Пет истории на Полина Цекова


Пет истории на Полина Цекова
Поли Цекова с дъщеричката си Емма
14-05-2011 11:53

От днес bgbasket.com започва нова рубрика специално за вас, читатели. В нея ще ви срещаме с известни наши баскетболисти, които ще се връщат назад в живота си. Понякога с умиление и чувство на триумф, друг път със сълзи от огорчение. Първият ни гост е Полина Цекова. Единствената българка с шампионски пръстен от WNBA, носителка на купа "Ронкети", един от най-добрите центрове в световния баскетбол в периода 1990-2000 година. Българка с огромно сърце и истински посланик на страната ни в чужбина. Ето и петте истории на Поли:

1. Раждането на дъщеря ми!

Емма се роди на 10 януари 2003 година в Тарб. Това за мен е най върховният момент в живота ми! Няма да забравя първите си думи, когато я видях: "Колко е хубава!". През целият ми престой в родилната зала се скъсвахме от смях с акушерките. До такава степен, че забравихме да ми поставят инжекцията. След раждането доста огладнях и поръчах на баща й да ми донесе пица с много лук. Всички около мен бяха против, защото веднага започнах да я кърмя. Аз обаче си изядох пицата с мноооого лук. До днешен, на секундата, в която започна да готвя готвя и да режа лук, Емма нахлува в кухнята и започва да яде с дежурната реплика: "Ммммм, колко е вкусно". Няма случай, в който в такъв момент да не се сетя за онзи момент с моята пица.

2. Запалването на олимпийския огън в Сеул`88!
Това бяха последните олимпийски игри, на които България успя да класира женски национален отбор по баскетбол. Не само, че се класирахме, но и станахме пети в крайното подреждане, което според мнозина бе провал, а според мен, а и според историята след толкова години - това бе героизъм! Стоях на олимпийския стадион по време на церемонията по откриването и в мига, в който огънят бе запален осъзнах, че сълзите ми текат като река и аз не мога да направя нищо, за да ги спра. Огледах се наоколо и видях, че всички плачеха. Нямаше нужда да си задаваме въпроси. Нямахме нужда от отговори и много приказки. Отговорите ни се четяха по очите и погледите. Тогава разбрах защо се казва, че едни олимпийски игри са връх в кариерата на всеки спортист.

3. Титлата WNBA през 1999 година!

Невероятно преживяване! В залата ни имаше 20 000 души - всичките облечени в червено, в цвета на Хюстън Кометс. Гордостта на майка ми, която беше в трибуните и нейният й въпрос, когато се прегърнахме също никога няма да забравя: "Боже, къде се намирам?" Спомням си, че бях на 12 години, когато по телевизията излъчиха едно предаване за небостъргачите. Тогава майка ми каза: "Не вярвам, че съществува това нещо! В онзи момент й обещах, че един ден ще я заведа да се увери с очите си! Тя се изсмя и ми каза: "Ех, че си мечтател!". Това ми остана в главата. Когато заиграх в Хюстън си дадох дума да я кача на небостъргач. На първия ни мач в Ню Йорк й предложих да се разходим и уж без да искаме, попаднахме пред Световния търговски център! Качихме се и я наблядавах скришом как ще реагира като излезе на терасата. Направо онемя! Припоних й това, което й бях обещала, когато бях на дванайсет! Разплака се, каза: " Ей, ти какви глупости си спомняш!". А аз се почуствах горда, че удържах на думата си.

 

4. Завръщането ми в Европа!

Много настоявах да летя обратно за Европа още на следващия ден след края на шампионския ми сезон с Хюстън. Билетът беше купен буквално в последния момент. Естественно, оказа се най-отзад в самолета, на най-неудобния последен ред! Пътувах за Париж, а майка ми за Лондон. Самолетите ни бяха почти по едно и също време и до последно бяхме заедно на летището. Качих се в самолета почти последна. Всички започнаха да ръкопляскат и да скандират: "Кометс, Кометс". Бях затрупана от хора, които ме молеха за автограф и за снимка. Бързо осъзнах, че няма да се спи по време на презокеанския полет. В този момент към мен се приближи стюардесата, която обяви: "Няма да ви оставим да пътувате тук. За нас е чест, че вие сте на борда. Наш приятел иска да ви види. Елате с мен." Тръгнахме към бизнес класата. В салона имаше само 6 кресла. И изведнъж чувам: "Хелоу, бейби". Обръщам се и кого да видя! Скоти Пипън, койтобе тръгнал с мениджъра си към Барселона. Краката ми се подкосиха, почервенях, позеленях, смених всичките цветове на дъгата, но все пак успях да се опомня и да проведем някакъв разговор. По това време Скоти Пипън играеше в Хюстън и често се засичахме в тренировъчната зала на клуба. Пийнахме шампанско и ми подариха една бутилка много скъпо червено вино, което го отворих за раждането на Емма!


5. Сбогуването с мама.

Няма никога да забравя спокойното лице на майка ми в ковчега! Беше заспала, отпусната, спокойна. Нямаше ги тези болки, тези сълзи и мисли, какво ще бъде там - горе на небето, когато Господ си я прибере. Целунах я по челото и й казах: "Знам, че вече си добре!". Никога не бях виждала таково спокойно изражение върху лицето й. Това ще ми остане винаги в главата. Споменът е тежък, но е част от реалността и от живота. (б.а. Полина Цекова губи и майка си, и баща си след изключително тежко и мъчително боледуване в рамките само на една година).

 

Автор: Владислава Лазарова


Коментари
Други новини
Номер 1 за българския баскетбол
Откажи