Неблагодарен президент прогони Полина Цекова

Уморените коне ги убиват, нали? Спокойно. Няма да ви агитирам понеделнишки да гледате касовата лента на Сидни Полак от 1969 г. с Джейн Фонда. Ще си говорим за баскетбол. Даже не за баскетбол, а за необятната подлост на човешката душа и милионите й начини да бъде прикривана в името на интереса.

През последната половин година в един от най-уважаваните френски клубове в женското направление - Тарб, дадоха пример как НЕ ТРЯБВА да се отнасяме с хората, които някога са ни прославили и благодарение на които сме трупали лични дивиденти, имидж, а и пари. Защото в света на баскетбола марката "Полина Цекова" докато тази жена все още бе под светлината на прожекторите, функционираше като една идеална реклама. Бе мощна притегателна за медии и спонсори. Да, но Цекова се отказа от баскетбола. По-скоро я принудиха да се откаже, но това е една друга тема на разговор, макар че акцентите са същите - безобразна неблагодарност и погазване с лека ръка на успехите на поредния велик спортист.

В случая - Поли Цекова. Обикновено в България сме специалисти в тази област - да потупваме по рамото и да величаем, а след това да подритваме падналия. Може би президентът на Тарб Мишел Уриарте е карал школата по подлост именно по нашите географски ширини. Или може би в неговата родина също има достоен по качество филиал. Факт е, че той си позволи безнаказано да се подиграе с един велик спортист и още по-велик човек, какъвто е плевенчанката. След месеци наред, в които бе принудена да се труди подложена под изключителен психологически натиск, да преглъща унижение след унижение, но да съхрани достойнството си, сагата дойде към очакван край.

Тарб вече е история за Полина Цекова - история, за която тя не желае да се сеща и която избутва в дълбините на съзнанието.

За огромен ужас на мосю Уриарте обаче, Полина Цекова остава завинаги в историята на Тарб. Защото за 28 години съществуване, паметните моменти за отбора неизменно са минали през ръцете, майсторството и сърцето на българката. Мосю Уриарте властва на президентския пост в периода 1993 - 1997, след което е сменен, за да завземе властта отново през 2007-ма. Той е човекът, който привлича Цекова в Тарб с бомбастичен трансфер през 1995 г. от италианския Приоло.

Още тогава потрива доволно ръце, защото знае, че се е натъкнал на златна мина. Месеци по-късно шефът на Тарб се кипри за спомен с европейската купа „Ронкети", която тимът печели след силните изяви на плевенчанката през целия сезон. Същата година Тарб прави дубъл като вдига купата на Франция. Мосю Уриарте отново е в челните редици с широка усмивка и шедро отношение към медиите. Тарб вече е сензация, а в залата няма празно място. Билетите вървят като топъл хляб, желаещите да помагат се вият на опашка пред офиса на президента. През 1997 г. идва нов момент на триумф за Мишел, естествено, благодарение отново на 194-сантиметровата българка, която днес той направи всичко възможно, за да прогони надалеч. Тарб защитава купата на Франция.

Впоследствие Поли печели за трети път трофея, междувременно отива в Хюстън Кометс, за да стане първата българка с шампионски пръстен в историята на WNBA. Завръща се във Франция и играе втори финал за "Ронкети" през 2002 г., който тимът й губи. През 2009 г., когато мосю Уриарте вече се е завърнал на поста си, Цекова играе феноменално и въпреки че е на 41 години има солиден принос за сребърните медали в първенството. Преклонната й възраст за професионален спорт не й пречи да е в челото на няколко индивидуални класации и да оглави една от тях - тази за сполучливо изпълнени наказателни удари. Всички в клуба все още я носят на ръце, начело с президента.

Палачинката се обръща миналото лято. Мосю Уриарте отлично знае защо, но, за да предпазим сънародничката си, тактично ще замълчим. Вместо да се радва и работи спокойно под крилото на големия треньор Ален Жардел, Цекова е натикана в кьошето и систематично мачкана. Лош опит, мосю Уриарте! Това, което не можете да знаете, че няма сила, която да сломи този прословут български дух. За Поли обаче е далеч по-здравословно да стои далеч от клуба, който тя направи известен и печеливш и който доказа, че функционира на базата на просташката, но така вярна фраза: „Интереса клати феса".

И макар че в момента тя не иска и да чуе за баскетбол, не иска и да влезе в залата и се моли за в бъдеще професионално да бъде свързана с коренно различна дейност, тази раздяла е за нейно добро. Нейното име и нейните успехи не могат да бъдат опорочени от низката същност и заешко сърце на един мосю, който сигурно не помни и дали се е събличал в час по физическо.

Успех Поли! Кураж, мосю! Историята не прощава гаврите. Забавя, но не забравя...

Автор: Владислава Лазарова