Най-великата

Ваня Войнова (с топката)

24-02-2012 16:59 | Хари Латифян, Тема спорт

Повече от 20 години българският баскетбол се намира в процес на преход.. Все още ръководители, треньори и играчи се лутат и криволичат, но така и не успяват да намерят правия път, който да ги изведе до онези висини, на които България бе стъпила дълго време. Макар и в миналото, успехите на родния баскетбол не бива да се забравят. “Тема Спорт”, с помощта и на БФ Баскетбол, стартира поредица, в която ще ви представи именно онези велики български имена. Логично, първият човек, с когото започна тя е най-великата – Ваня Войнова.

Датата 27 декември 1934 година завинаги промения курса на българския спорт. Макар и никой да не го е осъзнавал по това време, 20-ина лета по-късно баскетболът у нас, а и в световен план вече не е бил същият. С раждането на Ваня Войнова на практика се слага началото на поредица от славни страници, които карат българското самосъзнание да стои гордо изпъчено, защото има честта да се нарече сънародник на една легенда. Една от най-големите, а може би и най-голямата. Защото със сигурност, ако Войнова се бе родила в САЩ, тя щеше да бъде определена като най-великата играла някога този спорт.

На практика баскетболът е можел никога и да не разбере за съществуването на великата Ваня. В ранната си възраст тя е завладяна от нещо далеч по-естетическо и трудно намиращо дори и минимална връзка с оказалото се в последствие нейно призвание – балет. Бъдещата световна звезда трудно се запалва по спорта с оранжевата топка, а както самата тя признава, вижда й се „хамалска” игра. И как да е друго, след като тя е едва на 14 години, когато за първи път се захваща в училище със спорт, който не е бил особено популярен сред момичетата. В последствие именно той я нарежда до най-великите, а тя пък от своя страна издига България до недостижими върхове.

Всичко това, което Войнова постига обаче нямаше да е възможно, ако не е бил Веселин Темков. Легендарният специалист лично отива два пъти да „открадне” от родителите на Ваня бъдещата звезда. Именно неговото упорство и вярата в качествата й дават началото на великия път. Войнова става част от Ударник, в последствие Славия, където с ошлайфането й се захваща друг голям треньор – Димитър Митев. И успехите започват да валят един след друг. Ваня се превръща от момичето, което не е харесвало оранжевата топка и е предпочитало балет, до най-великият център в България. За 18 години на спортната сцена тя печели почти всичко, което е възможно – Европейска титла, медали от световни първенства, 2 купи на КЕШ и 12 първи места в родния шампионат със Славия... Единствената липса в колекцията й е отличие от олимпийски игри. Причината обаче не се крие в слабо представяне, или пък не достатъчно добър отбор. Не, отговорът е много прост – по времето на Войнова просто няма женски баскетбол на олимпийски игри!

За човек, който е спечелил всичко, най-големият успех е европейското първенство в Полша през 1958 година. На предния турнир националките остават четвърти, което с оглед на постиженията им се смята за провал. За Лодз те тръгват скромно, очакванията са за бронз, а специалистите ги определят за слаб отбор. „Предпоследният ни двубой във финалите беше с представителките на СССР. Тръгнахме за него спокойни, със съзнанието, че никой не иска от нас невъзможното, никой няма да ни вини ако загубим, защото рускините бяха смятани за непобедими. Настроението ни беше да играем "за честта, майко, юнашка", пък каквото ще да стане. Подробностите от мача ми се губят, помня само края му. След равностойна игра в последните секунди беше присъдено техническо нарушение на съветския отбор. На фауллинията застана Кръстина Гьошева. Не съм сигурна спорихме ли тогава, питахме ли се кой да поеме риска на такъв сублимен момент, но и да сме питали, и дане сме, тя е, която би поела риска. И го пое. Шутира хладнокръвно, съсредоточено и изравни. Не знам колко е била сигурна Тинето, че ще улучи, аз обаче бях сигурна. В продължението играхме по-спокойно, по-убедително и невъзможното се оказа възможно. Победихме”, разказва самата Войнова пред „Народен спорт”. Във финала отборът просто лети – прегазва Чехословакия с 55:44, а нашият център бележи 22 точки. Избрана е за баскетболистка №1 на Европа, а континентът е в краката й. В същата тази 1958-а логично печели и първата в историята награда Спортист на годината - единствената баскетболистка с такова признание.

За съжаление, както се случва обикновено със светилата в спорта, кариерата на Войнова не приключва така, както би трябвало. През 1968-а тя разбира, че вече не е част от националния отбор – не от треньора, а от странични хора. Всичко това оставя горчилка в сърцето на легендата. В следващите 25 години Ваня Войнова така и не се разделя със спорта. Като журналист тя отразява редица европейски, световни и олимпийски игри. Нейният съпруг Цвятко Барчовски, с когото имат две деца – сегашният национален селекционер Росен и Ивета, първо бе баскетболист, след това треньор, а накрая и министър на спорта. На 9 март 1993 година обаче съдбата решава, че Войнова е прекалено голяма за нашия тесен свят и я отнася там, където тя винаги е била и приживе – при звездите. На събрание на Славия нервите й не издържат и въпреки медицинската помощ, която се оказва, Ваня почива.

Макар и с огромно закъснение, признанието за величието на Войнова идва и от световната баскетболна федерация – през 2001-а тя влиза в залата на славата. Място, което си бе нейно по право.

На отделно парче:

На нейно име е кръстено училище

Освен уникалните успехи, които Войнова е постигнала в кариерата си, доказателството, че тя е била и невероятен човек идва от факта, че на нейно име е кръстено училище. Школото, в което Ваня се изгражда като характер и като образование – 132-о СОУ в София, сменя преди няколко години наименованието си. Вместо „Димитър Ганев”, то бива прекръстено на „Ваня Войнова”. Жест, който красноречиво говори за легендарния център.

Това е Ваня Войнова

Родена на: 27.12.1934 г. в София

Починала на: 09.03.1993 г. в София

Пост: Център

Клубна кариера

Славия: 1950-1968

Клубни успехи

Шампион на България: 1953, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 61, 62, 63, 64, 65

Сребърен медалист: 1952, 60, 66, 68

Бронзов медалист: 1967

Носител на купата на България: 1952, 53, 55, 56, 66

Носител на КЕШ: 1959, 1963