Как да разбием стената с глава

На всяко общо събрание в която и да е българска федерация проблемите на детско-юношеския спорт традиционно разплакват публиката. А обещанията за тяхното решаване няма да ги чуете само ако сте глух. Клишетата на загриженост и обещания на тези форуми са колкото трогателни и гръмки, толкова и банални. И с малки изключения “грижите” са до момента на поредния избор на президент на федерация.

После? Нека прочетем една истинска история, която е актуална почти за всеки наш спорт. Можем да я озаглавим “Как да разбием стената с глава”. Автор е един от най-известните мениджъри в родния туризъм - Иван Ангелов.

В началото детето му играе баскетбол в НСА и той започва да помага на отбора. По-късно - и на националния за девойки. Днес “неговите деца” вече са цял отбор, който мечтае за световно... Да, една истинска история, която няма нищо общо с обещанията по събрания и други елитарни сбирки.

Женският баскетбол отдавна не е на мода у нас. Титлите и медалите от 70-те и 80-те години на миналия век си остават, но е много тъжно, че сега във всички възрастови групи при жените и девойките сме извън “А” дивизиите на Европа. В същото време страни като Белгия, Швеция, Финландия, които никога не съм асоциирал с баскетбола, днес са много преди нас. Да не говорим за Испания, Франция, Италия...

Докато ние се въртим в омагьосан кръг от банални вече проблеми, от които сякаш сме претръпнали. Като в ледените зали, в които тренират децата. Почти навсякъде материалната база е запусната - стари арени, бани, тоалетни и прочие, допотопни и трудни, особено за момичета, условия.

Треньорите във водещите 4 - 5 женски отбора са егоцентрични и самовлюбени. Те сменят клубовете като носни кърпички. За тях основната цел е “гарата” да бие “банята” да се вземе медала от поредното републиканско първенство и при първа възможност да се изстрелят към следващия отбор, дори и за 100 лева на месец повече.

Тези треньори работят най-вече за себе си, а не за тима и за българките в него. Специалистите при момичетата се доказват единствено и само с отборите си. На тази ранна възраст няма друг критерий и тогава се вижда кой колко може и какво е постигнал.

Във финансово отношение “детските” треньори изостават в пъти от “женските” си колеги и това прави професията непривлекателна за по-младите. Покрай икономическата криза много отбори в женския и особено в девическия баскетбол не издържаха и затварят. Това стана причина деца на 14 - 15 г. да сменят клубове, да се продават, да бъдат купувани за 300 - 400 лв.

Треньори, можещи и доказали се, остават без работа, без деца, защото са им ги купили, без те да ги продават.

Логично на този фон липсват международни срещи, особено на клубно ниво и най-вече в девическата възраст. Много погрешно се гледа на националните селекции в различните възрастови групи като на единствена възможност за международна изява. Събират се деца в последния момент за 2-3 седмици на подготовка. И се очаква за това време те да се научат да играят със своите връстнички от други отбори.

Но... първо, в много от случаите състезателките може и да не си говорят, защото едните са от “гарата”, а другите са от “банята”. А какво остава да играят и да се разбират само с едно движение или с поглед? Забравя се, че баскетболът е колективна игра и ако няма колектив, то няма и игра. Връзкарството е силно развито и вредно, особено в детската възраст. То създава грешни представи и илюзорни очаквания в самите деца, а разочарованията след това са неминуеми и тежки за самите тях.

Освен всичко липсват средства или поне се дават доста по-малко, отколкото за мъжкия баскетбол. Много клубове дори се чудят как да се отърват от женските си отбори. Не е случайно, че водещите състави в направлението имат значително по-слаби школи при момичетата и девойките. Те предпочитат да инвестират в готови състезателки, най-вече чужденки, отколкото да развиват в дългосрочен план свои школи.

Не е ли грехота да се плащат заплати за 1 - 2 чужденки, които в годишния план да са повече от разходите за една сериозна баскетболна школа за момичета във всички възрасти? Разбира се, всяка управа има правото на избор. Ние в баскетболен клуб НСА сме го направили. Разполагаме с добра зала, която през зимата се отоплява, въпреки че може и да е по-топла. Залагаме на добре балансиран и реалистично гледащ треньорски екип. Имаме отбори във всички възрасти, като през последните 4 години участвахме на повечето финали. И най-вече се радваме на страхотни деца, които обичат играта баскетбол, тренират усърдно и са приятелки и извън залата.

Нашите деца учат във водещи училища в София и не могат да тренират толкова често, колкото връстничките им в спортните училища. Въпреки това само за последните 2 години спечелиха 2 сребърни и 1 бронзов медал. Миналата година финалът на девойките до 14 г. между НСА и “Черно море” във Варна ме просълзи. Такава игра не бях виждал отдавна, дори в мачове при жените. Ние загубихме, но бях много щастлив от изявите на децата и от двата отбора. Едните плачеха, че са загубили а другите от радост, че са спечелили. После отборите се прегръщаха и заедно се радваха на медалите.

Реших, че това поколение има нужда от малко повече внимание и помощ, защото самите деца бяха надраснали масовата психоза на “гарата и банята”. Мачът бе впечатлил и представителите на Българската федерация по баскетбол, които определиха треньорите на двата отбора - Цанко Цанков и Венцислав Гечев, за национални селекционери на кадетки.

Не искам да си спомням колко жлъч се изля в интернет както по тях, така и по децата, включени в този отбор. Едва ли в историята на колективните спортове у нас има друг отбор, изпратен на европейско с толкова злостни коментари, подценяване и недоверие. Но момичетата и треньорите се пребориха и с това. Играха сърцато и всеотдайно, за да компенсират не само по-ниския си ръст, но и тази 1 година разлика във възрастта от другите отбори. На полуфинала паднаха след продължение от победителя в турнира Германия. Българките останаха четвърти, но бяха забелязани от всички. А Борислава Христова - определена за най-полезен играч на турнира.

Логично продължение на тези изяви на тима стана и поканата за участие в Източноевропейската девическа баскетболна лига (ИЕДБЛ). В нея национални селекции играят с името на един или два клуба. Например - Латвия, Естония, Дания, Финландия, Беларус, Литва, Полша, Русия. Турнир с традиции и с почетен президент легендарната Уляна Семьонова. За участие в тази лига случайни не канят и нашият тим го доказа с първото си участие. Взехме 4 победи - над Естония, Финландия и два отбора на Полша. Загубихме драматично само от рускините от Олимпийското училище на славния Гомелски.

Сега ни предстои следващ кръг в Рига през януари и очаквам при успешно представяне да стигнем до големия финал през април в Полша. Получихме и предложение за ново участие и дори за домакинство на един от турнирите през следващия сезон.

Дали ще успеем? Имаме ли право да лишим децата от това, което са постигнали и завоювали сами? Риторични въпроси.

Може да не им купим последен модел лаптоп или айпад. Извоюваното обаче сме длъжни да отстояваме и да ги насърчаваме в името на още по-големи успехи. Защото отборът има потенциал да спечели европейското “Талин 2012” и да влезе в дивизия “А” при девойките. А защо и да не си отвоюва право да участва на световното през 2014-а?

Ще направя всичко, за да помогна отборът да се класира на това световно. Ще търсим подкрепата на всички, които обичат децата и баскетболната игра. Още за първото ни международно участие в Самсун (Турция) през януари тази година немалко приятели помогнаха. Не ги споменавам, защото го направиха с най-добри чувства, а не да прочетат или чуят името си в медиите.

Ще продължим да търсим подкрепа за отбора. Защото само тогава ще е ясно - играта още е жива. И нашата обич към децата и баскетбола - също. Както се казва - дойде време да се изпита любовта.

Иван Ангелов