Как ще ги стигнем ...сърбите

Е, да ви кажа, няма да е скоро. Седя и гледам Партизан и Панатинайкос и не мога да повярвам на очите си. Няма едно свободно местенце в залата, а тя не е Пионир, ами Белградска Арена. Викам си, хубаво, все пак гостува Панатинайкос и е нормално да има интерес. Но чак пък да се напълни до козирката, при това най-голямата зала в региона, бе наистина внушаващо. 22 567 зрители на срещата, нов рекорд по посещение в мач от Европейските клубни турнири. И се замислям малко, връщам лентата назад и си спомням за войната, която с години се водеше на запад от нас. А отгоре на това и Америка ги удари, за да ги върне „в първи клас”. И сега тези хора си имат зала, за каквато ние можем само да мечтаем, а още повече, я пълнят догоре. Опитвам се да направя някакво сравнение с нашите стандарти, търся пресечни точки, но някак не ми се получава. Както се казва в подобни ситуации – няма прилика, за да има разлика. Сумирах всичките зрители в нашата Национална Баскетболна Лига (как звучи само, все едно сме НБА) от първия до последния изигран кръг. Излязоха точно 36 000 души, посетили мачовете в нея. Е да, повече е от мача в Белград в четвъртък вечер, само че аз сумирах 51 мача, за да стигна до нашата бройка. Е как да ги стигнем, просто няма да сме живи, за да се случи пред нас...
 
И се връщам на мача на Рилски спортист с Раднички, в който българите не само биха, ами го сториха с голяма разлика и със самочувствие. Вярно, тимът от Крагуевац не е показателен, но който и сръбски отбор да бием с 30 разлика, трябва да викаме ура. Хората от Самоков трябва да са пример за всички български клубове. Направиха си зала, не огромна, но достатъчно голяма и безспорно най-хубавата в България. Работят от години с детската школа, резултатите вече се виждат. Мъжкият отбор страдаше, но докараха един добър специалист, направиха добра селекция и ето ги – „Играят най-добрия баскет в България”, както каза Тити. И сега ако си зададете въпроса „Кой е евробоецът в баскетбола ни?, отговорът е един и погледите са насочени към Самоков. Рилски спортист остана единствен от всички участници в Европа и сега всички стискаме палци само за него. Левски и Черно море се препънаха в Македония, след като бяха отишли на излет за мачовете реванш, докато Лукойл Академик отдавна не е онзи отбор, с който всички в Европа (УЛЕБ де, за Евролига не говорим) се съобразяваха. Треньори и играчи там идват за по месец-два (някои за по ден-два) и си отиват, а накрая от немай-къде извикаха Петко Маринов на помощ. Един от най-добрите и доказани специалисти у нас получи заслужено признанието си и сега трябва пак да вади „кестените от огъня”. Преди време той бе пратен в Бургас, но сега отново опряха до него.
 
След баскет-фиестата в Белград, само ден по-късно, получаваме решенията на Дисциплинарната комисия на БФБ, в които четем наказания към различни провинили се лица. Всичките за нападения срещу съдии. Малко-късно вечерта един президент пък влезе на средата на терена и искаше да извади отбора си. Всички знаем за нивото на нашите рефери (за съжаление не особено високо), но е пословично и поведението на всички треньори и състезатели спрямо тези хора. Никой не се отнася с респект към тях, а винаги съдиите са първите, на които шефове и треньори се осланят за допуснатите загуби. Затова и са малко наистина качествените...
 
И отиваме в залата на стадион „Васил Левски” да гледаме бъдещите 10-годишни таланти на една дузина отбори от региона. Сред гъмжилото от родители, някои от тях с малки деца плюс малките състезатели от отборите, които не са в игра, се опитваш да видиш по някой друг кош. Разбираме, че вече няма право да се сяда долу, тъй като отношението спрямо съдиите там било много лошо, а и няколко бабаити предната седмица са се саморазправили с реферите на един от мачовете. И сега заради тях, всички са струпани горе, дали се вижда нещо от големите колони – първия ред (VIP-a) – да, но за останалите 100-150 човека е абсурдно, че са попаднали в такава ситуация. И някои от родителите трябва да надвисват с риск за живота, за да заснемат първите баскетболни стъпки на децата си. Ами ако трябва да се замислим малко, то половината зали у нас са такива, от първия ред можеш да хванеш за врата който и да е от съдиите. Така че, едва ли това бе най-правилното решение, така няма да привлечем зрителите и техните деца в залите. Гледката бе жалка, но в името на децата нямаме избор, ще го преживеем. И в този миг някак се връщам пред екрана и си спомням за мача в Белград, за неописуемата атмосфера и пак си задавам въпроса как ще ги стигнем, но отговор не се и надявам да получа.
 
А не искам да се връщам още по-назад , за да се присетя за кошмара около ЦСКА и безобразието, на което бяха подложени всички баскетболни хора у нас. Тогава въпросът щеше да бъде не кога ще ги стигнем, а кога ще спрем да се отдалечаваме. Добре, че всичко най-после свърши и няма да ги има в ежедневието ни.
 
И накрая, за да сме малко по-оптимистично настроени, чакаме с нетърпение магът от Израел да дойде през лятото и да чукне с магическата пръчица по рамото на Филип, Деян и Тошко. Не за да спечелим Европейското, а да играем добър и красив баскетбол – това трябва да е програмата минимум. На такъв форум не стъпваме много често, нямаме право на грешки поне това да сторим!