Дунав - един урок по мохикански

15-02-2011 02:24 | Владислава Лазарова

Най-великите неща са най-тихите. Дунав го доказа. От неделя в Русе вече е всичко друго, само не и тихо, но този град заслужи радостта си. Баскетболистките защитиха купата на България по възможно най-достоен начин. Дунав мълчаливо постигна своето. Излезе победител от битка, в която парите и богатата селекция паднаха в плен на волята, колективната клетва и себеотрицанието.

Дунав най-много искаше този трофей, затова си го отнесе у дома. Измежду четирите тима, бе този, който игра най-задружно. Единствено в Дунав индивидуализмът бе подчинен на отборната мисъл. Шарел Алън можеше да вкара 30 със затворени очи и нямаше да има кой да я спре. Спираха я треньорските указания, които чинно следваше. Латаша Байърс можеше да надиграва с лекота надарената откъм физика, но лимитирана откъм техника Детрина Уайт. И я надиграваше, но само тогава, когато това съвпадаше с тактиката на русенки.

Да се наблюдава Дунав бе удоволствие. Бързо раздаване на топката в нападение, в което всеки си знае мястото дори на сън. Без мрънкане, без кисели физиономии, без наченки на типичното женската размяна на взаимни обвинения, когато на терена нещата тръгнат зле. В Монтана видяхме един изключително спокоен състав, а отстрани на линията - още по-спокоен и уверен треньор. Видяхме силна пейка. Силна откъм емоционална подкрепа, да не объркате сега понятията. На фона на резервите и дългите пейки на Лукойл и Левски, Дунав нямаше какво да предложи. Такова бе всеобщото мнение преди турнира. Ден след края му името на 23-годишната Ива Терзиева пробожда като трън в чорапа и Монтана, и Лукойл. Гардът се оказа жокерът на Георги Божков. Той предупреди, че младите ще изригнат именно за Купата, но никой не го чу. Въпросното девойче хладнокръвно отбеляза тройка, с която съживи Дунав в полуфинала - нейният пръв сполучлив опит от зоната във важен мач. Набра самочувствие и се озъби на Лукойл. Смени останалата без сила след тежък грип Костова и не бе фигурант. Вкара важни точки, хапеше като зло куче в защита.

Като стана дума за Костова, нека го кажем направо - брилянтна! С мач, който запушва за дълго устите на критиците, които тръбяха, че дойде ли важен двубой тя винаги е бледа сянка на себе си. Този път не познаха. Този път Зорница бе диригентът. С решения като по часовник, с перфектна и навременна стрелба, с поведение на голям играч. Накрая лаврите обра Христина Минкова, но не е справедливо да се умаловажава приносът на Костова. Не Алън, не Байърс, не Минкова, а точно тя поведе русенки. Няма да е пресилено, ако отбележим, че този финал е един от най-силните мачове в кариерата й. Може би Зорница има редица други по-запомнящи се, но мачът срещу Лукойл в неделя я реабилитира. Пред треньора й, който отдавна чакаше да я види такава, пред съотборнички, специалисти и публика.

Христина Минкова? Тя е съвременният Давид, повалил Голиат. На 39 години, с колена, в които едва ли има останало нещо нейно, тази жена надбягваше свои и чужди. Нищо, че някои от тях спокойно могат да й бъдат дъщери. С лекотата на тийнейджър и с желанието на новобранец. Бореше се като лъвица, вадеше юнашко сърце от тройката, не трепваше в завършващата фаза. И се радваше като дете на всеки кош. Накрая плака с глас пак като дете, когато я наградиха за MVP. Поразително скромна, необикновено обикновена. В залеза на спортния си път, в който нищо не й е дошло даром, никой не я е броил сред звездите. Напротив, пренебрегвали са я. Но какво от това? Никой не може да й отнеме харизмата на един от последните мохикани в българския женски баскетбол заедно с Агнеса Дойчинова от Монтана.

За Латаша Байърс и Шарел Алън нямам какво ново да кажа. Първата е войн, който всеки би искал да има на своя страна, когато тръгва на поход. За втората ще бъде престъпление ако федерацията не й извади паспорт и не я направи част от националния отбор. Престъплението ще е по-точно на Хосе Мария Бусета, не на ръководството на централата, защото Алън е от две години у нас и ако досега испанецът не я е оценил като личност и професионалист, тогава натурализирането на всяка една от предишните две американки (б.а. Ноел Куин и Доника Ходжс) е всякаква друга игра, само не и такава, която има нещо общо с благото на родния баскетбол.

Накрая да поговорим за треньора. За Георги Божков. Българите сме царе на отрицанието. Божков пък никога не е бил еднакво симпатичен на всички. Типично по нашенски омаловажавахме успехите му. Само защото баща му е не кой да е, а големият Александър Божков, защото с ЦСКА и Дунав му било лесно. Имал всяка една, която можел да си пожелае в отбора. Питам се от неделя вечер каква ще е новата версия на отрицанието спрямо него. Със сигурност вече има такава. Ние сме толкова изобретателни в завистта и комплексите си като народ.

Фактите обаче са непоклатими. Дунав го има, защото Божков остана в Русе. Божков остана, защото момичетата му повярваха и също останаха - Костова, Минкова, Алън... Другите дойдоха след това. Дунав не се разпадна, защото обединителната фигура на Божков привлече двама абсолютни донкихотовци - Красимир Трифонов и Свилен Иванов, който тръгнаха слепешката да покриват безкрайните борчове на дезертиралия и компрометирал се предишен президент Николай Падалски. Дунав спечели, защото Божков успя да опази добрият тон и бистрият климат в съблекалнята. Дали му е било лесно, това си знае само той. Другото вече е история. Написана от него и неговите момичета.