Кой се страхува от непокорните деца в българския спорт?


Кой се страхува от непокорните деца в българския спорт?
Станислава Станкова (сн. FIBAeurope.com)
07-06-2009 18:00 | Владислава Лазарова (Sportline.bg)

Конфликт на интереси, родствени връзки, развален телефон, остри камъни и треньорски тапии. На пръв поглед, нищо общо с баскетбола. На втори - много общо с българския. В него направо си гъмжи от всичко изброено до тук. С риск да ни заклеймят за песимисти, спасение няма. Има само компромис. Той обаче се постига с такт, а на такт бикновено са способни тези, които носят интелект.

Едно дете (б.а. когато си на 19 още минаваш за такова в света на възрастните) отказва да играе за националния отбор. Вади си медицинско, получава веднага лекарска забрана. Контузията е факт, тя не е измислица. Въпросът обаче не е в това. Въпросът е в мотивацията и убеждението. Дали Станислава Станкова не можеше да стисне зъби и да участва на европейското за 20-годишни в Полша? Да, можеше. Но не желае. Защото не намира смисъл, защото не се чувства на мястото си. Когато човек не усеща здрава почва под краката, когато вместо полезен и необходим, какъвто безспорно е, среща агресия и ирония, тогава се случва едно-единствено логично нещо. Този човек просто си вдига шапката. И няма никакво значение дали е на 19, или 29. Всеки търси своето място. Насила болка и унижение търпят мазихостите.

Проблемът със Станкова е огромен. И показателен. Не защото е Станкова. Тук имената нямат нищо общо. Говорим за психология, за педагогически подход и отключването на вярната врата в комуникацията с подрастващите. При тях не става с остен. Времената са други. Затова и децата ни са други. Преди са стояли мирно, когато са ги хокали несправедливо. Спортът е бил сламката, която да ги извади от блатото. Да им даде статут в обществото. Да им открехне затворените порти на системата. Днес спортът ни е грохнала старица. Всяко момче и момиче, което избира да спортува, а на всичкото отгоре показва талант, трябва да бъде носено на ръце. Да се целуват ръцете на родителите, че не са му забранили да студува зимата в зали без парно, да ходи в миризливите тоалетни и да търчи в среда, в която няма един нормален лекар, който поне да му превърже разкървавеното коляно. Същото важи и за треньорите. Вместо да раздават ордени на куцо и сакато, да отлеят по значка за тези, които бъхтят в разпадащите се под краката им игрища.

Станислава Станкова е едно от тези стотици деца. Разликата е тази, че тя, за разлика от други, винаги е била привилегирована да има и друг избор. За нея спортът е въпрос на дух и чест, а не на всяка цена. Ако иска ще играе и ако не иска, няма. Лошото е, че като я откажем насила, защото сме некадърни дори да убедим прясната абитуриентка, че си струва за преглътне в името на баскетбола, в името на фамилията си и на себе си, тогава ще се хванем за палците. Тъй като България не е Русия, уви не е и Литва. Ако имахме 4-5 от нейния калибър, с нейните заложби, окей. Да си гледа работата. Все една от останалите ще ни свърши работа. Но нямаме. Талантливите ни момчета и момичета се броят на пръсти и е наша отговорността да ги съхраним. Както е наш провалът, когато ги изпускаме. Доста тъжно звучи, че един, или група възрастни с положение в обществото нямат нивото, нямат дори базисни качества да намерят общ език с 19-годишна тийнейджърка. По-тъжно може да бъде само, ако не намират мотивация в себе си поне да опитат.

Защо? Защото не могат да се наведат до нивото на разгневеното по някаква си причина сърце на въпросното дете. Под достойнството им е. Те се велики. Или някога са им повтаряли, че са такива. Или не, закоравялата система неусетно ги е вкаменила в монумент на справедливостта. Т.е. тяхната истина, е единствената истина. Всичко извън сектата е грях, всеки различен е враг.

Врагове на самите себе си. Такива сме. За съжаление не е само в баскетбола. Но предимно там никой-никога и за нищо на света не си признава, че е сбъркал. В художествената гимнастика трябваше да ударят дъното, за да прогледнат благодарение на острия ум на Илиана Раева. Някогашното златно момиче на Нешка Робева призна:

"Провалихме се, защото години наред прогонвахме от залата непокорните деца, проблематичните деца. Тези, които вечно имаха свое мнение. Обградихме се от послушници".

Така и при нас в баскетбола. Послушниците оцеляват. Тях не ги сменят, тях ги тупат по гърба. Затова сме и на този хал. Някой само да надигне глава и следва секирата. Много деца сме затрили, само защото не е имало кой да поговори, да влезе в техния свят и да ги разбере. Тълкуваме го за унижение, защото нямаме интелект. Не е унижение да посветиш час-два, или ден в разговор с някой като Станкова. Напротив, това е победа. Първо, защото едно момче или момиче не иска повече от добра дума. От жест, излъчващ доверие, от реплика, която да ги накара да се почувстват значими. Защото как ще изискваме от тях да постигат значими неща за България, когато не се държим към тях като със значими? Те имат остра нужда да усещат подкрепа и сигурност. Простичко е, обяснено е в дебелите книги по психология и педагогика, но някой май е отсъствал от час.

Проблемът на Станислава? Трябва да я попитаме лично. Острани можем само да гадаем. И току виж сме улучили. Като за начало почнете с майка й. Жената, благодарение на която това дете е стигнало до това ниво в баскетбола. Но уви, няма треньорска тапия, я такава за инженер. Позор. В тая държава и в тая наша федерация от всичките регистринани някога като треньори, от ДЮШ, до НБЛ, женско първенство и А група мъже, всички са изрядни и лицензирани. Само Елена Станкова не е. Тя и никога не е била. Това обаче преди не е пречило на централата да й гласува доверие в три поредни години да води национален тим. Раздялата между майка и дъщеря в момента в държавния отбор се обяснява с отричането на родствените връзки. Така настоявал Хосе Мария Бусета. Грешка. Испанецът казва, че е препоръчително, не и задължително. Точка.

Родствените връзки в българския, а и световния спорт обикновено са носили най-емоционалните, най-големите успехи. В нашия баскетбол, случаите не са един и два. За треньор, който има в състава си своето дете, е два пъти по-тежко да работи. Защото знае, че погледите са вперени в сина му, в дъщеря му, а там всяка грешна стъпка отприщва море от помия. Така бе и с Тина Димитрова и Екатерина Димитрова на европейското за 20 годишни в София през 2007 г. Но Тина имаше куража да води селекцията, да залага на дъщеря си, която нямаше нужда да бъде налагана. Тя бе капитан. Същата Тина, на която не й мигна окото да повика 17-годишната Станислава Станкова и да й гласува доверие. Е, след това опра пешкира за "незадоволителното" класиране. Измиха си ръцете с нея именно с мотива "роднински връзки". Днес Екатерина е в женския тим, но там място за майка й няма. Има място за други, които без да носят грам вина биват спуснати отгоре като последната възможна опция.

Компромисът. Човешкият разговор на четири очи. Опитът за убеждение, този за разбиране. Подкрепата. Нито едно от тези четири не е бил спазен при Станкова. Оправдания, колкото щеш. През чепатия й характер (б.а. но какво по-хубаво от това?!), огнения нрав на майка й, емоцията на баща й. Нито един не се намери да седне и да направи опит за диалог. Не да обяснява колко е велик, не да гледа надменно и от височината на постове и постижения. Да пробва поне за кратко да застане на нейната страна, да бъде от нейния тим. За да се изгладят противоречията. Ей така, в името на бъдещето на това дете в спорта. В името на женския баскетбол, защото той има остра нужда от талант.

Това вече би било победа. Защото ще сме задържали още едно дете в залата. В противен случай не е далеч деня, в който там ще ни посрещнат празните стени и някоя забързано-сърдита лелка, тръгнала да чисти пода. По навик. Не, че ще има кой да го изцапа.

Коментари
Други новини
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи