Ваня Войнова: “Не аз съблякох екипа, а ми го съблякоха”

Ваня Войнова (с топката)

09-03-2010 18:40 | Ring.bg | Борис Тодоров

Днес, 9 март 2010 г. се навършват 17 години от смъртта на една от най-великите баскетболистки в историята на този спорт – Ваня Войнова. Тя остана завинаги на 59. В нейна памет, за да отдадем почит на голямата и единствена, първата и ненадмината Войнова, си позволяваме да публикуваме със съкрашения нейното последно интервю преди да сложи край на кариерата си. Ето го и него. С автентичния му увод от в-к “Народен спорт” през 1968 г.

“За милионите любители на баскетбола не само у нас, а и по света, е достатъчно само името Ваня Войнова. За тях то само по себе си е израз на нещо голямо - на епоха в женския баскетбол, на маниер на игра, който едва ли ще се повтори, тъй като нищо изключително не се повтаря. Обикновено при колективните спортове в определени мачове и срещу определени съперници отборът може да мине без един изтъкнат състезател, като не губи своя облик и не накърнява силата си. Без Войнова обаче нито Славия, нито националният отбор можеха да бъдат това, което бяха... Една кола беше напълнена с цветя за нашата Ваня... А ако можеха всички тия хора, които я обичат и тачат, да й пратят и своите цветя, Войнова би имала една от най-големите цветни градини в света.”

- Кога и как заиграхте баскетбол?
- През 1948 г. не заиграх, а ме заиграха. В основата на всичко бе Розалия Бикс. Многостранно развита личност, с подчертан интерес към изкуствата и спорта. Учехме заедно във Втора девическа гимназия, тя бе един клас пред мен. Нямаше гимназия по онова време, която да не се стреми да бъде първа в извънкласната дейност. Гореща борба водеха хоровете, танцовите трупи, духовите музики. Предпочитах балета, математиката, езиците. Женският баскетбол по мое време не стана олимпийски спорт, така че по-късно, като състезателка не успях да играя на олимпийски игри. Утехата ми е, че като ученичка участвах в математическа олимпиада. Розалия реши, че трябва да се борим и за първенство по баскетбол. Съученичките ми Мими, Бистра, Грети, Хела и Лидка тръгнаха след нас с ентусиазъм. "Трябва и ти", настояваха те. Щом трябва - значи трябва. Изоставих балета и заиграх баскетбол, макар че в сравнение с хореографията той ми приличаше на хамалско занимание. Ще уточня, че тогава не бях висока. Пораснах по-късно. Източих се като точилка след операция на сливиците. Често сравнявам баскетболната игра с детски пумпал. Завъртиш ли го силно, различните цветове, с които пумпалът е обагрен, се сливат, остава да стърчи само дръжката му. Никога не съм желала да играя ролята на дръжката, да стърча над единия цвят, като не отричам, че и фон, върху който да изпъкват съотборничките ми, не съм искала да бъда. Ако понякога ми е мъчно, че на сегашните баскетболистки липсва нещо, то е именно романтиката от ученическата игра. От това някак си са ограбени.

- Какво представляваше играта тогава и как вашето поколение я усъвършенства?
- Преди всичко бе просто игра. Не задължение, а удоволствие. Бе съжителство, усъвършенстване, взаимопомощ между интелигентни, ентусиазирани, честни и честолюбиви хора. Забележете, че не изключвам честолюбието. Без него дори гости вкъщи не можеш да посрещнеш така, че да са доволни от домакинята.

- Къде, как и при какви условия тренирахте?
- Обходила съм всякакви игрища - от черната сгур при гара “Сердика”, през “Петте кьошета” и “Сухото езеро”, през чудесните площадки на Локомотив, през зала “Сливница” и зала “Славия”, та до смаялата ни зала “Универсиада”. Освен задължителните тренировки играехме и на воля - тръгнеш си за обяд, срещнеш приятел или приятелка, кажете си: “Хайде да направим една игричка на 21”, и забравяш за обяда. Отиваш там, където в момента ти е най-близко, може да е в училищен двор, може да е на квартална площадка. Не е имало какво друго да ни отвлича от баскетбола. И при игрите “на воля” се събираха зрители. На игрището на Локомотив веднъж дойде при мен един човек и ми каза, че много харесвал играта ми, та макар и да е локомотивец, искал да ми подари нещо. И ми подари едно пликче със семки. Важен е жестът.

- Интересни личности ли бяха треньорите ви? С какво ги помните?
- Причината да започна активно и постоянно да се състезавам е Веселин Темков. Без него сигурно щях да избягам от спорта, щях да бъда или филоложка, или математичка. Зърнал ме и преценил, че съм нужна на баскетбола. Два пъти идва у дома с колелото си, два пъти просто ме открадна за спорта. А веднъж ме смъкна от трибуните и ме вкара сред състезателките от националния отбор, защото нямал десета баскетболистка. Защо бягах, защо не се съгласих веднага? Вероятно поради вроденото си качество да се залавям с нещо само ако съм сигурна, че ще мога да го правя много добре. Треньорът обаче беше настойчив, майка ми - честолюбива и властна жена, срещу двамата бях безсилна и така навлязох в баскетболния живот. Благодарна съм на Димитър Митев. За миг не ме е оставял да си помисля, че съм нещо повече от другите, че имам право да предявявам капризи заради нещо, което съм свършила добре. Не ме е хокал, но не ме е докарвал и до самозабрава с ласкателства. Без много думи изгражда у теб качества, без които не си в състояние да се пребориш нито на терена, нито с житейските несгоди.
Силна, много силна личност бе Тренера, щом и до днес го уважаваме и обичаме - дори повече, отколкото го обичахме в годините, когато му бяхме подчинени. Навремето той имаше нас, работата си, славата, признание. По-късно, когато бе оставен малко встрани, нашата любов му бе нужна. Има я, защото я бе спечелил сам. Когато се разболя, всички тичахме, искахме да му помогнем. Занесох му в болницата писмо, подписано от “неговите момичета”. За пръв път го видях да плаче. Не бе заплакал дори навремето, когато дойде и ръководи тренировките ни, след като бе погребал детето си. Разбрах, че по-скъпа от всички спортни награди му е нашата преданост. Разбрах го в болницата, разбрах и след като излезе оттам, дойде на гости у нас с жена си и остави подарък. Нито да го вземеш, нито да го откажеш. Нещо ме сви в гърлото, взех го, защото отлично съзнавах, че работата не е до подаръка, а до чувството. Тача труда на всички треньори, които са работили с мен и са ме научили на нещо. Не мисля, че съм ги затруднявала, защото бях възприемчива и послушна ученичка. Много неща съм получила от благородния и горд човек Никола Колев, от трудолюбивия и необичайно притеснителен Петър Симанов, от Людмил Катерински. Идването на Иван Гълъбов като треньор на националния отбор съвпадна с моето излизане от него, с края на баскетболната ми кариера.

- Човекът изиграл решителна роля за израстването ви като спортистка, освен треньорите?
- Майка ми. Много амбициозна, винаги с нас на игрището. Баща ми. По-кротък, по-благ, облекчаваше с топли думи болката при неуспех. Брат ми - Димитър Войнов. С вроденото си чувство за хумор малко саркастично поддържаше амбицията ми. Съпругът ми - Цвятко Барчовски, също баскетболист. Не ми разрешаваше да бъда посредствена. Изобщо най-критични думи за играта си съм чула в семейството си. Други хора казват, че са слушали нашите да се хвалят с мен. Аз подобно нещо от тях не съм чула. Благодарна съм им, че не допуснаха да излетя в облаците.

- Първата ви международна среща?
- Бях в националния отбор за една среща с Чехословакия на “Колодрума” в София, но не играх. На турнира за Наградата на Прага през 1951 г. вече бях в основната петица. Разчитаха много на мен, сигурно малко съм дала, та въпреки сполуките на отбора се върнах в София притеснена, че не съм направила всичко, което е трябвало. Тогава видях съветските баскетболистки. Възхитиха ме със заряда си, с точността и разумните си действия. От Прага започна приятелството ми с Лидия Алексеева, която стана мой кумир. Тя бе гард, виртуозно подаваше и направляваше играта. Интересно, винаги повече са ми харесвали баскетболистките от другите постове, не от моя. От тях също съм търсела нещо да науча. Такива бяхме повечето от славистките - след всяко голямо състояние се стремяхме да обновим играта си с нова сръчност, да не доскучаем на публиката, да създаваме загатки на съперниците. Не съм се блазнела, дори в началото на кариерата, да бъда голмайстор - накрая дори приех с добро сърце да бъда “метач” в отбора, стига да съм полезна.

- Най-големият ви успех?
- Европейската титла от Лодз през 1958 година. Успехът имаше за предистория един провал. Дебютът ни на европейско бе в Москва през 1952-а. Останахме на четвърто място. Радвахме се, но това бе малко за амбицията и труда, а мисля - и за въжможностите ни. Дойде ред на Белград през 1954 г. Станахме трети. Станахме по-известни, по-опасни, по-самоуверени. От Белград помня силната игра на Райна Рангелова. Тогава там бе нашумял американският филм "Ниагара" с Мерилин Монро. И нашата Райна бе руса като нея, хубава на терена, зрителите от "Ташмайдан" започнаха да я наричат Ниагара и от това, а и от играта на всички ни, станахме любимки. Бяхме много щастливи, когато победихме унгарките - години наред един от трите колоса на женския баскетбол. С бронза от Белград дойде и апетитът ни за сребро - всички у нас смятаха, че ни подхожда. Май че нещо в главите ни се обърка. Всъщност продължавахме да тренираме все така здраво, както казваха другите, бяхме дори помъдрели. Дойде Прага през 1956 г. Тръгнахме като на лов за тигри, а хванахме зайци. Останахме четвърти. В групата победихме чехкините, но това май бе техен тактически трик, ние лапнахме въдицата и на финалите те ни съсипаха. Що критика се изсипа по главите ни! След Прага тренирахме тихо, кротко. Играхме два мача с югославянките в Перник. Специалистите смятаха, че сме зле. Аз не съм съгласна, че сме били толкова зле, но и треньорът Димитър Митев не бе доволен. В такава обстановка ни изпратиха за Лодз, но този път с по-малка кошница. Пожелаваха ни да се върнем като трети. Четвъртото място се смяташе за провал. Тази несигурност обаче е трупала у нас енергия и амбиции, за които бе дошло време да се отприщят. Не ни отчаяха контузиите, мобилизараха ни. Играехме и силно, и красиво. Чужденците ни хвалеха, ние си имахме едно на ум. Предпоследният ни двубой бе със СССР. Тръгнахме за него спокойни, със съзнание, че никой не иска от нас невъзможното, никой няма да ни вини ако загубим, защото рускините бяха смятани за непобедими. Настроението ни бе да играем "за честта, майко, юнашка", пък каквото ще да става. От входа на хотела ни върнаха да се преоблечем. С цвета, който носехме досега, се падало да играят съперничките. Стана ни чоглаво. Какво да правиш, преоблякахме се. Подробностите от мача ми се губят, помня само края му. След равностойна игра в последните секунди бе присъдено техническо нарушение на СССР. На линията застана Кръстина Гьошева. Не съм сигурна спорихме ли тогава, питахме ли се кой да поеме риска в такъв сублимен момент, но и да сме питали, и дане сме, тя е, която би поела риска. И го пое. Шутира хладнокръвно, съсредоточено и изравни. Не знам колко е била сигурна, че ще улучи, аз обаче бях сигурна. В продължението играхме по-спокойно, по-убедително и невъзможното се оказа възможно. Победихме. Оставаше ни мача с чехкините и всичко мина гладко. Изтеглихме златната рибка - станахме европейски шампионки. Изпаднахме в еуфория. Коя какво е преживяла, сама си знае. Тази среща бе в деня, когато в Полша честваха студентския празник. От входа на съблекалнята ни, до автобуса пред залата студентите образуваха шпалир, като срещуположните две редици от млади хора бяха кръстосали ръце и така, от ръце на ръце, ни прехвърлиха в автобуса. И в преносния и в буквалния смисъл на думата. Ние просто не бяхме на земята. Истински щастливи обаче се почувствахме в родината. Върнахме се и всеки от приятелите ни бързаше да ни разкаже къде се е намирал по време на финала, как е научил за победата, как е реагирал. Един приятел от Ямбол ми разказа, че като съобщили тогава за първото ни място, той изревал: "Българките са шампионки!", а жена му притичала от кухнята и му се скарала: “Ей, това най-мразя у тебе, че обичаш да ме премяташ!”.

- Кога, как и защо съблякохте екипа?
- Толкова много ме боли като се отвори дума за това, че не искам да си спомням. Не аз съблякох екипа, а ми го съблякоха. Безапелационно! Бях се подготвила за тренировка, когато не който трябва, а съвсем външни хора ми казаха: “Ти наистина ли не знаеш, че не си вече в националния?” Топли ме общественото признание, обичта на хората, но това не облекчава болката от начина, по който излязох от играта. Сама знаех кога да приключа кариерата си и никога не съм допускала, че ще стане така. Дните до официалното ми честване протекоха сякаш късах безпощадно част по част от себе си. Сигурно е по-леко, когато сам вземеш решението. Отказана ми бе тази последна спортна радост. Щях да премълча всичко това, но го споделям, за да не се повтаря. Не бива.

- Какво ви даде баскетболът?
- Много и ценни уроци. Например: “Имаш ли цел, ще намериш пътища към нея”. Или: Никога “аз” не е по-голямо от “ние”. Или: “Щастието не е в наградата за доблестта, а в самата доблест”! Или: “Бъди благодарна за грижите и признанието на хората”. Добре, че мъдро съм носила славата и похвалите не ме промениха. Със съпруга ми се свързах също чрез баскетбола, в света на баскетбола.

Вестник “Народен спорт”, 1968 г.