Майски амплитуди

В Берлин се игра истински баскетбол

05-05-2009 14:00 | Валентин Ангелов

Незнам дали ние бягаме назад или другите спринтират много напред, но отчаянието ми, че няма скоро да си оправим баскетбола взе повече да ме обзема. Объркана държава сме, това е ясно на всички и започваме да губим надежда, че скоро ще се оправим. Но затова има и телевизия, пускаш и гледаш Файнъл Фор на Евролигата, зала като от приказките в Берлин, баскетбол на недостижимо за нас ниво, съдиите не ги забелязахме, те се губеха по терена и не се виждаха. Защото добрите съдии нямат за цел да изпъкват и да се забелязват, както е явление по нашите игрища. Жалко, че обикновения български зрител нямаше възможност да наблюдава тези срещи, показващи колко напредва играта, но пък от друга страна май е по-добре наистина да не знаем колко много сме изостанали.

В същото време у нас пред около 20-ина добре познати един на друг зрители женския шампион на България бие в първия кръг на плейофите с 80-90 точки, а след два дни положението в мъжката част ще бъде горе долу същото. Два от плейофите са с предизвестен край, само ще се отбие номер, малко по-късно ще се понапсуват съдии, играчи и треньори и така до края на май, до определянето на новия шампион. Една добре позната гледка. Театър, който го играем всяка година.

Поздравления за Михов, човекът от идването си иска да промени доста от закоравелото мислене и ни измъкне от блатото, в което сме изпаднали. За съжаление ще ни трябва много време и средства, за да се случи и да се изплуваме на повърхността. Страшно много са нещата, които трябва като структура да бъдат променени. И за това ще са нужни не само еврейски магьосник и испански психолог, ами много повече и точни за целта хора, сам ще му бъде много трудно.

За сметка на това в малките часове отново се обръщаме към нашият спасител – телевизора, който ни прави свидетели на поредния спектакъл в серията между Бостън и Чикаго. Амплитудата пак се покачва нагоре, за който го има разбира се, защото това тяхното представление е трудно да се опише. Завиждаме на хорицата там, че могат да гледат този род игра, на невероятно за нас ниво. И наистина се питаме това тяхното баскетбол ли е, или нещо друго. Знаем отговора, но ни се иска да не е така. Залите в Берлин и тези в Щатите пълни до козирката, изглеждат красиви като поздравителни картички, нашите ги оставяме без коментар.

Дано след десетина години като докарам сина си от Америка да мога да му покажа, че и в България има хубава голяма зала, в която като влезеш няма да се срамуваш. Не броим залата в Самоков, тя е фантастична за града там, но си е за местно ниво. Навсякъде по света вече има такива зали и по селата, а у нас ги няма и в големите градове. Но нашия проблем е и друг, ще направим зала за 10 000 и после ще се чудим как да я напълним.

Очакваме съдиите да свирят на ниво, а те се преплитат в собствената си кал, в която едва ли ще има оправия скоро. И колко повече им се сърдим, толкова повече се засягат, а те явно и толкова си могат. И колкото повече гледам нашето първенство, вече наистина си мисля, че Щрикс бе абсолютно прав, че дори и един съдия ни е много за Файнъл Фор-а на Балканската лига в Самоков. Заблуждават се някои хора, че имаме съдии дори за това ниво, а тяхното не минава аматьорското и докато не започнат да работят както другите по света, ще чуваме все така често имената им в устата на Кедъра и други баскетболни експерти. Защото ако няма издънки, никой няма и да ги споменава. Някой да е чул съдия да бъде наказан този сезон, някой да е чул те да организират семинари, да се събират и гледат видео, да обсъждат ситуации и положения, да уеднакват критериите си, най-малкото да се виждат и да свикнат с физиономиите си и да се понасят един друг. Как да стане това като дори шефът на съдиите отсече след един мач-дерби, изпълнен с множество грешки и в двете посоки, че той вече го е гледал веднъж и на видео няма смисъл да си го пуска. Хубаво е да имаш самочувствие, но най-лошото е, когато то е без покритие. И вместо да сипеш обиди е хубаво да погледнеш в манджата, която готвиш, защото тя е много безвкусна и не се харесва на никой – нито на треньори, нито на състезатели, нито на медии, нито на фенове, нито на баскетболна общественост, на ...никой. А, че има момчета, които искат да станат и да пробият нагоре – няма спор. За съжаление нямат нужната среда, за да се качат едно ниво нагоре. Не само, но и тъпчат на едно място, че и някои вървят надолу.

Театърът си е наш, актьорите си ги знаем, представленията също. Има тук там някой друг изненадващ край, но като цяло постановката е много, много ясна. Чакаме пак евреина с голямото сърце да пристигне и да ни центрира на баскетболната карта на Европа, откъдето много отдавна почти всички са ни зачеркнали. Но нека и да сме реалисти, те играят друг баскетбол и ако магьосникът от Израел сътвори нещо повече, то ще е равно на подвиг.