Великата Ваня Войнова

Ваня Войнова (сн. basketball.bg)

02-02-2009 10:52 | Елена Бойчинова

2009 г. е изпълнена с много баскетболни юбилеи, които ни правят горди с миналото ни и тъжни заради настоящето ни. Наскоро ще празнуваме 25 г. от спечелването на КЕШ и 30 г. от купата "Ронкети" на "Левски". Един от най-впечатляващите юбилеи обаче е 50-годишнината от спечелването на първата женска пък и въобще клубна купа на Стария континент от български отбор. През 1959 г. "Славия" на Дора Чалъшканова, Елена Господинова, Дора Дамянова и др., и не на последно място на Ваня Войнова, печели за пръв път европейска клубна титла за България. Година преди това националният отбор, изграден основно от "славистки", стига до европейската титла. Войнова пък е обявена за най-добрият център не само на континента, но и на света.

Суперлативите на не един и двама големи спортни журналисти, анализатори и треньори от онова време не стигат, за да се изрази култът към Войнова. "Най-хубав очерк ще стане, ако се напише името й и след него се наредят две-три страници от удивителни. Макар че и тези страници едва ли ще стигнат, за да поберат възхищението, съпровождало всяко произнасяне на името й през 20-годишния й спортен път", казва Надежда Богданова.

Ваня Войнова е 15-16-годишна, когато се запалва по баскетбола. До тогава се е занимавала с балет. "През 1948 г. не заиграх, а ме заиграха. В основата на всичко беше Розалия Бикс - разказва в едно интервю от преди години самата Войнова. - Многостранно развита личност, с подчертан интерес към изкуствата и спорта. Учехме заедно във Втора девическа гимназия. Нямаше гимназия по онова време, която да не се стреми да бъде първа в разнообразната извънкласна дейност. Предпочитах балета, математиката, езиците. Женският баскетбол по мое време не беше олимпийски спорт, така че по-късно, като състезателка, не съм участвала в олимпиади, но утехата ми е, че поне в математическата олимпиада взех участие като ученичка. Розалия реши, че трябва да се борим за първенство и по баскетбол. Съученичките ми тръгнаха след нас с ентусиазъм. "Трябва и ти"! - настояваха те. Щом трябва - значи трябва. Изоставих балета и заиграх баскетбол, макар че в сравнение с хореографията той ми приличаше на хамалско занимание", допълва тя.

Заниманията й с топката обаче срещат съпротива в семейството й. "Родителите й, моите баба и дядо - спомня си синът на Ваня - Росен Барчовски - и особено баба ми, която е френска възпитаничка, бяха против. Бяха убедени, че спортът е нещо ужасно за жените.
Затова великият Веселин Темков дошъл тайно и с колелото си я откраднал от една репетиция, за да я заведе на тренировка. След това родителите й се убеждават в нейния талант и повече не пропускат мач на "Славия". Това продължи до края на живота им, идваха редовно и на нашите мачове с Ивета (бел. ред. - дъщерята на Ваня Войнова и Цвятко Барчовски)", спомня си още бившият национален селекционер. Специалистите обаче до края на кариерата виждат отражението на балета върху движението на Войнова на терена. Темков полага големи усилия да я научи да тича не на пръсти, но грациозността й остава завинаги. "Всъщност балетът си беше нейната голяма любов завинаги. Когато даваха по телевизията постановки, ни побъркваше, докато всички не излезем от къщи и не я оставим да си гледа на спокойствие", допълва Барчовски-младши. Иначе в играта си тя не е топреализтор. Предпочита да подава макар че заплахата й към коша винаги е държала защитничките на противника нащрек.

Спомените на Росен Барчовски за майка му на терена са малко. Той е само на 8, когато тя се отказва през 1968 г. "Това ми е един от най-силните спомени. Бенефисът й беше заедно с този на друга голяма баскетболистка от онова време - Елена Господинова. Зала "Универсиада" се пукаше по шевовете. Цветята бяха по целия терен. После едва се прибра, в колата нямаше място за никого от цветя. Целият ни дом беше в цветя", разказва Росен.

Винаги е поддържала много добри отношения с треньорите си. Съпругът й Цвятко Барчовски твърди, че периодът му в женския "Славия" е бил най-лесният в кариерата му. "Бяха много интелигентни. Просто нямаше какво да правя с тях", казва бившият шеф на спорта в България. С него през 1961 г. "Славия" взима поредната от 12-те си титли през този период.

Връзката й с друг голям треньор - Димитър Митев, остава и след приключването на кариерата й. А Митев наистина е чешит, що се отнася до тренировки. Още се носят легенди как връзвал Войнова за конструкцията на коша, за да я държи в наказателното поле, както и за бягането с боси крака в снега на Витоша. Митев избирал планината и за импровизирани тийм билдинги - преди важен мач целият отбор се качвал на чист въздух само с акордеон и пеели песни. "Благодарна съм му - казва Войнова за треньора Митев. - За миг не ме е оставял да си помисля, че съм нещо повече от другите, че имам право да предявявам капризи заради нещо, което съм свършила добре. Не ме е хокал, но не ме е докарвал и до самозабрава с ласкателства. Без много думи изгражда у теб качества без които не си в състояние да се пребориш нито на терена, нито с житейските несгоди." Твърди се, че за 15 години той е оставил най-добрата си състезателка само за 15 минути на пейката. "Разказвала ми е как след един загубен мач Митев много се разсърдил на отбора и ги зарязал. Не се появил и преди другия мач. Те се събрали, излезли петте на терена и започнали да играят, но много притеснено. В един момент една от тях видяла треньора им, сам на трибуната, някъде на 30-ия ред. Веел българско знаме. Това ги мотивирало докрай и победили. Мачът бил много решаващ. Днес никой треньор не би направил подобно нещо. А и никой няма да го разбере", казва Росен Барчовски, който сега води мъжкия "Дунав 2007".

Всъщност не купите и титлите се оказват най-великото й постижение. "Най-силното ми преживяване е това, че съм играла баскетбол, че съм живяла, трудила съм се, радвала съм се и съм страдала с такива чудесни хора, с каквито ме свърза спортът", признава самата Ваня Войнова пред Надежда Богданова. Една от редките й "печалби" от статута й на звезда пък е в семеен план. "Дядо ми беше царски офицер, много горд човек - разказва Росен Барчовски. - През 1955 г. новият режим ги изселва с баба ми в едно плевенско село. Всъщност първите ми години аз съм живял там. Майка ми обаче се свързва с висш държавен служител и моли да ги върнат в София. Тогава този властник казва на баща ми: "Вие, др. Войнов, ще се върнете в София благодарение на дъщеря си". Той много трудно го преглътнал. А майка ми твърдеше, че това е от най-тежките моменти в живота й", спомня си Росен.

Всъщност семейството на Цвятко Барчовски и Ваня Войнова се оказва сериозно разработвано от ДС, но и двамата не откликват на напъните на комунистическата власт.

След като приключва с баскетбола, Войнова остава близо до спорта. Работи като журналист във в. "Трудово дело", "Отечествен фронт" и "Старт". "Много трудно й беше да критикува. Изстрадваше всеки материал, все едно пишеше роман. Беше много позитивен човек. Не знам защо не стана треньор. Беше много интелигентна, завършила френска филология", казва синът й. Неговият най-емоционален спомен, свързан с майка му, се оказва през 2001 г., 8 години след смъртта й, когато в Ноксвил (САЩ) майка му е приета посмъртно в Залата на славата. "Когато тя почина, бях треньор на Азорските острови. После ми казаха, че й прилошало по време на заседаниe на спортните клубове "Славия". Тoгава ставаха реорганизации в клуба, които тя не харесваше. А от друга страна, баща ми беше вече шеф на спорта в България и също правеше кардинални промени. Времето беше такова - може би не й понесе. В Ноксвил срещнах огромно уважение към нея. Бях пред припадане, преди да излязa на трибуните за няколко думи. Първо се обърнах към портрета й и я помолих да ми даде сили от горе. Американците са страхотни в отношението си към историята и големите фигури", спомня си Барчовски.

Днес в женския ни баскетбол такива големи фигури като Ваня Войнова очевидно липсват. Затова не ни остава нищо друго, освен да се преклоним пред паметта на великата баскетболистка и това, което тя и нейните съотборнички от "Славия"- идоли на няколко поколения, направиха преди 50 години.