Страшна работа сме

Само преди една година го наричахме магьосника, гениалния евреин, вълшебника...Сега обърнахме палачинката, не бил добър, ставал за клуб, не за национален. Страшна работа сме... Без да се кривим, в Европа има 4 треньори, които са с класа над всички останали. Всякакъв род класации започват по-надолу след тях, защото те са едно ниво над най-добрите. Задайте въпроса на най-обикновения баскетболен фен и той няма да срещне особено големи трудности да отговори – Желко Обрадович, Еторе Месина, Душан Ивкович и нашият магьосник. Това са хора, за които няма тайни в баскетболната материя и за наша радост до едно от тези имена България имаше рядък достъп през последните две години. На крак ни бе стъпило едно светило на световния баскетбол, един мъж, който има редки еквиваленти не само като треньор, но и като човек. С помощта на този човек един национален отбор се показа в Европа, въпреки че без него едва ли щяха да ни забележат на тази карта. Излязохме от невъзможна група и изхвърлихме за първи път в историята им Италия от европейски финали. Намерихме място сред баскетболния елит на Европа, разбра се, че и ние сме нещо в тази игра на Стария континент. Да, можехме и по-добре със сигурност, но какво да направи човека – да влезе на терена и да започне и да вкарва ли, или пък да пази в защита вместо някои от баскетболистите ни. Или да ги възпитава, нещо което се случва първите 7 години у дома, Хора, не разбрахте ли, че това е потенциала ни. Играхме срещу отбори, които ни превъзхождаха по класа и са по-добри от нас, това са ни възможностите на този етап и не можем да постигнем повече от това. Самото участие за България на този форум бе един невероятен успех като се има предвид, че нивото на баскетбола не е особено високо у нас. Дори самолета с отбора ни да отиде дотам и да присъстваме на откриването, без да играем, пак щеше да е голям успех за баскетбола ни. Наистина заслужавахме да се представим по-достойно, както през 2005. За съжаление единствено президента на федерацията ни Михаил Михов осъзна какво значи това българско класиране на европейско първенство и създаде условия както на най-добрите отбори. За лукса на играчите не бяха пестени средства, но от всичките единствено Тодор Стойков може да не се срамува от играта си, както и разбира се американецът Ърл Роуланд, който бе с най-добри показатели. Но да не забравяме,че той не е истински българин.
 
Не можем да разберем обаче как след Евробаскет-а се появиха някои критици и „специалисти”, които намериха кусури на „магьосникът” и едва ли не го обвиниха за поведението му. Ставал за клуб, но не ставал за национален. Че в националния да не би да играят нещо друго, с по-малко хора или с повече топки. Нали говорим за една и съща игра, каква е разликата в начина дали „магьосникът” води Макаби или България. Защо не го критикувахме миналата година по това време, когато класира отбора ни на европейското в Полша.
 
Последната ни победа на европейско първенство бе преди 20 години на Евробаскет-а в Загреб през 1989. Тогава на 25 юни бием Холандия с 91-86, благодарение на фантастичен Цецо Антов, вкарал 24 точки. През 1991 година в Рим сме 0-5 като две от тези загуби са от отбора на Полша, 1993 година домакините от Германия стават шампиони, Сърбия е наказана заради ембаргото, а ние сме 0-3, последни в шампионата със запомнен скандал между Младенов и Варчев, след това в Сърбия през 2005 също 0-3, но както споменахме с достойна игра. След тези дълги паузи без успехи сега изведнъж се чувстваме задължени да бием силните Турция, Литва или домакина Полша, сред които личат много добри играчи от Евролига и още по-добри от НБА. За наше огромно съжаление единственият българин, някога стъпвал отвъд океана е Георги Глушков – първият европеец в лигата на извънземните, но в далечната 1985 година. Сега само Деян Иванов играе роля в своя отбор – но на 12-то място в първенството на некласиралата се Италия. И дайте да не продаваме краставици на стар краставичар. Малко така се получи. Но понеже сме си българи и това ни е отличителна черта – дайте да плюем по всичко хубаво, което се случва в баскетбола (а и не само в него) и при нас важи максимата – „Не е важно аз да съм добре, важно е Вуте да е зле”. Колко тъжно е дори да си го помислим, че това може да се случва с човек, който ни отдели време и даде възможност да се докоснем до него. И Пранди беше критикуван за световната лига, а сега му сваляме звезди след европейското.
 
И ако „магьосникът” не остане, който и да дойде, от България или чужбина след него ще има да запълва мноооого широки и големи обувки. Освен, ако не носи имената на един от другите трима големи, посочени малко по-горе – Месина, Обрадович или Ивкович. Малко вероятно или по-скоро невъзможно да се случи. Остава ни да се молим тези глупости, бълващи ден след ден по адрес на гениалния евреин да не стигнат до неговите уши. Такова цвете от това естество рядко ще расте в нашата градина.