"Боледуващата" НБА може да научи много от Европа и Южна Америка

Има толкова много неща, които не са наред с американския баскетбол, че дори не знам откъде да започна. От преекспониране на мудна и скучна игра „един на един” до егоизъм и въпиюща липса на базови умения, както и прекаленият консерватизъм – всичко това позволи на европейският баскетбол не само да настигне американския, а дори и да го задмине.
 
Всъщност единственото нещо, което спасява НБА от пълен упадък след края на ерата „Джордан”, е напливът от европейски и южноамерикански играчи, които възродиха стрелбата, подаванията и движението без топка в лигата.
 
Точно когато НБА стигна до дъното с избирането на Алън Айвърсън за MVP през 2001 г., тогавашния отбор на Сакраменто Кингс отново показа на американците най-добрият и най-приятен за гледане начин да се играе баскетбол. Ключът към това бяха европейските звезди на този тим, като Владе Дивац, Педжа Стоякович и недостатъчно оценения Хедо Тюркоглу, както и американци, които знаеха как се подава и стреля, като Крис Уебър, Брад Милър, Джейсън Уилямс и Майк Биби. И не забравяйте влиянието на треньора Пийт Карил, който с преминаването си в НБА донесе своят комбинативен стил в нападение.
 
Изведнъж американците почнаха често да губят на ниво национален отбор или най-много  да печелят измъчени победи. Самонадеяната и самодоволна Америка не пожела да види, че останалият свят я бие на собствената й игра. Тя не виждаше, че американският стил, залагащ повече на физиката, отколкото на техниката, винаги ще бъде победен от играчи с отлична техника, сносни физически качества, силна мотивация, и най-вече – отлично взаимодействие помежду им и баскетболен интелект; особено в мачове, които се свирят по европейските (далеч по-верни според правилника) критерии за „крачки” и „носена топка” – неща, от които американската игра е много зависима.
 
Не е никакво съвпадение, че много от най-добрите играчи в НБА днес не са американци. Чужденци  спечелиха последните три награди за MVP на редовния сезон (канадецът Стив Неш два пъти и германецът Дирк Новицки миналия сезон), а миналата година за първи път европеец (французинът Тони Паркър) стана MVP на плейофите. Само известно пристрастие при определянето на тези награди попречи на не-американци да спечелят още от тях. Например аржентинецът Ману Джинобили трябваше да бъде MVP на плейофите през 2005, когато Сан Антонио победи Детройт. Дори някои от най-добрите играчи, които всички приемат за американци – Тим Дънкан (Вирджински о-ви) и Коби Брайънт (Италия) - всъщност са развили играта си извън САЩ, с акцент на базовите умения.
 
Всичко стана, когато изчезна комбинативния стил на игра от 80-те, популяризиран от Бърд, Джонсън, Томас и Стоктън. Изведнъж колежанския и професионален баскетбол в САЩ бяха завладени от стилът „един на един”. В добавка, твърде близката до коша линия за три точки в колежанското първенство постави акцента върху бързия завършек на атаката с далечна стрелба и много играчи спряха да работят върху стрелбата си от средно разстояние и от наказателната линия. Това, в комбинация с упорития индивидуализъм, уби американския баскетбол и той се превърна в скучна и еднообразна игра, изчерпваща се най-вече с т.н. „мачове между двама”.
 
Американската баскетболна общественост трябва да се върне към „А и Б” на играта и да осъзнае, че начинът по който този спорт се играе и популяризира в САЩ е изцяло грешен. Егоизма, задържането на топката, липсата на пасове и движение без топка, както и лошото подреждане по игрището са симптомите на заболялата американска игра. Подаването на простички пасове към пресичащи играчи под коша е вече забравено изкуство, като гардовете отказват да подадат и мятат „напънати” тройки прекалено често. Те не разбират логиката на европейската игра, която включва всички в разиграването, за да отвари празни пространства за пробив или да остави човек сам на линията за три точки. Американската концепция отдавна е тръгнала в съвсем погрешна посока.
 
Разбира се, редовния сезон на НБА трябва да бъде съкратен от 82 мача до около 60. Изиграването на по 3-4 мача на седмица и постоянното пътуване води до невъзможност и нежелание на играчите да играят на пълни обороти и да дават всичко от себе си. Евентуалното въвеждане на система със само 8, или най-много 12, вместо 16 отбора в плейофите би направило срещите в редовния сезон много по-оспорвани и би съкратило и направило по динамични самите плейофи, които в момента са ужасно продължителни.
 
Ако американският баскетбол въведе и трапеца под коша, вместо сегашния тесен правоъгълник, това би дало тласък на развитието на технически умения, вместо да се залага само на грубата сила и „сгазването” на защитници за забивка след три крачки „а ла Шакил О’Нийл”. Европейските центрове почти винаги са по-технични и с по-универсални качества от американските и имат много по-добро движение под коша и умения да играят отвън.
 
А защо пък и да не се направи игрището по-широко и по-дълго с 1-2 метра? Играчите в днешно време са по-високи, така че в исторически план игрището на практика им става все по-тясно. Евентуалното му удължаването под коша пък би донесло интересни нови тактически възможности, подобно на хокея, където има доста пространство зад всяка врата.
 
И разбира се, в колежанското първенство линията за три точки трябва да се отдалечи поне до разстоянието, на което е извън САЩ – 6,25 м. Твърде близката и лесна стрелба от тройката се превърна в основна част от играта, вместо спомагателна такава.
 
Дори ако тази година отборът от НБА спечели титлата на Олимпиадата, това не доказва, че САЩ играе по-добър баскетбол. Това просто значи, че една голяма страна може да извади достатъчно на брой високи, атлетични играчи със сносни технически умения, за да бие останалите най-вече благодарение на първите два елемента – ръста и физиката. Стилът на игра обаче е далеч от този, който показват Аржентина и най-добрите европейски тимове, между които и сравнително новата баскетболна сила Испания.
 
В крайна сметка, за да си върне трона, на американският баскетбол е нужно завръщане към разнообразие в стрелбата (особено от средна дистанция и от фаула), по-добро, неегоистично „раздаване” на топката с бързи пасове, както и повече движение без топка. Нужно е повече работа за техника и по-малко акцент върху грубата сила и отскока за играчите на високия и ниския пост. Необходим е и нов, по-либерален поглед върху играта и начин на преподаването й от треньорите.
 
Докато баскетболна Америка не осъзнае нуждата от работа върху основни технически умения, подаване на топката и отборна игра, тя ще продължи да страда. И ще се чуди защо националният й тим губи или печели твърде трудно срещу отбори на много по-малки страни. Ще се чуди и защо все по-малко хора гледат по телевизията този национален тим.