Превърнахме младостта в мръсна дума

27-04-2011 21:05

11 дни изминаха от края на сезона в женската Националната баскетболна лига. От толкова Лукойл Нефтохимик, или по-точно Нефтохимик 2010, както е новото име на клуба, царува на върха. Трета поредна титла (2009, 2010, 2011) и общо пета (2005, 2006), до която Петко Маринов изведе селекцията от Бургас. Титла като кислородна бутилка за гърчилия се цял сезон в спазми между големите цели и пионерското си представяне тим. За да няма кисели физиономии - справка финалът за Купата на България. Титла, пропита със сълзите на един голям мъж и джентълмен, вписан отдавна в "Червената книга" на изчезващите видове - Петко Маринов. Титла, за която един генерален мениджър пали свещи по три пъти на ден, само и само да се скрие под дебела сянка поне за още един сезон. Но най-вече - да натрие носа на тези гадове - журналистите, които така и не се научиха да оценяват труда му!

Горкият Огнян Томов! Какво щеше да прави, ако случайно развръзката бе друга. Зад чий гръб щеше да се скрие тогава? Зад този на Петко Маринов, пред когото говори едно и "безрезервно" го подкрепя, а щом свие зад ъгъла сменя плочата и от грамофона тръгва друго? Или би потърсил завет зад гърбовете на момичетата по същата схема? Пред българките с една мелодия от стария грамофон, пред чужденките с друга. Нито едните, нито другите биха се изненадали. Стилът на Томов е един и същ от времето, когато Монтана все още бе „Фитинги", а Соня Драгомирова докарваше дископатия на съперничките си с финтовете си в зала „Младост". По какъв начин и по-важното - защо Огнян Томов напусна Монтана пък е една много интересна тема, която изисква задълбочен анализ. Днес обаче ще си говорим за липсата на стил. Тотална липса на стил е да си генерален мениджър на най-престижния клуб за женски баскетбол в България и да не си гледаш работата, която така и така оставя впечатление на недовършена и по-точно - на не добре свършена, а вместо това да размахваш сърдито пръст, защото те е заболяло, че веднъж на 10 години някой случайно се е объркал да напише истината. Но и това не помага, защото вместо да се снишиш (б.а. упражнение, което Томов е отработил до съвършенство) след собствения си провал (б.а. повтарям собствен, не на отбора и не на треньора!) веднага се оглеждаш в чуждата градинка.

И още по-срамното е, че в градинка, където си бил на хранилката дълго време. Така вместо да се аргументира за съмнителното текучество на американки и чужденки въобще в Бургас, г-н Томов бърза да обясни как бюджета на Монтана е най-дебел, заплатата на Вранчева - престъпно висока, а Георги Божков играе в Дунав със „стари коне". Само един избухнал от нищото спор като този е достатъчен, за да си дадем сметка защо в Лукойл нещата не мърдат на сантиметър от години. Тук Оги би скочил до небесата, за да се завие с историческата справка за петте титли и четирите купи в Бургас от 2005 г. насам.

Г-н Томов, това е чудесно, но с риск да се повторя ще кажа отново: трофеите не топлят почти никого. Вече не топлят дори джентълмена Петко Маринов, който изстрада последното злато с цената на море от мъжки сълзи. Той обаче няма избор и е под достойнството му да се оплаква. Но ползата от всички успехи за местна консумация я има до толкова, че като се гласува бюджета по върховете, да се извади белия лист и да се покаже, че вие отново сте шампионки. „Ну, молодцы!", би възкликнал дядо Иван зад бюрото и би разписал с кеф за още един безметежен сезон край морето. Все пак Бургас е стратегическа точка за рафинерията и Лукойл е длъжен да развива социална политика, а какво по-удобно русло за това от спорта? Липса на основа, липса на дългосрочна стратегия за развитие в клуба, липса на последователност. Все неща, без които нито един уважаващ себе си клуб като организация не би просъществувал и един ден. Да, ама ние тук можем всичко, включително и това. Уж вървим, ама не правим нито крачка напред и колкото градим, толкова рушим.

Оправданието на генералния мениджър на Лукойл за подмяната на чужденки и залагането на едни и същи героини, които отдавна няма с какво да ни изненадат, освен с по-нова прическа и свеж тен от солариума, е че в Бургас или си пръв, или те качват на бесилката. Изумително! Огнян Томов явно е като котките. Има по няколко живота, след като все още мърда при положение, че селекцията, върху която той работи и състезателките, които той докарва (б.а. нали няма наивници да вярват, че селекцията в Нефтохимик се прави според вижданията на Петко Маринов?) се сгромолясва с гръм и трясък три поредни сезона в турнира за Купата на България и тази пролет издрапа до титлата не защото бе с класи над Левски в последния мач, а защото Левски бе просто скандално слаб и направи всичко, за да изгуби. Единственият свеж полъх в тима на Петко Маринов е присъствието на Олена Самбурска. Всички останали легионерки трябва да си плащат, за да играят за такива пари и при такива условия. Но те са дошли, взели са си дължимото и за тях не на последно място е платена комисионна. Томов може да потвърди, защото е врял и кипял в документации и е наясно колко хлъзгава материя би могла да бъде точно тази. Как всичко трябва да е прозрачно и как не бива да има дългове към агенциите, защото ФИБА само това и дебне.

Още една нулева година. Такава бе 2010/2011 за Мария Цанкова. Нейното обезличаване и залостване на пейката в Бургас е едно от най-ужасяващите престъпления, извършвани тихомълком в женския ни баскетбол. Ако бяхме Русия, а Дунавската равнина бе Сибир, сигурно нямаше да бие на очи и да го правим на въпрос. Тогава щяхме да имаме поне сто от калибъра на Цанкова. Но ние сме България, където талантливите деца напускат залите рано, а онези, които по заблуда остават биват доубити от системата. Явно такава ще бъде и съдбата на Мария, ако вече не си е събрала багажа и не е избягала с 200 км в час по магистрала „Тракия". Ако някой може да ми обясни защо тя не бе налагана с цената на всичко - на слаби мачове, на безлично нападение, на отсъствието на хъс и смелост, на поредица от срещи, ако трябва дори цял сезон, в който да търси себе си, чакам го. Нетърпелива съм да разбера защо им е на Лукойл да вадят пари и да примамват при себе си млади момичета, в които виждаме бъдеще, а след това да им раздават оловните анцузи, защото на вратата чука поредната пасмина от чужбина. Само до преди две години Цанкова се открояваше на фона на сивото ни баскетболно ежедневие. С ръка, с характер, с качества, в които на моменти ясно личеше почеркът на майка й - Жасмин Капралова - дългогодишен капитан на женския тим на Славия. Едва ли

Цанкова е умряла от глад, че да стои, само защото в Бургас ще взима повече, отколкото, където и да било другаде. По-добре да беше играла в „А" група. Защото се оказа, че единствено там има поле за изява на младите. Това е по принуда, разбира се. На секундата, в която някой развърже торбата с пари ще се появи и първият подлизурко, който доволно да потрие ръце и да търси бързия успех за сметка на дългосрочната политика, за сметка на някое дете като Цанкова. Дете ли? Лятото тя ще навърши 23. На 23 в големия баскетбол отдавна се играят големи мачове. По ирония на съдбата, най-добър сезон от поколението на 20-годишните направиха баскетболистките на Рилски спортист - Виолина Кочева, Еми Ушагелова и Вероника Джикова. В същото време две години по-голямата Анета Митева залепна за пейката в Бургас с тежката присъда, издадена й от генералния мениджър, че „не става". Като не става, г-н Томов, вие защо я взехте въобще?

Нали ме питахте като е толкова добра защо Георги Божков не я пускал в Дунав? Вместо да правите спортно-технически анализ без да сте се събличали по физическо, дайте да разберем защо вие взехте Анета Митева в Лукойл, когато имате толкова отрицателно мнение за нея? Как тя нареди пъзела във вашата т. нар. „стратегия" за бъдещето? Или просто това бе поредният трансфер, колкото да се хвърли прах в очите, че ще обръщате внимание на младите? Или пък дойде време да си го кажем направо: вашият мениджмънт действа на принципа: „Не е важно аз дали съм добре, а дали на Вуте му е по-зле". Тоест - ще вземем Мария Цанкова, Анета Митева и Мария Желязкова, защото иначе ще отидат другаде. Нима г-н Томов не бяхте вие този, който тази зима върна от разклона на Айтос вече чаканата на входа на Русе Зоя Станоева? Защо ли? Ами не от уважение към силния характер на Станоева, доказала се с много труд през годините, а защото ви се разтрепераха гащите от страх, че отивайки в Дунав тя се превръща в заплаха за вас. Мога да ви задавам още въпроси, но сте ми толкова жалък, че не възнамерявам да си губя времето.

Левски? Преди да говорим за сините трябва да се разделим на две групички. Тези, които смятат, че чашата винаги е на половина пълна, да излязат крачка напред. За тези, които чашата винаги е на половина празна - да си останат на мястото. Зависи от гледната точка. Можем да донесем от десет кладенеца вода и да се убеждаваме, че сребърните медали в Лигата, както и бронзовите в турнира за Купата са невероятен успех за клуба, който възроди женското направление след 3-годишна пауза. Шапки долу за ръководството, отклонило средства, които можеше да инвестира в мъжкия състав или да даде в школата, вместо в тима на Стефан Михайлов. Но до тук с аплаузите.

Левски имаше селекция, с която можеше да вземе и Купата и да стане шампион. Изпусна и двете с малко, но в спорта точно това „малко" съдържа най-безценното, което те отвежда на върха. Единствената баскетболистка, набор 1990 г., на която се гласуваше доверие от началото на сезона, носеше екипа именно на сините - Станислава Станкова. Започна много силно и точно когато си помислихме, че ще станем свидетели на нещо, което отдавна чакаме и че това е бъдещият плеймейкър на националния отбор, че ще гази с лекота, отбелязвайки с усмивка по 30 точки на мач, започнаха проблемите. Първо емоционални и на базата на назряващи конфликти вътре в отбора, след това свързани с цената на физическа болка за баскетболистката. За първото отговорността е на треньорското ръководство. Добрият климат в колектива е много по-важен от спортно-техническите достойнства. Справка: героините от Дунав, които вдигнаха купата с дуо, чиято обща възраст гони 80 лазарника, с резерви, които не блестят с данни, но с много задружност и единомислие.

За съжаление в Левски не бе така. Всеки се оглеждаше в паничката на другия, фасоните и репликите към треньора в един момент взеха връх и изядоха онова, което този отбор имаше буквално на тепсия - чудесна съблекалня, в която редом сядаха опитни и доказали се във времето момичета като Наталия Топалова, Петя Джамбазка, впоследствие и Диана Найденова от една страна. И Станислава Станкова, Радостина Димитрова, Радослава Бъчварова, дори и забравената цял сезон на пейката 18-годишна Памела Дечева. За дъщерята на Евладия Славчева - Радостина мястото даже е в първата група, при опитните, защото за своите 25 години тя има зад гърба си солиден опит. Първо с ЦСКА, където още преди пет години Георги Божков не се страхуваше да й гласува доверие в напечените битки от евротурнирите.

След това и във времето, в което се подвизаваше в Испания. Няма по-точна ръка от нейната в цяла България, но при едно условие - Тина задължително трябва да чувства спокойствие и подкрепата на треньори и съотборнички. Когато едно от тези неща се срине, не е полезна нито на себе си, нито на отбора. Но вместо да се работи с Димитрова в психологически план, вместо да се залага на нея постоянно и тя да свикне, че е водеща фигура в Левски, Радостина също изкара поредица мачове, за които самата тя не би искала да си спомня никога.

За Станкова, каквото и да кажа ще се намери някой, който моментално да ме обвини в пристрастност. Продължавам да твърдя, че няма по-голям талант в женския ни баскетбол сред плеймейкърите. Продължавам да твърдя, че баскетболното й IQ е на светлинни години от всички останали. Но на 21 години Станислава знае, че няма време за губене в излишни емоции, защото емоциите не са добър съветник. Знае, че кавото и да прави, дори да ходи на ръце и да дриблира с крак, за околните вечно ще бъде разглеждана под лупа. Коментирана до последния конец от екипа си. Естествено, заради фамилното си име. Както често се получава в живота, фамилията е тежко наследство. От опит знам, че ако искаш да запушиш устите на критиците, ти трябват три неща. 1. Кураж да им се озъбиш. 2. Смелост да ги ухапеш и след това да си понесеш последствията. 3. Тапи за уши, за да се спасиш от онова досадно съскане на змии и шумолене на подплашени мишки по кьошетата. Тоест, Станкова няма друг изход, освен да отговори на ухапванията с ухапване. Болезнено и продължително. Първо обаче трябва да оздравее, а след това да остане сама със себе си и да реши как ще я кара занапред. Дали ще хаби чувства и сълзи на вятъра или ще играе баскетбол без да й пука какво се случва отстрани. Защото там, долу на игрището, не излиза друг, а само тя.

Сигурно онези, за които баскетбол е имало и преди 90-те си спомнят едно яко момиче с националната фланелка на Югославия - Анджелия Арбутина. Тя бе откритието на великия треньор Милан Васоевич на европейското първенство във Варна`89. На 22 години газеше съперничките като в игра на „Не се сърди човече". Нечовешки здрава, с физика като на момче. Единствената, която на онзи шампионат стреляше с отскок. Вдигаше се отвсякъде, включително и от тройката. Много сериозна, много хладнокръвна и много самоуверена. Дълго се чудех на кого ми напомня Радослава Бъчварова и накрая си спомних. Дано това, което видяхме този сезон да е началото, защото момичето си го бива и ще е грехота ако си остане само с едното физическо превъзходство и хубавата стрелба с отскок.

За подвига на Дунав не зная има ли смисъл да се коментира. Това, което този отбор направи никога няма да се повтори във времето. Да спечелиш купата и да изтръгнеш бронзовите медали, когато месеци наред си се събуждал с примка на врата - това не го умее всеки. Най-нормалната реакция бе американките да си отидат първи. Те идват тук, за да печелят. Не са длъжни да изпитват патриотизъм, да играят контузени, да ходят без пари, или да се съгласяват на битпазарски схеми, при които заплатата им накрая на месеца ще дойде не от клуба, а от дискотеката. Справка: Латаша Байърс, която по време на престоя си в Русе нощем влизаше в ролята на диджей в „Опиум", за което разбира се й се плащаше. Цял град обича Дунав. Един ресторант ги хранеше, друг хотел ги държеше на топло, бивш футболист си раздаде ризите и бизнеса с таксита, за да го разплакват от радост в баскетболната зала. Уж лишен от публични емоции юрист развълнуван не пропускаше мач на тима на Георги Божков. Ако някой бе казал на феновете, че бензин няма, те щяха да занесат баскетболистките и на ръце за гостуванията. Дунав единствен в НБЛ цял сезон пътува в деня на самите двубои. Накрая, за да ни покаже за сетен път, че изпраща най-сериозните изпитания само на най-силните си духом чеда, за капак Господ стовари върху Дунав две нещастия - изключителната Катя Кордова скъса ахилес, олимпийската шампионка по биткаджийство и манталитет - Латаша Байърс се прибра в САЩ с тежка фрактура на ръката, а главният виновник Дунав да не развее бялото знаме още по Коледа - Георги Божков, се завърна в София изцеден до последната капчица на устойчивост. Ами, това е - да се казваш Дунав тази година звучеше гордо. Извън суперлативите за оцеляването на клуба трябва да отбележим и друго. Мълчаливото израстване и помъдряване на Зорница Костова, която бе най-важният човек за Дунав в най-важните му битки - финалът за Купата на България и плейофната серия за бронзовите медали с Монтана.

Сезонът бе абсолютен провал за Монтана. За първи път от три години насам там останаха с празни ръце и две горчиви четвърти места. През 2010 г. тимът спечели сребро за Купата и бронз в първенството, година по-рано триумфира с Купата и отново бе трети в шампионата. Обяснение има и то е свързано със сериозната възраст за професионален спорт на ядрото баскетболистки. Агнеса Дойчинова е на 38 години, заслужава да й свалим шапка за майсторлъка и за характера, но в съвременния баскетбол тялото й не позволява да бъде полезна в защита. Жанет Жельова е на 36 и контузиите все по-често я вадят от игра, а зрител цял сезон след операция на коляното бе друга много необходима за Монтана състезателка - 33-годишната Румяна Николовска. Ивелина Вранчева вече е пресирана масово по цялото игрище от отборите, които се научиха, че ако й извадят душата в защита още на 15-ата минута плеймейкърът ще капне от умора, а от пейката смяна не се задава. Славко Димитров си е виновен сам, защото ако може ще пуска на терена не пет, а само четири и няма да ги вади не по цял мач, а по цели седмици. Не обича да гласува доверие на младите, а без да прегорят в официални срещи те никога няма да станат готови. Дупката между поколенията в Монтана става жестока и за съжаление клубът е на път да си остане единствено със славата на една от люпилните за таланти у нас в женското направление.

Ще го има ли Берое и догодина? Към днешна дата шансовете не изглеждат дори близко до онзи прочут жокер, който Ники Кънчев дава като опция в „Стани богат" - „50 на 50". След кончината на президента на федерацията Михаил Михов много от „преференциите" на шефа на старозагорки Делчо Делев ще бъдат преустановени завинаги. Делев бе човекът, който ползваше най-силна финасова подкрепа от страна на покойния Михаил Михов и той не случайно потъна вдън земя от мига, в който се разбра, че сърцето на индустриалеца от Силистра е спряло да бие. Нелоялен платец, силен на думи, слаб на дела, щедър на обещания и стиснат на прилагане на мъжката си дума в реалния живот. Като такъв на бившия борец ще му е много трудно да вирее занапред, ако не срещне финансова подкрепа в Стара Загора. Ще бъде жалко ако всичко отиде по дяволите, защото само присъствието на Георги Младенов промени драстично облика на Берое, макар и за краткия период от 4 месеца.

Догодина този регламент трябва да се промени. Не виждам каква е ползата за Славия да навърже 10 поредни загуби с катастрофална разлика и да се смачка психиката на шепа талантливи деца на по 16-17 години, че дори да се стига и до драми и треньорски рокади. Знам какво е да те бият с 50 точки. Изпитвала съм го върху гърба си горе-долу на същата възраст, че даже и в същия отбор. След първите 2-3 мача те боли и ти се реве, но на петия път вече спира да ти пука, а стигне ли се до там да ти е все едно за баскетбола, по-добре спирай да го играеш. Безразличието е най-опасното усещане в човешкия живот, какво остава тогава за спорта. Много ми се искаше да ви напиша нещо ведро и позитивно. Получи се точно обратното. Но когато в едно първенство младите са предимно в публиката и се забавляват повече сърфирайки в интернет през айфоните си, отколкото да се насилват да гледат към игрището, където властват жени, които спокойно могат да са техни майки, забравете за оптимизъм. Не се заблуждавайте, че все пак ви е било интересно понякога. Интригата няма нищо общо с качеството.

Решението е да се отърсим от пустия страх и да хванем за посинелите от студ и нищоправене ръце на най-дълбоката резерва в отбора си и да я засилим към столчето за смяна. Да стискаме зъби и да я изтърпим докато върши глупости и умира от шубе, че ей сега ще върнем обратно на пейката. После ще стане по-лесно. Младостта е свежест, уважаеми треньори. Младежката психика не е обременена, а младите хора са много по-интелигентни, отколкото допускате. Единственото, което не трябва да им причинявате е да погазвате личността им. Не сме през 80-те и днес те имат милион по-вълнуващи занимания от това да ви търпят деспотизма и вечното подценяване. Единственото, което трябва да направите е да им подадете ръка. Не чакайте да станат на 25. Тогава ще е вече късно.

В нормалните държави на 25 спортистите имат вече по два медала от световни и европейски първенства. Като се замисля едно време и ние тук бяхме нормални. На двайсет години Десислава Ангелова размахваше храбро диригентската палка като основен плеймейкър в Левски и командваше без да й мигне окото стари кучета като Силвия Германова, Радмила Василева, Костадинка Радкова, Красимира Банова, Мадлена Станева, а от пейката кураж й даваше голямата Петкана Макавеева. На двайсет Диана Найденова изведе Локомотив София до историческа шампионска титла в кървав финален плейоф срещу славния тим на ДЗУ Стара Загора, в който единствено по онова време (б.а. годината е 1991-ва) имаше две чужденки - Ирина Губа и Галина Кудреватова. Редом до Найденова пък тогава бяха далеч по-опитните от нея Полина Цекова, Бояна Митрева, Елеонора Рангелова, Анета Митева... Както виждате, младостта не е мръсна дума, а ние зорлем се опитваме да я превърнем в такава с оправданието, че деца няма. Все още има, въпросът е, че докато си дъвчем ноктите ще вземат да ни теглят по една майна и да изберат университета пред безцелното губене на време на някоя резервна скамейка.

Владислава Лазарова, TV7