Размисли

Седя в баскетболната зала, гледайки тренировката на мъжете. Наблюдавам упражненията им за загряване. Пълна тишина. Пълна концентрация. Пълно себеотдаване. Пълно уважение към този, който провежда загряването.
 
Погледът ми се пренася върху лицата на състезателите. Пълно одухотвореност. Пълно съсредоточаване. Пълно доверие. Пълно участие с цялото същество в упражненията.

Започват упражненията с топка. Бягане, скачане, спиране. Бягане, спринтиране, скачане. Бягане, подаване, спринтиране, скачане, спринтиране. Все бягане. Все скачане. Все спринтиране. Няма почивка. Откакто са започнали, все е така. А от кога е това!
Беше началото на юли миналата година, когато ни представиха треньора на мъжете. Беше чудна топла привечер и разговорите ни за баскетбола завършиха късно вечерта. Той разказа за себе си онова, което ни интересуваше, ние разказахме това, което го интересуваше и... работата започна.
 
Присъствах на всички тренировки на открито и в зала. Присъствах на всички разговори за оформянето на състава. Присъствах на всичко около отбора в по-малка или по-голяма степен и възхищението ми нямаше край, когато виждах убийственото натоварване, убийствените дълги тренировки с часове, прекарани в залата.
 
И нито за миг състезателите не се разконцентрираха. Нито за миг не поглеждаха встрани. Цялото им внимание бе приковано изцяло и единствено в треньора, в онова, което им казва, в онова, което той изисква от тях. Нито за секунда не им е разрешено да мислят за нещо друго освен за максималното изпълнение на каквото и да е упражнение. И нито дума дори. Чува се само силният глас на Аци /така го наричаме ние, колегите му, иначе това е треньорът Александър Тодоров/. Само неговият глас и... бягането.
 
Грешки... Грешки... Само треньорите могат да правят забележки. Никой друг.
 
Няма джиесеми. Няма приказки дори от гледащите тренировките. Няма дори движение в залата около игрището. Ред и строга дисциплина.
 
Час – два – три – не по-малко. Всеки божи ден. А кога беше 23 юли – първата тренировка на мъжете?! Колко време, колко труд, колко умора, колко пот за 7 месеца?!
Пълно доверие в тренировките. Пълно съсредоточаване. Пълно раздаване. Пълно уважение един към друг.
 
И сега, гледайки ги как тренират, се питам: Възможно ли е след толкова много труд и от двете страни да не се постигне голям успех? Отговарям си, че не е възможно. “Акция – реакция”, това са думите на Аци. Треньорът, който няма друго освен работата си, която е превърнал и в свое хоби. Треньорът, който казва: “Това са страхотни момчета. Тяхна е заслугата!” А ние, колегите му, ще добавим, че е и негова заслугата. Голяма е заслугата му, защото успя да внесе норми и принципи на поведение, норми и принципи в играта на отбора и в защита, и в нападение, норми и поведение, което изгради отбора ни като “Един за всички и всички за един”.
 
Не се ли гордеем сега, че сме от Самоков?! Не се ли радваме повече от състезателите?! Не живеем ли с победата и досега, осъзнавайки грандиозността й?!
 
Гордеем се, радваме се, осъзнаваме направеното от треньорите, от отбора и от ръководството.
 
Един човек не можа да изживее радостта, защото бе далеч от Самоков. Научи за победата ни и щастието го е споходило далеч от нас, но дълбоко вярвам, че по-голямата радост предстои да я изпита. И тя е в пътя, който ще извървим, за да ни признаят, колкото и да не им се ще, колкото и да измислят глупости по повод на победата над “Лукойл”, колкото и да се правят другите медии, че нищо толкова голямо не е станало.
 
Не! Станало е! Стана онова, което трябваше да стане, защото зад една такава не случайна победа стои огромен труд.
 
Зад една такава победа стоят потта на състезателите, умората, безсънните нощи на треньора, себеотдаването им и лишаването им от толкова много съвременни изкусителни неща от живота. Зад една такава победа стоят и сълзите на Иван Лепичев, моите сълзи от радост и благодарност към всички тях.
 
Ани Рудева
главен треньор в БК “Рилски спортист”