Балкан – отборът, който надскочи себе си

В повечето наши анализи на представянето през сезона на българските мъжки отбори имахме основание да критикуваме всички тях в една или друга степен. Има обаче един тим, който трудно може да бъде упрекнат за нещо през тази година – хитът на сезона, ботевградският Балкан. Вярно, и той си имаше спадове в своето представяне, в клуба имаше и финансови криза, и въобще – не всичко бе в розови краски. Но на фона на предварителните очаквания, базирани на не особено впечатляващата селекция, представянето на Балкан през този сезон е не просто добро. То е направо невероятно, и то в истинския смисъл на думата, защото преди началото на първенството не само никой не вярваше, че тимът от Ботевград ще се бори за отличията, но дори повечето прогнози бяха, че няма да влезе в шестицата. Но той, освен че стигна до битката за медали, успя и да извоюва тези от възможно най-благородния метал, при положение, че златото бе предварително запазено за Лукойл Академик – сребърните. За отбора от старопланинското градче това бе първо участие на финал в шампионата след онзи славен период от края на 80-те години, с трите поредни титли…
 
И разбира се, няма как да не отчетем основната заслуга за този успех на треньора Георги Младенов. Този безкраен хъс и манталитет на победител, който винаги е демонстрирал като играч, той продължава да показва и като треньор. Той, който не обича да губи, дори когато всички мислят, че е обречен, а напротив – побеждава напук на тези всички. И успя да зарази с този дух на непримиримост и сегашните си възпитаници, от които изгради един истински сплотен отбор от единици, части от цялото, преследващи общата цел. А на фона на откровено слабото ниво на българския баскетбол, всичко това, както и завидната тактическа грамотност, се оказаха предостатъчни условия, за да дойдат успехите, дори и без гръмка селекция.
 
Всъщност, едни думи на Жоро Младенов се оказаха пророчески за историческото второ място на Балкан в тазгодишното първенство, а и бяха най-точното обобщение за това как отборът щеше да стигне до него, а те, забележете, бяха казани още на 1 декември миналата година. Тогава Балкан, след слабия си старт с три поредни загуби, току що бе постигнал седмата си победа от последните осем мача и тя го бе „катапултирала” в тройката на временното класиране, която после се оказа запазена територия за балканци до края на шампионата. Щастливият треньор тогава заяви: „Играчите страшно много ме слушат и се залагат за мен, готови са да оставят сърцата си за треньора и съответно аз съм готов на същото за тях. Досега имам четири години като треньор и досега не съм срещал такъв добър колектив. Един треньор го правят добър играчите му. Липсва ни класа, но с един или двама нови този отбор може да играе финал в първенството.”
 
Е, те достигнаха до финала, дори и само с един нов – малкия брат на Перо, оказал се далеч по-малък от него, не само на възраст, но и на ръст, и на баскетболен талант. Напротив – успехът бе постигнат на практика с онзи състав, в който никой не вярваше – сглобен в последния момент, страдащ хронически от къса резервна скамейка и от липсата на високи играчи в подкошието. Отборът бе изграден около един 36-годишен американски ветеран, с добавката отново на младите братя Лилови, оказали се пак ненужни за мултизвездния Лукойл точно преди началото на сезона. От миналогодишния тим не остана почти никой друг, като тогавашните трима сърби бяха заменени от нови двама-трима „световно неизвестни” играчи от бивша Югославия. Всеки би казал – „Състав, събран от кол и от въже”, но ето че именно този състав направи това, което направи. Не само с вече споменатото себераздаване и дух за победа, но и с марковата (в исторически план) за тима на Балкан здрава, агресивна персонална защита, както и със „зоната”, изтормозила противниковите отбори. Не на последно място, важен фактор в домакинските срещи бе и подкрепата на вярната публика; те е категорично най-многобройната и най-темпераментна в България, като за всеки мач изпълва до краен предел култовата зала в Ботевград, ехтяща от скандиранията „Балканци, юнаци!”.
 
На фона на кадровите проблеми беше нормално да се очакват и спадовете в представянето, за които вече намекнахме, а именно: слабия старт с трите загуби; четирите поредни поражения през февруари, започнали с разгромната домакинска загуба от Левски (с почти 30 точки); и най-вече – отпадането от турнира за купата, при положение, че отборът започна направо на четвъртфинала и трябваше (но не успя) да преодолее само едно препятствие, за да стигне до Файнъл Фор. Всички тези разочарования обаче ще бъдат забравени, а ще се запомни, че ботевградчани играха на финал в първенството за пръв път от почти 20 години насам…
 
Безспорно сред сплотения колектив все пак се открояваха двама с особено голям принос – Дуейн Мортън и Иван Лилов. Мортън, американският ветеран, за когото вече стана дума, и във втория свой сезон в Ботевград се изяви като истински професионалист. Той бе принуден от обстоятелствата да играе на неспецифичните за него постове тежко крило и център, но се бореше като лъв под кошовете срещу далеч по високи съперници и нито веднъж не се оплака. Вече няколко години в България, той не се оплаква и от условията за баскетбол в нашата родна действителност (а те са наистина мизерни)… за разлика от някои разглезени „звезди” от големи български отбори, на които тук им се стори твърде студено и мръсно. Ще припомня написаното вече от нас за Мортън, след силната му игра в един мач наскоро (втория от иначе предварително решената финална серия срещу Лукойл) – този почти 37-годишен американец може да бъде модел за подражание на всеки един млад българин за това как се играе баскетбол със сърце.
 
Един от не многото млади български таланти, които следват неговия пример в това отношение, е „малкият” Лилов. Малък (на 19 г.), но изпреварващ големия си брат, а и всички други български баскетболни „надежди” именно със сърцатата си игра, за която съвсем заслужено го обявихме за Най-прогресиращ играч и Най-добър защитник на сезона – двете му титли бяха безспорни, а за втората говори и голата статистика – средно по 2.4 отнети топки на мач, най-много от всички в А-1. Разбира се, има още много накъде да израства...
 
Докато той и Мортън бяха основните точконосители и лидери на отбора по всякакви други показатели, то всеки един от останалите в тима заслужава по някоя добра дума за приноса си за успехите. Макар и със своите недостатъци и с не чак толкова голям талант, всички те се раздаваха на игрището, мотовирани по най-добрия начин от треньора. Борбеният Наско Радев, също като Мортън с по-нисък ръст от необходимия за поста му, бе още едно голямо „туптящо сърце” в смазаната машина, наречена Балкан; важни части от нея бяха и младият босненски плеймейкър Павле Болковац и големият брат Лилов - Любомир, въпреки непостоянните им изяви, особено на втория; сърбинът Бобан Билбия, макар и не особено бърз и техничен, също бе полезен, в качеството си на единственият в тима с почти приемлив ръст за център; необходими „резервни части” за машината пък бяха Бойко Миленков и дошлият по средата на сезона Александър Антич. И накрая трябва да споменем и тези младоци, които уж бяха само за „пълнеж” в отбора, а те опровергаха това мнение с добри включвания за ограничени игрови минути – Кирил Райков, Ценко Наков, Кристиян Борисов и Янко Янков. Последният дори има в актива си решителен кош за победата в един от мачовете, а и четиримата показаха качества, с които могат само да вървят напред с наставник като Жоро Младенов.
 
Изводът: този отбор и този треньор, а и тези верни фенове в Ботевград, заслужават някой силен спонсор, който да подсигури на клуба далеч по-добри и дългосрочни финансови перспективи; а не така да се закърпва положението и да се „кара на мускули”. Защото, ако това е, което може да се постигне с наличните ресурси, какви ли чудеса можем да очакваме при една евентуална по-сериозна селекция и организация?
 
ОТБОРНА СТАТИСТИКА МАЧ ПО МАЧ
 
ИНДИВИДУАЛНА СТАТИСТИКА НА ОТБОРА ОБЩО ЗА СЕЗОНА
 
ИНДИВИДУАЛНА СТАТИСТИКА НА ОТБОРА В ПЪРВА А-1