на Левски и националния тим Илия Евтимов, а неговите достойни наследници.

Цял живот ще сме благодарни на родителите си, признават Васко и Илиян.
Интервюто с Васко и Илиян протича на счупена пейка пред зала “Триадица”. В залата ги чакат вече техни приятели, също баскетболисти. Точно в 16:00 часа ще бъде даден старт на дежурната игра от т.нар. “лятна лига” в София. Синовете на Илия Евтимов използват случая, за да благодарят специално на родителите си и най-вече на него, като баща, че им е дал път в живота. Другото “благодаря” от устите им е по адрес на Лучано Капикьони и агенция “Интерперформансис”. “Там се грижат за нас все едно сме им деца. Няма значение, че имат играчи, които са в НБА”, възхищава се по-малкият Илиян.
“Няма случай, в който да сме имали нужда от съвет, или от помощ от страна на господин Капикьони, или от нашия личен мениджър Йоргос Патапатиу, и те да не са се отзовали”, допълва го Васил.

- Добре дошли у дома. България продължава да бъде ваш дом, въпреки че сте я напуснали в ранна детска възраст. Как върви ваканцията ви тук?
Васко: От десет дни сме в София. Усещането е много приятно, защото и двамата сме в почивка. Дори успяхме да хванем финалите между Лукойл и ЦСКА, което още повече ни зарадва, защото почти не ни се е случвало досега. За съжаление, не ни остава кой знае колко време още. В неделя заминаваме за САЩ. Аз, за да видя семейството си, а Илиян, заради лятно училище в Северна Каролина. Планирам да се върнем през юли, за да отидем и на море.

- Хареса ли ли ви битката между Лукойл и ЦСКА? Не е от класата на играта, с която сти свикнали в Испания и Италия, но все пак имаше заряд?
Илиян: Финалът си е финал. Момчетата и от двата отбора показаха, че имат голямо сърце, а в спорта това е на първо място. Когато физическите качества са изравнени, тогава идва ред на тези, чиято душа е по-голяма.- Васко, ти стиска палци за Карлос Чери . Ще издадеш ли причината?
Васко: С него сме приятели от пет години. Играхме заедно в Севиля. Много е добър. И като баскетболист, и като човек. От тези, за които Илиян спомена. Винаги е готов да си остави сърцето на терена, само и само отборът му да победи.

- Като заговорихме за сърце, нали сте чували приказката, че сме от там, откъдето е сърцето ни. Вашето откъде е?
Васко: Винаги ще си остана българин. Няма значение, че не живея в София от дете. Всяка година чакам с нетърпение да дойде май-юни, за да си дойда и да видя роднините, приятелите си. Да поиграя с тях баскетбол, да отида на риба. Това усещано през година ми липсва ужасно.
Илиян: Мога да кажа, че тук много ми харесва. Всичко ми допада. Толкова се е променила София, че направо нямам думи. Интересно ми е. Приятно ми е. Аз постоянно имах лятно училище в Америка и не можех да отделя повече от две седмици максимум, за да се върна у дома.

- Страстта ви към риболова идва от дядо ви, който ви е водил на село. Сега ходите ли още там?
Илиян: Нашият рекорд е сто кила риба за седем часа (смее се). По принцип той (б.а. Васко) винаги има повече работа, докато ловим, защото повече разбира. И когато ми се скъса връзката, го викам на помощ.
Васко: Не връзката, а влакно (смее се). Аз съм по-големият рибар от двамата и съм учил Илиян на някои тънкости. Ходим в региона на Герман, а това лято и на едно ново място в Долни Богров. Лошото е, че с тези дъждове не можем вече от една седмица да отидем. Дано успеем да се разпишем преди да си тръгнем.

- Не са много братята в българския спорт, които вървят заедно по пътя на успеха. Каква е вашата тайна?
Васко: Всичко дължим на родителите си. Цял живот ще им бъдем благодарни. Те ни заведоха първо във Франция, а след това ни изпратиха и в Америка. Ако майка ми и баща ми не ни бяха изкарали от България навремето, не се знае ето в този момент къде щяхме да бъдем. Знам, че не им е било леко да се разделим и ние да заминем за Щатите, но е било за добро. Нито аз в началото, нито Илиян след това, знаехме английски. Беше ни тежко, за нашите – още повече. Нямаха представа къде отиват децата им, но рискуваха. Ето, днес аз съм баща на две деца. Случва се да не ги виждам с месеци и тогава усещам същата болка, която е била в душите на родителите ни в периода, в който аз и брат ми тръгнахме сами към САЩ.
Илиян: Аз съм задължен и на Васко, и на баща ми. Васко ме неотлъчно до мен, вдигаше ме със съветите си. Понякога е по-лесно да възприемеш нещо от своя по-голям брат, отколкото от татко си.

- Какво ви даде американския период? Били сте на по 15-16 години, когато сте се озовали сами отвъд Океана?
Васко: Порастнахме твърде бързо. Далеч по-рано от връстниците си. Докато те още живееха със семействата си, ние бяхме притиснати да взимаме собствени решения. Станахме по-силни, калихме се. Всеки ден там е доказване, че имаш място в отбора и в училището, в което си. Двамата имахме шанс да получим оферти от два елитни университета в най-силната конференция в NCAA – ACC. Кариерата на Илиян там се разви доста по-успешно от моята. Той игра четири години за треньор, който адски вярваше в него. Аз предпочетох да си тръгна по-рано, тъй като не се чувствах на мястото си, не ми се даваше възможност. Така през 1999 г. станах професионалист. Отбих военната си служба във Франция и така си навлякох наказание от 18 месеца в колежанската лига (смее се).
Илиян: Всичко зависи от треньора. В гимназията Васко бе много по-добър от мен, радваше се на голямо признание в обществото. После в университета не случи на наставник и нещата се преобърнаха.

-Илияне, ти устиска в жестоката конкуренция на Норт Карълайна Стейт, макар че те сполетяха четири контузии. Четири пъти оперираха колената ти. Какво ти вдъхваше кураж тогава да не се откажеш?
Илиян: Най-кошмарната новина за всеки спортист е да чуе, че няма да може дълго време да играе. Когато ти го кажат, за теб става трудно да живееш. Твоят свят изведнъж рухва и ти трябва да го събираш отначало. Научих се обаче, че баскетболът не е единственото нещо на този свят, което може да ме направи щастлив. Започнах да излизам, докато бях във възстановителен период. Успях да срещна нови хора, интересни личности, да си намеря добри приятели. Чрез тях открих сила в себе си да продължа напред. Случих на прекрасен треньор (б.а. Хърб Сендек), който в нито един миг не ме предаде и не спря да вярва, че ще се оправя и отново ще мога да бъда онзи играч, който той познава.

- Какво най-много харесвате един в друг? И като баскетболисти, и като характери?
Илиян: Той ненавижда да да губи. И ако не играеш на сто процента и не си влагаш сърцето, а си от неговия отбор на терена, чакат те неприятности (смее се). Тогава можеш да си сигурен, че баба Меца ще започне да крещи и на бърза ръка ще влезеш в час. Васко има прякор на английски. Американците му казват “The Beast” (б.а. Звяра). То си му личи. Ако нямаш сърце, тогава си като всеки друг играч. Аз това съм научил от брат си. Разликата се крие винаги там.
Васко: Илиян винаги е точен като часовник. Няма треньор, който да не е бил доволен от работата му. Уважава околните. Притежава уникална стрелба. За мен той бе най-добрият стрелец във Виртус този сезон. Нищо, че не игра достатъчно и не ги говоря тези думи, защото ми е брат. Много ще се радвам, ако дойде ден да получи шанса да се докаже. Виждам с очите си, че има невероятна ръка. Не бих го излъгал, ако ситуацията стои по друг начин. Само трябва да е търпелив, защото рано, или късно Илиян ще изгрее.

- Кое е най-красивото място, на което сте стъпвали?
Васко: Най-много ми харесва Гърция, иначе съм бил на много места. Илиян: Освен в Америка и в Италия, на друго място не съм ходил. Болоня е хубав град, но в никакъв случай не бих могъл да кажа, че ми е любим. Мога да кажа, че засега София ми стои на първо място.