От първо лице: Развитие или резултати

Любомир Керемедчиев, който до миналия сезон игра в Черно море Тича, внесе повече яснота защо не е в състава за новия. Гардът изпрати позиция до BGbasket.com, в която изказва разочарованието си по това как младите играчи в България са пренебрегвани за сметка на чужденците. В нея може да разберете повече за причините и горчивината, които са довели до неговия отказ. Публикуваме материала му, озаглавен от самия него "Развитие или резултати", в рубриката ни "Вие сте на ход":

Живеем във времена преливащи от егоизъм и алчност. Любовта ни се измерва в цифри и хартии. Лоялността е на изчезване, а надеждата ни се крепи на патерици. Мечтите започват да губят цвета си, след като съдбите ни биват предопределени от хора по-висшестоящи от нас в системата. Въпросът, който трябва да бъде зададен, е: „Вие стока или продукт сте?”. Стоката е наименомание за нещо, което „използваме” в ежедневието си, докато не изцедим и последната капка от него. „Продукт” е предмет или средство, в което е било инвестирано много труд и време, за да бъде използван този „продукт”, трябва да се грижим за него.

След като не съм обвързан пряко към федерация или клуб, мога да изкажа искреното си мнение за спорта в България. Като фокусът ми е насочен към българския баскетбол. Играта, която с времето се превърна в начин на живот. Истината, която е скрита зад завеси.

Заслужаваше ли си да изгубиш любовта към играта, точно за част от секундата?

Заслужаваше ли си да дадеш всичко в името на нечий интерес?

Аз съм стока. Продавам се в името на спорта в България, за да мога да правя това, което обичам. Любомир Любомиров Керемедчиев на двадесет и една години. Роден и израснал в град Варна. Носил на гърба си два екипа през целия си живот. Петнадесет години прекарани с оранжевата топка. Два пъти шампион на България във възрастта до четиринадесет и шестнадесет години. Две купи на България, „Най-добър подавач”, „Най-полезен играч” и тн.

Бил съм някой някога…

Дебютът си правя на осемнадесет години, като вкарвам десет точки на Рилски Спортист с треньор Галин Стоянов—Патрика. Получавам добро игрово време, доказвам сам на себе си, че мога да играя. Не бях същият играч, който е доминирал на подрастващи, но приех ролята, която ми беше дадена. А именно да помагам на отбора си за по десет минути. Да вкарам свежест в играта. Подавам топката, пресичам, получавам топката отново, пробивам към коша, събирам двама защитници, чета ситуацията и подавам на свободен играч. Първият ми треньор казваше: „Баскетболът е проста игра за умни хора!”.

Не исках да съм герой. Не исках да вкарвам точки. Исках да създавам ситуации и да чета играта. Но всъщност никой няма нужда от такъв човек, когато идват „инвестициите” направени от спонсорите. Очакванията са различни. Време е за резултати, а не за развитие.

Баскетболният отбор е като пъзел. Трябва да имаш всички парчета, но с правилната форма. Всеки играч се налага да намери мястото в отбора, за да могат всички заедно да градят. Но ако сме изгубили няколко парчета и решим да закупим три-четири „нови скъпи парчета” от друг пъзел… ще успеем ли да завършим „нашия перфектен отбор”?

Идва добър баскетболен специалист с години опит в сферата. Тренъор, пристигащ с добра визитка. Треньор, водил един от най-добрите отбори в Украйна. Неговият отбор беше победил „Рилски спортист” с тридесет точки разлика в Самоков. Имах очаквания, мотивация, амбиция да тренирам. Проведохме предсезонната подготовка, получавах игрово време в контролите. Докато не дойде време за сезона. Три нови попълнения, които попълниха перфектно „пъзела”.

Сезонът стартира и домакинските победи идваха една след друга. Тактиката на треньора работеше. Играеше с ротация седем-осем човека и се получаваше. Когато отборът побеждава, нищо друго няма значение. Аз и още две-три момчета седяхме на скамейката и наблюдавахме всеки мач с надеждата, че ще влезем на терена. Мач след мач, никаква промяна. Всъщност влязох в игра един път. Две секунди игрово време. Това не е метафора. Влязох да пазя Чавдар Костов за две секунди, защото толкова оставаше до края на втората част и треньорът не искаше да рискува едно от “скъпоценните парчета от пъзела”.

Събрах смелост след една седмица и влязох в офиса, за да проведа разговор с треньора. Попитах го: „Какво правя грешно? Защо не получавам никакво игрово време?” И той ми отговори на развален украинско-английски, че отговорността ми към отбора е много малка в сравнение с тази на чужденците. Понеже от мен не се очаква да вкарвам по двадесет точки на мач, но от тях се. Тоест с две думи ние плащаме повече пари на чужденците, защото от тях има повече очаквания.

Резултат или развитие? За какво е време според вас?

Време е за резултати, а с тях и малко факти. Взимаме американец на заплата пет хиляди долара, като те са на почит от управлението на клубовете в България. „Щом можеш да вкарваш, ще ти дадем всичко!”.

Следващото ниво в пирамидата са българските играчи с опит и име в българския баскетбол. „На тях ще им дадем две-три хиляди лева!”.

Накрая… на последно място са младите играчи, които ще имат евентуално игрово време в края на някой загубен мач. „На тях по хиляда лева, като ще пътуват с отбора навсякъде, ще седят на пейката и ще пишем, че даваме шанс на младите!”. Та така… продължаваш да живееш с надеждата, че това е твоето нещо.  Ходиш на тренировки. Пътуваш за мачове. Но започваш да губиш мотивацията си постепенно. И най-лошото идва, когато си зададеш въпроса: „Защо не изпитвам удоволствие от баскетболната игра?”.

Реалността ти удря шамар и те праща в начален стадий. Давал си всичко в името на държавата и клубния си отбор, за да чуеш реалността по телефона. Звъниш на треньора си два дена преди старта на подготовката, за да попиташ какъв е тренировъчният график. Отговарят ти, че ще ти върне обаждане утре, защото треньорът трябва да се допита до тези отгоре. Получаваш телефонното обаждане ден преди старта, за да ти бъде съобщено, че няма да се разчита на теб. Като на практика никога не се е разчитало на теб. Една мечта беше убита с телефонно обаждане, ей така между другото. „Ами Любо, имаме нов американец на твоята позиция. Няма да се нуждаем от услугите ти!” Високо стоящите в „пирамидата” ми бяха написали по „VIBER”, че нямало да играя баскетбол, ако не са били „Те”.

„Какъв съм неблагодарник!”.

Без предупреждение. Без доза професионализъм. Те изхвърлят на улицата, след като петнадесет години си давал всичко за тях. Буквално си давах екипа на други играчи в името на отбора, за да получа всичко това.

Това е нашият спорт.

Едни оцеляват, други приключват.

Сега е време да ви разкажа за системата, която е зад кулисите. Един отбор има бюджет за един сезон. Повтарям „сезон”, защото клубът не те поддържа годишно. Масово играчите получават заплати шест-седем месеца, в зависимост дали отборът се е класирал на плейофи. Някои заплати със закъснение два-три месеца, като последната заплата от сезона бива покрита от здравната каса. Тоест последния месец се пише „Болничен” и ти изплащат процент от заплатата ти, за да могат „да спестят някой друг лев”.

От там какво?

Ти си професионален спортист, но не получаваш пари. Следователно си полу-професионалист, търсиш работа за летния сезон и после по някое време се събира отборът и започвате подготовка за следващия сезон.

Въпросът е: „Ще тренираш ли лятото? или Ще си изкарваш прехраната?”

Ти си един продукт, в който реално не се влага нищо по никакъв начин. Дефакто се превръщаш в стока. Използват те, докато имат възможност. И просто те забравят.

Аз не съм единственият пример. Примери са всички тези, които не могат да имат семейства, защото не са финансово стабилни и животът им се е стекъл по такъв начин, че трябва да започнат от нулата. Под общия знаменател влизат и тези, които доброволно преглъщат горчилката и продължават напред.

Приключваш с „професионалния спорт”. Насочваш се към друга сфера. Работният битовизъм на нормания човек. Кандидатстваш за работа. Но какво пише в трудовата книжка, когато затвориш страницата на баскетболната кариера?

„Професионален баскетболист.“

Уникален опит в личностен план, но в реалния живот – никой не го интересува. Започваш от нулата. Бързият преход от спорт към работа от девет до пет. Защо? Защото нямаш друг избор.

Лентата с всички баскетболни спомени се върти из главата ми през последните няколко дена. Сълзите напират в очите ми, но не се осмелявам да ги пусна. Три отбора от лигата се отказват поради финансови проблеми. Истината излиза постепенно на повърхността. Решавам да се отдръпна и да погледна проблема отстрани, да се опитам да му придам някакъв смисъл. Борбата е безмилостно жестока, но защо да се боря срещу стена, изградена от хора с финанси и власт, решаващи съдбите на стотици български спортисти? До кога скамейките ще бъдат топлени от „нашите момчета”?

Споделям искрено позицията си относно спорта от първо лице. Описвам реалността през очите на един млад спортист, който със сигурност не е единствен.

Спортът убива.

Системата подчинява.

А животът си тече и не чака никого.

Има много теми в България, които никой не смее да засегне. Защото всичко е под контрол. Всичко е разделено на малки подсистеми в различни сфери на ежедневието. И макар че пиша през моята призма, тази зависимост е видима навсякъде – включително и в управлението. Държавата ни е контролирана. Образът в огледалото не ни дава сигурност в собствената ни автентичност, защото сме зависими. Зависими в държава, която празнува „Деня на Независимостта“.

След всичко казано, оставям на вас, читателите, да отговорите на въпроса:

„Развитие или резултат?”