Защо е толкова страшно да си спонсор в баскетбола ни?

20-02-2012 19:19 | Иван Вълчанов

Най-коментираната тема в българския баскетбол през последните няколко дни – липсата на спонсор на Евроинс Черно море и оцеляването на клуба напук на всичко, в мизерни условия на тренировки, без заплати, предизвиква задаването на един въпрос. Той следва логиката на събитията и отговорът му в голяма степен описва ситуацията в българския баскетбол като цяло, а не само във Варна. Този въпрос е защо е толкова страшно това да си спонсор в България и да помагаш да даден отбор?

Причините за това са няколко и те тегнат над баскетболната общественост не само в последните дни, а в последните години. Като първи фактор за липсата на желание на бизнесмени и фирми да дават пари за баскетбол, можем да определим липсата на възвращаемост и дори благодарност от страна на клубовете. Открай време в българския баскетбол спонсорите не са приемани като благодетели, а като необходимото зло за оцеляването на всеки един отбор.

Рядко, и по-често никога не се шуми около спонсора на даден отбор, бил той Черно море или който и да е друг. Когато се споменава отбора, се пропуска името на спонсора, заради който той оцелява. Да не говорим за реклами, плакати и пана около и в залата. Не е толкова трудно да направиш реклама с най-добрия баскетболист в отбора, който е разпознаваем в обществото и може да допринесе много за популярността и доверието към дадена фирма.

Нека вземем най-близкия ни пример – Калоян Иванов, който стана звездата на своя Аликанте, постоянно участва в клипчета и реклами на спонсори на отбора си. Прави се и връзка с футболния тим на града, за да се промотира спорта като цяло и марката на отбора. Същото се отнася и за брат му Деян Иванов, който постоянно присъства на събития със съотборниците си и по този начин в обществото се оставя добро впечатление както за самия отбор, така и за хората, благодарение на които той съществува. Ние обаче не можем да направим това, явно начинът ни на мислене е различен, и това спира всеки спонсор, просто защото няма смисъл да се дават пари без нещо насреща.

Въпреки всичко обаче има и малък брой примери именно за това уважение и благодарност, която се връща от клубовете към спонсорите им. Става въпрос за общините на Ямбол и Русе, които помогнаха на местните си отбори и виждат ползата от това. Примерите със спонсори пък също са два – Лукойл Академик и Левски, които неслучайно са най-добре организираните и най-богатите клубове в страната. Почти всеки път, когато Тити Папазов коментира своя отбор, целите, успехите или паденията му, той свързва всичко със спонсора на отбора. Неведнъж той е изказвал благодарността си, посвещавал е победите и е споменавал името на Иван Джиджев в интервюта и пресконференции. „Студентите” пък дори нямат нужда от коментар, след като превърнаха името „Лукойл” в разпознаваема европейска баскетболна марка. По този път вървят женският Дунав 8806 и мъжкият Видабаскет, които осъзнават ролята на спонсора за благоденствието на отбора.

Разбира се, не можем да изключим като фактор и законодателството в България, което също спира спонсорите. Ето какво каза Любо Минчев по този въпрос след мача за третото място в турнира Купа България: „Спортът се разпада и това не е тайна. За съжаление това е грозната истина. Не можеш да имаш нормална ситуация в спорта, когато нямаш нормален закон. Трябва да се даде стимул на спонсорите да дават пари, за какво да дават сега?”

Следващият фактор е ниското качество на баскетбола ни, но навлизайки в тази тема, се получава омагьосан кръг, защото всичко е свързано – некачествен баскетбол означава лоша работа в школите, лоша работа в школите означава лоши условия, а лоши условия означават липса на спонсор. Липсата на спонсор пък е фактор за ниското ниво на баскетбола. За да излезем от този омагьосан кръг, ще свържа качеството на баскетбола с посещаемостта и интереса към мачовете. Тук може да се каже само едно – интерес почти няма. Повечето хора в залите както в София, така и в другите градове, не са фенове. Те работят в баскетбола. Става въпрос за съдии (не тези на терена, въпреки че и те често имат ролята на зрители), треньори, състезатели, роднини на играещите, журналисти и организатори. Как да си спонсор и да имаш стимул да даваш пари, когато няма кой да види името ти на гърдите на екипите или на рекламните пана в залата (които дори често отсъстват, както вече отбелязах)? Зрелище е това, което хората винаги са искали и ще продължават да искат! Зрелище като финалите между Лукойл и Левски за Купата тази и миналата година, но за съжаление такива мачове се броят на пръстите на ръцете в рамките на 365 дни.

Поредната причина за оттеглянето на спонсори и нежеланието им да инвестират в баскетбол е прочутото българско съдийство. То бе основната причина миналата година Асен Христов да каже след невиждания плейофен мач между Рилски спортист и Евроинс Черно море в Самоков „Приключих с българския баскетбол!”. Поставете се на негово място, не бихте ли постъпили по същия начин, ако това се случи на вашия отбор? Аз бих.

По този въпрос разсъждава и Георги Младенов, когото попитах за съдийството на Купа България. Той засегна и темата за съдиите в А група – не е лошо да се налагат и обучават млади съдии, но трябва да се мисли, когато се прави това. Трябва един млад да свири с един по-опитен, а не мачовете да излизат извън контрол, както често се случва. Това е свъразно и със спонсорите – да предположим, че един човек дава пари на даден клуб, но не разбира много от баскетбол и съдийство. Той не гледа кой се учи върху играчите и треньорите и чии грешки (нетенденциозни, просто от некадърност) решават мача, а гледа дали отборът побеждава. И ако тимът губи, той се оттегля, защото не намира смисъл в спонсорството си. Темата за съдийството обаче е много по-дълга и скоро пак ще дойде нейното време.

И на последно място, но не по значимост, идва любовта към баскетбола. Тя не е свързана с пари, със съдии, със закони или каквото и e друго и именно затова е най-чиста. За да има любов към играта обаче трябва много хора да са имали незабравими спомени с нея от детството си. Те трябва да бъдат въвлечени от клубове и треньори, дори и да не станат професионалисти. Именно тези деца след време ще станат бизнесмени и мениджъри и ще насочат финанси именно към любимия спорт. Тази въвлеченост на всички желаещи да се занимават с баскетбол обаче не е практика у нас и именно затова обичащите баскетбола не са многобройни. Какво остава за това пък да намерим заможни хора сред тях.

У нас спонсорите са приемани като „лошите шефове”, които искат само победи, независимо на каква цена. Това не е точно така, те просто търсят смисъл в това да дават пари. Ситуацията в баскетбола ни е такава, че по една или друга от гореизброените причини те се оттеглят. Сега идва моментът да се започне работа по променяне на политиките и ценностите на баскетболните хора в България, за да се върнат средствата в спорта. Трябва да се рекламират и да се създава шум около спонсорите, трябва да се работи за повишаването на качеството на баскетбола и съдийството, за да се привлекат хора, които да видят и чуят рекламата и да се създава любов към баскетбола. И накрая трябва да разберем и запомним едно – спонсорите не са нещо лошо, те са кръвоносната система на спорта в целия свят и трябва да получат полагащото им се. А в замяна ние, обичащите баскетбола, ще имаме най-желаното – качествени мачове, които да ни радват всеки уикенд.