Лукойл Академик – Номер едно, баце!


Лукойл Академик – Номер едно, баце!
02-06-2008 01:47

У Бацова махала най-добрият и най-скъпоплатен футболист е Гацо Бацов, и има защо... Известното ТВ лице е отвял конкуренцията и е станал любимец на мнозина фенове, дори и извън Бацова махала. От години наред той е номер едно на зеления терен в махалата и рядко губи мач, а миналата завърши без поражение. Малко поигра в Европа, а там не бе много убедителен. Не изглеждаше така доминиращ с кълбото, както у Бацова махала. Латвийските отбори общо взето ги мачкаше, германските също, а френските не бяха никакъв проблем. Даже тази година Гацо с отбора си направи победа и извън групите, за което всички у нас го аплодираха. У Европата всичко го знаеха и говореха добре за него, докато не се появи един руски отбор. Преди това Гацо и него го биеше, даже далеч от Бацова махала, но тази година не можа да го стори. Много бяха задобрели, а и ги водеше добър сръбски специалист, роден близко до Бацова махала. Руснаците си показаха на нас рогата, но пред испанците тия номера не минават. Та след като обиколи Европата, Гацо си се върна у нас, където нямаше равен на себе си. Биеше ги всичките наред, „Номер едно, баце!”. Някои се опитаха да се опънат за малко, но накрая: „Жик-так... Малиииииии! Къде отиваш ти, може би?”

 

Много шум за нищо, с два пъти повече ресурс, а краят – все един и същ. А пробивът в Европа така и не идва. Играе се групова фаза, след това елиминации. Вярно е, елиминиран бе най-после един отбор във втора фаза, но на осминафинал отново светна „червено” на светофара. След отстраняването на Вентспилс летяха в небесата, а всъщност се оказа, че са победили отбор, който дори не игра и финал в първенството на Латвия. По-късно Лукойл Академик бе размазан с общо 40 точки разлика от Динамо Москва и така поредното участие в УЛЕБ завърши безславно. Ако кажем, че достигане до осминафинал, и то точно в този турнир, е нещо много голямо, значи сами се слагаме в категорията на „баскетболните лилипути” в Европа.

 

Пробив или успех в Европа може да се лепне на имената на Божидар Такев, Любомир Панов, Виктор Радев и Георги Панов, които са спорили за титлата в Европа преди 50 години и бяха поканени на откриването на УЛЕБ в Рига. Кой от днешния Лукойл Академик ще получи такава покана след 50 години? С тези резултати отговорът е само един, за съжаление... А и класирането на "Студентите" сред 16-те най-добри отбора вече е правено и през минали години, и то с много по-малък бюджет и срещу далеч по-силни тимове от стария континент.

 

Тази година отборът на Лукойл Академик спечели отново купата и шампионата на България. Но това са най-скъпата титла и най-скъпата купа в историята на клуба. Видя се преди, че с далеч по-малко пари и с повече българи в отбора изходът може да бъде същият. Справка – купата в Русе през 2005, когато бе спечелена с четирима голобради юноши, плюс „отлюспените” по-късно Бойко Младенов, Жоро Давидов, Симо Найденов и Ламонт Джонс, е далеч по-стойностна и по-сладка от тази в Самоков.

 

Точно преди година от ръководството привлякоха Желко Лукаич, който дойде да подмладява отбора и да дава повече шанс на българските играчи. Не само, че не се получи, но смачка самочувствието дори и на Тодор Стойков. Единственият българин, който все още не го е изпитал на гърба си е Любо Минчев, просто защото той отскоро е там. Дано най-после разберат, че с българските треньори досега Лукойл Академик извличаше максимума и може би е време да се даде шанс на Минчев или Йордан Колев. Защото всяка година се сменя треньора. Всеки е треньор, докато стане шампион. Лукаич наистина може да се хвали, че е станал първенец и носител на купата на България без загуба. Дано само колегите му в бивша Югославия не го попитат с какъв състав и срещу какви отбори е играл. Прави неприятно впечатление също, че треньорът има нужда от преводачи, за да дава указания на играчите. Нали уж английският език беше задължителен за всеки баскетболен специалист с амбиции в наши дни?

 

А в "българския" отбор Желко имаше наистина интернационална групичка, с която да си говори. Четирима американци (Дийн, двамата Смит, О’Банън), трима сърби (Джорич, Чанак и кондиционния треньор), двама македонци (Ристе и Перо), един босненец (Муезинович) и един бразилец (Да Роза) – общо 11 чужденци минаха през тима този сезон и като добавим самия Лукаич - 12. Някои от тях за малко, други за малко повече и трети за много. Българското не бе на мода в най-силният баскетболен отбор у нас. Повечето от българите в Лукойл Академик са с доста "отсъствия" в бележника си, а Пини трудно ще ги извини след месец-два. Защо ли бе нужно и в слабото българско първенство играчи като Перо Антич и Уили Дийн да „показват мускули” по над 30 минути на мач? За да запише отборът 44 победи и 0 загуби? Е направи го, но пък бъдещето на националния ни тим изглежда все по-мрачно.

 

Голямата драма за отбора на Лукойл през този сезон бе около поста плеймейкър. Всъщност драмата се превърна в мъчителна сага през есента. След раздялата с „професор” Ламонт Джоунс имаше да се запълва огромна дупка. В първоначалната селекция, в края на август, като първи и втори избор на този пост бяха предвидени друг американец Антонио Бъркс – и сърбинът Ненад Джорич. Последният, бивш играч на Ямболгаз, се оказа едно от недоразуменията в избора на играчи за отбора. Джорич игра в няколко контролни мача и не впечатли в тях и в тренировките, а на всичкото отгоре се контузи. После нямаше кой да го чака да влиза в ритъм и по някакво чудо изведнъж да заиграе добре, така че той логично бе освободен.

 

С Антонио Бъркс пък възникнаха сериозни проблеми още преди да пристигне в България в средата на септември. Предишният му тим, сръбският гранд Цървена Звезда, отказа категорично да даде разрешение на плеймейкъра за преминаване в Лукойл, след като миналия сезон не си беше изпълнил договора и бе заминал за САЩ преди да свършат сръбските плейофи. В средата на октомври ФИБА Европа взе решение, с което спря правата на американеца за новия сезон, докато си изчисти взаимоотношенията със Звезда; а това на практика означаваше да бъде изплатено обезщетение за него от новия на стария му клуб. Но дори и в този случай щеше да има допълнителни бюрократични спънки и забавяне. Междувременно миналият през НБА Бъркс се бе включил в подготовката и бе показал сериозни качества и много силна игра в някои от контролите. За съжаление обаче ръководството на Лукойл бе принудено да се откаже от него, защото бе необходим плеймейкър, който да може да бъде картотекиран веднага и в България, където първенството бе започнало и, много по-важно – в УЛЕБ, чиито турнир вече „чукаше на вратата”.

 

Първият, привлечен „на пожар” като спасителен вариант, се оказа поредното недоразумение. 35-годишният американец Стевин Смит имаше впечатляваща баскетболна визитка от дългогодишен „гурбет” из цяла Европа. Играчът с прякор „Главоболието” обаче наистина се оказа главоболие за новите си работодатели в България – той или вече бе изчерпан за баскетбола, или просто в момента на привличането си бе в ужасяваща форма. А нямаше време да го чакат да влиза в по-добра. В петте мача, които изигра в края на октомври и началото на ноември – три в Първа А1 и два в Купа УЛЕБ – той записа „феноменалните” 2 точки, 2.8 асистенции и 0.8 борби за почти 16 минути средно на мач. Логично, и на него бързо му бе „показана вратата”, след като вече беше намерено поредното спешно решение за поста плеймейкър.

 

А този път то се оказа истинско попадение – Уили Дийн III. Също като Бъркс на 27 години и също бивша звезда в колежанското първенство на САЩ, но за разлика от него така и не бе успял да играе поне един сезон в НБА. В началото на ноември току що бе започнал редовния сезон в „лигата на извънземните”, а Дийн бе освободен от отбора на Вашингтон Уизардс, с който беше изкарал подготовката. Но точно тази подготовка заедно с "Агент 0" и компания явно му се бе отразила много добре и той бе в отлична форма още с присъединяването си към Лукойл. Само три дни след като подписа договора си той игра 36 минути и записа дабъл дабъл от точки (16) и асистенции (12) в дебютния си мач - разгромната победа над Артланд Драгонс в УЛЕБ. Оттам нататък той бе незаменим за отбора си в европейските битки, където правеше по 18.5 точки, 4.1 борби и 2.4 отнети топки на мач. Той подаваше и средно по 5.8 асистенции, като в груповата фаза през цялото време бе номер едно по този показател в целия турнир на УЛЕБ. Отначало идеята бе да играе само там, но след освобождаването на Стевин Смит бе картотекиран и за „домашните мачове”. В редовния сезон на А1, турнира за купата и плейофите той бе с решаващ принос за много от тези 44 поредни победи на отбора си. Средно по 19.2 точки, 5.1 асистенции, 2.8 борби и 2.2 отнети топки, 5 дабъл дабъла от точки и асистенции (+ два в УЛЕБ – общо 7 дабъл дабъла за сезона) и признанието от BulgarianBasket.com за Най-добър играч за 2007/08. Едва ли е нужно да добавяме нещо повече.

 

След като Лукойл се отказа от Бъркс и освободи Джорич и Смит, първа (и единствена) алтернатива на Уили Дийн до края на сезона бе младият Димитър Филипов. Той се оказа и в ролята на титуляр, когато Дийн все още не бе привлечен, а единственият друг плеймейкър по това време – Смит – бе показал, че не може да се разчита на него. Но да разчиташ на 18-годишен юноша в тежък мач, какъвто бе този на откриването на Купа УЛЕБ в Рига, също не бе много разумно. Не че момчето не е талантливо, но просто няма необходимия опит за такива битки. Нормално бе той да не успее да „размаха” диригентската палка, а отборът загуби конфузно от АСК Рига в повторението на финалите от първите две издания на КЕШ, пред доста сериозна телевизионна аудитория. Митко заслужаваше да му бъде даден шанс за изява, но не точно по този начин да бъде „хвърлен в огъня”. На всичкото отгоре, когато Уили Дийн вече бе в отбора, младокът изведнъж вече не получаваше пък почти никакъв шанс за изява, дори в срещите с много по-слаби съперници. Бе „закован” на пейката и имаше само в по няколко игрови минути от време на време в първенството, а в по-тежките двубои в УЛЕБ съвсем не му се гласуваше доверие. Още по-малко възможности бяха давани на всички останали юноши на клуба, които в един или друг момент попадаха в мъжкия състав - Калин Христов, Владислав Шуранов, Йовчо Атанасов, Пламен Христов и Благовест Спасов – както и на друг млад български играч - Петрослав Зафиров. Някои от тях дори не изиграха и един мач за мъжкия тим, а минутите на други бяха твърде ограничени, за да могат да покажат нещо съществено.

 

Не сме далеч от подобно разсъждение и за най-талантливият млад българин в Лукойл АкадемикЧавдар Костов. Вярно, той игра по почти 17 минути средно на мач, което е дори малко повече от миналия сезон. Но отново бе преследван от контузии и така и не можа да разкрие огромния си потенциал. Спорно е дали причината е, че не получи повече доверие от треньора, или че, когато го получаваше, самият той не се изяви по-успешно. Едно е сигурно – Чаво засега тъпче на едно място и това е много неприятно. Малка България рядко ражда големи баскетболни таланти и би трябвало да се възползва максимално от тези, които има.

 

Като говорим за български баскетболни таланти: един от най-големите такива за последните десетилетия, Тодор Стойков, за пореден сезон бе „сърцето и душата” на Лукойл Академик. Вярно, през този сезон той играеше с по няколко минути средно на мач по-малко, в сравнение с предишните (27.32) и дори понякога започваше на резервната скамейка (в 15 мача през сезона); бе принуден да отстъпи ролята на основен стрелец и топреализатор на новите чуждестранни звезди в отбора (по-малко от 12 точки средно на мач). Всичко това определено не му се харесваше и веднъж дори си позволи да покаже недоволство спрямо треньора, който пък го контрира с обвинение, че не играе достатъчно в защита. Истината е обаче, че най-често именно Тошко се хвърляше в мачовете с най-голяма мотивация от всички; даваше всичко от себе си дори в предварително решени срещи със слаби съперници, които споменатите „звезди” си позволяваха да подценяват; когато пък „звездите” съвсем никакви ги нямаше в най-решителните битки в елиминациите на УЛЕБ, отново капитанът на Лукойл Академик бе този, който спасяваше положението.

 

На постовете атакуващ гард и леко крило се подвизаваха също още двама добре познати от предишните сезони – Ристе Стефанов и Дантей Смит. Македонецът не изненада с нищо – отново бе същият точен стрелец, особено от тройката, но почти нищо повече от това; отново бе непостоянен в изявите си, мек в защита и така и не показа някакво израстване в играта си, особено във важни мачове. А вече не е чак толкова млад, че да очакваме тепърва от него голямо развитие. Дантей Смит също не показа нещо по-различно от предишния сезон. Ясно е, че класата на бившия играч на Атланта Хоукс е далеч над стандартите на българското първенство, друг е въпросът колко често я показва; но най-малкото – в тези по-лесни мачове радва феновете с атрактивни изпълнения. На него обаче много се разчиташе при поредния опит за пробив в УЛЕБ, а за съжаление именно в най-решителните битки през пролетта не можа да помогне – сезонът за Смит завърши в началото на декември след злощастна контузия на коляното. Травмата се оказа сериозна, той замина да се лекува в САЩ и така и не се завърна. Едва ли ще го видим отново в България, което би било жалко (същото важи и за Дийн, който вече напусна). На мястото на Дантей в крайна сметка бе привлечен не кой да е, а един негов братовчед – Лари О'Банън. Качествата на последния обаче трудно могат да се сравняват с тези на неговия родственик. Бързият и отскоклив О'Банън също успя да бъде полезен, най-вече с добри включвания от резервната скамейка, но няма нито ръста, нито универсалните умения на Смит и нямаше как да компенсира напълно липсата му.

 

Когато малко по-горе споменавахме чуждестранните „звезди” и топреализатори, разбира се, имахме предвид само един човек – Перо Антич. За него писахме толкова много през целия сезон, че каквото и да напишем сега, рискуваме да се повторим. Вярно е, че думата „звезда” спокойно можеше да бъде без кавички – в голяма част от сезона Перо впечатли с изявите си и в първенството и в Купа УЛЕБ. В България нямаше как да не доминира със своя от висок ръст и усет за борбата под коша, плюс завидна техника, подвижност и далечна стрелба – комбинация от качества, която никой друг на родна почва не притежава. В турнира на УЛЕБ той също привличаше всички погледи върху себе си – в груповата фаза реализираше усилията на отбора с най-много вкарани точки, а по овладени топки под кошовете бе номер едно в целия турнир с 9.1 средно на мач. В домакинската среща с АСК Рига бе само на една асистенция от страхотен трипъл дабъл. Но когато дойдоха решителните срещи в елиминациите на УЛЕБ, македонският юнак изведнъж „се покри”. Точковият му принос намаля наполовина – от 20.8 точки на мач в груповата фаза, с които бе сред топреализаторите а турнира, до скромните 11.75 средно в четирите срещи с Вентспилс и Динамо Москва. Остава да се запитаме дали това бе просто нормален спад във формата (от какво ли пък толкова се бе изчерпал физически в нашето „невероятно” вътрешно първенство?) или точно този бе истинският облик на играча, който в АЕК Атина търкаше пейката, а в Цървена Звезда бе допълваща фигура в петицата. На всичкото отгоре накрая Перо явно загуби мотивация да играе и в плейофите в България и при лесните три победи на финала срещу Балкан записа средно по 12.3 точки...

 

На поста тежко крило се разчиташе и на сърбина Ненад Чанак, който понякога влизаше от скамейката, понякога бе титуляр, играеше доста минути и бе полезен... Но само толкова. Нито в турнира на УЛЕБ показа кой знае каква класа, нито дори в слабото българско първенство. За разлика от Антич, и стилът му на игра не бе особено красив – ефективен, но не и ефектен. Вършеше си работата, но нищо повече. Абсолютно същите неща можеха да се кажат и за бразилския център Мурило да Роза, преди той сам да ни освободи от скучното си присъствие, след като реши, че в България вече не му харесва. Вярно е, от ръководството на Лукойл едва ли са го „галили с перце” – там не са известни с подобно майчинско отношение. Но и Мурило не положи никакви усилия да се отнесе професионално към работата си тук, а при най-малката трудност се фръцна като някоя примадона и си се прибра в отбора финалист в Евролигата – Макаби Тел Авив – явно въобразявайки си, че там има някакво бъдеще. Едва ли.

 

За основен център пък бе привлечен Тенчо Банев, който трябваше да бъде един от малкото българи с важна роля в отбора. Той обаче така и не успя да претвори тези очаквания в реалност – по малко от 5 точки и 4 борби средно за по 15 минути на мач едва ли могат да впечатлят някого. Вечната „надежда за бъдещето”, вече 28-годишният Тенчо отдавна не е на възраст, на която можем очакваме от него някакъв рязък прогрес в изявите му, за да стане доминиращият център, какъвто толкова много ни е нужен за националния тим. Лукойл Академик бе принуден да търси в движение варианти за негова алтернатива под коша и за мачовете в елиминациите на УЛЕБ бе привлечен босненският ветеран Харис Муезинович. Последният обаче изобщо не е център, а си е чисто тежко крило, точно като Чанак, който също на моменти бе принуден да играе на позиция „5”. Единственото, с което Муезинович се отличи в изявите си в четирите мача, бе по-големият хъс, с който се хвърляше в играта, за да компенсира напредналата баскетболна възраст.

 

След всички тези анализи, нека все пак да отчетем, че благодарение на боса на Лукойл Валентин Златев, който издържа клуба години наред, зала „Универсиада” отново почти се пълнеше през зимните месеци и феновете можеха да видят някой и друг свестен отбор. А това, че сме си далече от истината, ние си го знаем и не бива да се заблуждаваме. Каквато страната, такъв и баскетболът. Дали обаче не е и по-зле...

 

ОТБОРНА СТАТИСТИКА МАЧ ПО МАЧ

 

ИНДИВИДУАЛНА СТАТИСТИКА НА ОТБОРА ОБЩО ЗА СЕЗОНА

 

ИНДИВИДУАЛНА СТАТИСТИКА НА ОТБОРА В ПЪРВА А-1


Коментари
Други новини
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи